четвъртък, 7 октомври 2010 г.

20 дни по- късно

или за детските градини след първия опит

Понякога само един поглед ти е достатъчен, стига да си свикнал да се вслушваш в интуицията си. Заради часовете, в които преподавам, в три от петте дни Борис го води майка му и нямам впечатление от начина по който се разделя и влиза в света на детската градина. Когато обаче отида да го взема, всеки път ми изглежда някак смачкан. Все едно някой е изтеглил част от силата и радостта му и е останала обвивка, която ужасно много прилича на него, но не е съвсем той.

Не казвам, че (поне в нашия случай) детската градина е Дън-гори-тилилейски, от които трябва да спасим ужасно бързо детето си. Понякога говори с радост за ходенето там, но никога не отива с желание. Понякога описва съвсем естествено как ще го взема от там, но винаги плаче, кога ме види и ме прегръща дълго.

Няколко наши приятели, на които децата ходят в частни градини (всъщнот повечето са базирани на метода на Мария Монтесори) разказват сходни истории. Когато ги оставят и се задържат малко, децата ги питат няма ли да си тръгнат и да ги оставят вече; когато са болни, плачат, че няма да ходят на детска градина. Признавам, нямам никакъв опит с тази сисмета, освен това, което съм прочел. Две мои приятелки, с които израстнахме по дворовете на къщите като Пипи, Томи и Аника (и тримата искахме да сме Пипи, макар само един от нас да имаше оранжеви плитки и лунички), щом чуха за Монтесори градините, сбърчиха носове. Едната живее от години в Холандия и сподели холанското мнение (крайно отрицателно), а другата имаше сходна реакциия, пречупена през калифорнийския въздух, който диша също от години.

Казвам това, не за да взема отношение по въпрос, който не познавам от опита си, а за да балансирам две противоположни гледни точки. Идеята ми да не запишем Борис в частна детска градина беше, най- общо следната: Ако след като навърши три години го запишем в частна детска градина (и така не се сблъска челно със системата на българското образование), а след това в частно училище, а след това в частен ... все някога ще се изправи пред въпроса за интеграцията си. Не може винаги да бъде в някаква паралелна, частна реалност, нали? Откъде тогава, мислихме си с майка му, ще му е по- лесно да се интегрира. От кой етап? Кога ще бъде по- устойчив и по- готов?

Нямахме отговори на всички тези въпроси, затова решихме да опитаме. А опитът ни (и на тримата) все още е само в началото. Чудя се само дали ще свикне или наистина ще започне да му харесва? Разликата между двете е огромна.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Листопад

- Ще ходиш ли пак на детска градина?
- Ами не, аз съм болна...
- Но нали ще оздравееш?
- Няма да оздравея...

Детето, което говори с майка си току що е навършило три години. Било е на детски ясли, ходело е с желание, но провежда този раговор след първия си прекаран половин ден на детска градина. Не, че през този първи ден (от наша гледна точка) се е случило кой знае какво. Просто не са и показали нищо в новата среда - нито къде са леглата, в които ще спят, нито кои са другите деца и къде ще си играят, нито къде са тоалетните и банята и как може, например, да измие ръцете си. Да не говорим за отделните кранове за топла и студена вода, които трябва да се завъртят в една от двете възможни посоки, за да потече вода.

Представете си детето, което влиза в непозната среда. Не, то няма нужда някой да го успокои, че всичко ще бъде наред, че тук ще се забавлява, че ще си играе и ще научава нови неща. Че ще има конфликти с другите деца, докато ги опознае, но винаги ще може да разчита на възпитателката. Разбира се, детето няма нужда някой да го гушне, нито да му обясни непознатите неща и новите правила.

В същия този ден едно момче, навършило три години и половина, тръгва за първи път на детска градина. Баба му идва да го вземе (нали е първи ден за него) в десет и половина и го открива седнало на една пейка само, с ръце зад гърба, да плаче. Наказано. Наказано, защото все още не може да пишка право. Представете си какви нагли родители - не го научили, пък го водят в градината!

Това са две различни истории за реакции на две различни деца, тръгнали по едно и също време на детска градина. Със сигурност има други щастливи истории. Деца, които още от първия ден биват приласкани и обгрижвани, докато се адаптират. Докато започнат да ходят с желание и дори с нетърпение. Но поне аз не съм ги чувал, разказани в първо лице.

Преди да чуя горните две истории, с Борис четохме историята за Франклин, който отива на училище. Още докато му я четях, си мислех как всичко се разминава напълно със спомените ми за детската градина. И колко разочарован и обиден бих бил ако очаквам да ми се случи прочетеното в книжките и ми се случи това, което наистина се случва. Ако сте забравили или ако не ви се гледа - Франклин се притеснява, защото отива за първи ден, все още нито може да чете, нито да пише цифрите. Посреща го учителят Бухал и го успокоява, че ще има време да научи всичко което иска. А в това време всяко от животните прави това, което му се прави в момента - рисува, реди кубчета, разглежда книги и т.н.

Всъщност, ако тази история трябваше да се покрива с реалността, Франклин трябваше веднага да ревне и да се скъса от рев, докато родителите му не дойдат да го приберат в края на деня. А Бухалът да минава от време на време покрай него и да му крещи, че реве. И в крайна сметка да го накаже.

Разбира се, винаги има алтернативи (не говоря за гледане на деца изключително в семейна среда). Но все пак тръгването на детска градина е първата битка, която детето ще проведе в живота си. Може да успее лесно или трудно, може да се провали, може да се случи всичко. По реакциите на приятелите ми, когато споделих една от горните истории в профила си във Фейсбук, видях, че и страховете и реакциите им са сходни на моите. Не знам как бих постъпил на мястото на родителите на двете деца. Знам само, че

- като родители трябва да се борим да уважават децата ни и нуждите им (все пак става дума за услуга, която се финансира ИЗЦЯЛО с наши пари)
- трябва да позволим на децата си да влизат в собствените си битки и да ги окуражаваме, подкрепяме и обичаме

... а ако нищо от товане се получи, да намерим други решения. Дори и извън системата. Все пак от нас самите зависи дали можем да се преборим за нещо или не.

петък, 10 септември 2010 г.

Чудесен текст за кърменето

Попаднах на много хубав текст за кърменето, благодарение на Василена. Предполагам, че Горичка го публикуват във връзка с предстоящия форум за родителство, който организират в края на месеца в София.

Спомням си, че преди да се роди Борис с Диана гледахме филм за кърменето и решихме поне да опитаме тя да остане с бебето веднага след раждането и да го закърми. Разбира се, взеха ни го веднага и го върнаха след една нощ. Може би не това е причината за един месец болка и липса на сън, докато мине изцяло на кърма. Във всеки случай решението е индивидуално, но човек трябва да разполага с информация от възможно най- много гледни точки, за да вземе решение.

вторник, 31 август 2010 г.



на тази пейка някога седяхме
баща ми, майка ми и аз
пресичахме с очи през улицата пуста
набързо, да не срещнем поглед друг
и погледите ни не се докосваха
и странно е, че помня само миризмата
на падналия скоро дъжд
на гниещи листа от улични дървета
и на пипер опечен, на огрян от слънцето домат
на анасон, от чашата забравена
на маса, скрита с мушама
и помня още топлината
на трите ни притиснати тела
на тази пейка срещу улицата пуста
но не и нашите лица

вторник, 10 август 2010 г.

Голямото ни нехомогенно общество


От снимката не се вижда много добре, но човекът е спрял върху тротоара така, че да не може да се мине по него и върху велосипедната алея така, че за да преминеш с колело, трябва да излезеш от нея.

В прилив на надежда видях как един служител на КАТ в униформа върви бързо към спрелите на тротоара и алеята коли с клипборд в едната ръка и мобилен телефон в другата. Гледаше строго и диктуваше по телефона някакъв адрес. Ехе - помислих си - ето един човек, който идва да си свърши работата и (може би) собственикът на автомобила, след като плати всички глоби и си търси колата поне половин ден, (може би) вече няма да паркира така.

Наивността ми, обаче, беше доказана веднага, след като служителят заобиколи неправилно паркирания автомобил и продължи да си говори по мобилния за нещо свое си.

Покрай заниманията ми с биопродуктите, вчера препрочитах отново "Пусни народа ми да кара сърф" и там попаднах на: "Демокрацията работи най- добре в малки, хомогенни общества, в които всеки поема отговорност за своите действия. Натискът на групата премахва нуждата от полицаи, адвокати, съдии и затвори...", което, струва ми се, може да обесни всичко - от малоумното, неправилно паркиране, до съседът, който си хвърля торбичката с боклука през балкона. А след като (поне в големия град) живеем в голямо, нехомогенно общество, в което всеки отказва да поеме отговорност за своите действия, няма смисъл да се сърдим, че не можем да вървим по тротоара нормално или че някой, въпреки всички табели, паркира точно пред гаража ни.

понеделник, 2 август 2010 г.

няманяманяма


От няколко седмици най- често използваната дума от Борис е "няма". Понякога я казва ей така, колкото да провери звученето и, без да бъде помолен да направи каквото и да е. Това, разбира се, е напълно нормално. Нали, все пак, влиза във финалната права на своя първи пуберитет, така че, това му поведение си е в реда на нещата. Но, да си призная честно, понякога се издържа много трудно.

Повечето съвети за случаи като този, са да се вгледате в себе си. Да разберете на какво точно се опитва да ви научи детето ви. Какво от миналото си трябва да преодолеете точно чрез това изпитание, за да продължите напред. Истината е, че с каквато и гледна точка да подходите, тя ще ви свърши работа, докато ... нервите ви издържат и не се пречупите.

Когато започна този негов период си мислех, че след като Ганди е успял да извоюва независимостта на Индия с ненасилствени протести, няма как да не успея и аз. Няма смисъл да уточнявам, че не съм като Ганди. След това съвсем случайно открих това, което при мен действа. Поне временно, за да ме зареди със сила да приемам естествено естественото му поведение на пълно отрицание, без да се опитвам да му налагам волята си на всяка цена. Със сигурност всеки има книга или книги за възпитание на деца, които някога е чел. Моите две настолни книги, са "Как се възпитават момчета" и "Изкуството да бъдеш родител"

От дълго време не бях посягъл към тях, а и към каквато и да било литература, тъй като преди началото на няманяманяма отношенията ни с Борис бяха в пълна хармония. Открих, обаче, че връщнането към коя да е от книгите ми припомня достатъчно идеи, с помощта на които да се справя или поне да погледна с усмивка на случващото се. Сигурен съм, че това може да го направи всяка друга книга за деца, писана с любов и чувство за хумор.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Зоо

Тази неделя заведохме Борис във варненската зоологическа градина. Бяхме направили един опит миналото лято, но тогава той не се впечатли особено. Тъй като в момента приказките, които му разказваме, са с герои предимно животни, ми се стори добра идея да му покажем сивите вълци, мечката, заека и лисицата, лъва и леопарда и един куп пернати, които населяват (в приказките) високите горски етажи и от време на време се притичат на помощ на останалите. А и, мислех си, заедно с това, поне за около час ще избегнем хилядите ненужни изкушения на Морската градина като царевични пръчици, китайски водни пистолети, сладоледи с незнамкаквисъставки, които няма как да не иска непрекъснато, дори и без да ги иска.

За огромно съжаление Зоологическата градина те атакува още от входа. Сергии в две редици, пълни с всевъзможни дивотии от пластмасови играчки до стъклени огърлици и балони, покрай които няма как да не минеш, за да стигнеш до животните. След тях стоят на пост въртележки и влакчета от детството ми, издаващи звуци, много по- подходящи за лунапарк. Вярно, съжалявам за Лунапарка малко по- нагоре, но със сигурност не съм си представял част от него да се пренеса в зоокъта. Малко по- нагоре, където започват клетките, изобилства с родители, които пушат като за световно, хвърлят фасовете си под носовете на децата и заедно с тях хранят животните със солети, пуканки, чипс и всичко останало, с което са се заредили. Въпреки табелките на почти всяка клетка, че животните са на хранителен режим и че не трябва да се хранят.

Може би си мислите, че сред пушещите и нагъващи чипс родители вървят учтиви служители на зоокъта, които още по- учтиво молят родителите да изхвърлят фасовете си в пепелници, а не на земята, да научат децата си, че чипса и пуканите не са естествена и добра храна за елена лопатар, примерно, както и за самото дете или пък да разказват интересни неща за камилата или черния лебед, поради липса на средства за по- атрактивното им представяне от обикновените табели с кратък и скучен текст? Всъщност едва ли си го мислите, но би било чудесно да помечтаем.

Истината е, че тази зоологическа градина е остаряла с около 50 години. Но, както казва един приятел, когато няма дъжд, и градушката е дъжд.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Деца в градини

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.

петък, 18 юни 2010 г.

Когато е готов

Представете си, че стоите на маса и мислите за нещо. Това, което правите, е най- важно за вас в момента. Може да обмисляте някаква промяна в живота си, да сте затънали в думи и да не можете да видите стихотворението си, въпреки че го усещате, да правите каквото и да е, което изисква стоенето на тази маса неподвижно. Изведнъж един триметров гигант идва и ви хваща, вдига ви рязко нагоре и казва - точно сега трябва да си в градината и да съзерцаваш ябълковия цвят.

Горе - долу по този начин си представям всяка една принуда, която се опитваме да извършим върху детето си. Да почне да пишка и ака на гърне, да спи само в собственото си легло, да се храни само с лъжица, да ходи, да говори, да свири на клавесин.

С Диана винаги сме мислили, че децата трябва да правят нещата когато са напълно готови за това. В началото на зимата, например, Борис, по време на някаква болест, започна да спи с нас на едно легло. И оттогава отказваше да се премести на неговото. Въпреки, че като по- малък беше свикнал да заспива сам. Едва преди няколко дни беше готов да остане сам в стаята и в леглото си и да заспи, без да трябва някой да го приспива. По същия начин се научи да спи следобяда без пампа и без каквито и да е драми. Дори вчера се събуди сам по- рано от обикновено, защото имал пиш.

Чудесно е, струва ми се, нещата да се случват естествено. Без драми и без принуда. Защо да го карам да свири на китара, когато може би бил по- добър цигулар, отколкото китарист. Но как да разбера, преди да е готов и да реши сам? Няма как.

сряда, 16 юни 2010 г.

Летни сандвичи с маскарпоне


Един от любимите ми летни сандвичи, за които забравям през зимата и се сещам в началото на всяко лято, е намазана с масло филия, върху която има плочка сирене, върху което пък поставям домат, украсен с малко горчица.

И тъй като неволята учи, днес, след като Борис първо си поиска, а след това отказа да яде кус-кус му направих почти същия сандвич, но с други съставки.

Върху препечана филийка, за да спестя време, намазах маскарпоне (предполагам става също толкова вкусно и с крема сирене, но пък не съм убеден в особената му здравословност), поставих нарязани на колелца доматчета и върху тях намазах пастет от маслини. Спестих горчицата, макар че добавена, придава на сандвича удивително лек вкус.

Сандвичът на снимката е спасителен вариант за последно повикване, затова домата е нарязан на тънки ивички :)

вторник, 15 юни 2010 г.

Образователни (ре)форми

Тази сутрин гледах по Нова ТВ образователния министър Игнатов, който обясняваше за пореден път реформата, която смята да осъществи в българското училище. За това, че имал пълно доверие, подкрепа и ... всичко, което му е необходимо да похвали или държи себе си отговорен за успеха или неуспеха на реформиращото се образование. Говоренето му все повече ми прилича на шеметно сърфиране през няколко ключови думи, които би трябвало да отразяват визията на министерството за това в какво трябва да се превърне българското училище и какво да изхвърли от себе си.

Думите му създават у мен едно такова особено усещане за deja-vu от далечното ми минало - когато важни хора държаха високопарни речи за международното положение, а ние, децата, крещяхме организирано "Долу ръцете от Никарагуа", без да сме наясно чии ръце точно и коя е тази Никарагуа. Нито пък какви са тези важни хора, които говорят красиво на неразбираем за нас език.

Казвам това, защото ми се струва, че министърът и министерството са застанали на трибуната и излъчват послания по- скоро към медиите, отколкото към самото училище като институция. Преди няколко дни снаха ми ми разказа за "сбогуването с оценките" при сина и, второкласник. Учителката споделила с децата, че въпреки отпадането на оценките, те трябва да си купят бележници, в които тя ще продължи да нанася оценки, за е наясно как върви образователния процес (и за сведение и изпълнение на учениците и родителите също). Това, забележете, щяло да се извършва тайно, но като цяло, по думите на същата тази учителка, "нищо нямало да се промени". А на родителската среща, отново същата тази учителка, говорела единствено за оценките на децата, сякаш извън тях би загубила равновесие и пълна представа какво се случва (а и за какво служи) образователния процес в собствения и клас.

Иска ми се да вярвам, че тази учителка е единственото такова изключение, но ако съм реалист, няма как да повярвам. По- скоро съм склонен да мисля, че от визионерската трибуна на министъра и на МОНМ се вижда единствено собствената им визия, но не и самото, истинско и реално съществуващо българско училище.

петък, 21 май 2010 г.

Български пощи

Това е старата кутия на Кокимото - любим варненски артист, който прави чудесни неща. От тази седмица още по- любимият ми варненски галерист Дора от Буларт, го представя в галерия Юка. Изложбата се казва "Български пощи - качество, доверие и традиция" (последните три думи почти в този ред) и показва дългата история на Калоян с пощенските пратки. По време на откриването разказа, как изпращал сам на себе си картички по пощата и ми хрумна как сега от време на време си изпращам мейли на себе си, за да не загубя нещо, което съм открил случайно в мрежата, но в момента нямам време да разглеждам. Но не е същото, като да получаваш хартиени писма с изрисувани пликове, например.

И в този ред на мисли - ето още един интересен разказ със снимки за нещо, което се случи преди малко във Варна и анонс в добавка.

На две колела

video
Отдавна се каня да напиша нещо за тези колелета без педали. Всичко, което Диана прочете по въроса, казваше, че с тях децата се научават най- бързо да пазят равновесие и да карат истинско колело с педали. Това, което взехме на Борис, стоя цяла зима в хола, а той неусетно се научи да го управлява и да се движи с изключителна скорост у дома. Имаше една степенка, без която не искаше да го кара, но след като я махнах, дори не усети липсата и. Още първия път навън пазеше равновесие и караше ето така.

Един приятел каза, че негов приятел направил подобно колело на дъщеря си от дърво, с което също много бързо се научила да пази равновесие и да се придвижва бързо, но не открих чертежите. Това, което има Борис, е на Кетлер и му го поръчахме от MyToys. Тук (във Варна) не съм ги виждал по магазините, но горещо препоръчвам този начин на свикване към движение на две колела.

понеделник, 3 май 2010 г.

Загаснало огнище

Сред борове усукани
от вятъра солен
пътеката ми свършва

четвъртък, 29 април 2010 г.

Училището трябва да дава или за новия проектозакон за средното образование

Много ми хареса коментара на Точица за новия проектозакон за средното образование, особено тезата и, че учителят трябва не чрез страх и наказания да ръководи класа си и да му дава нещо, а чрез авторитета, който би следвало да има сред учениците.

В блога си Василена също разсъждава върху наказанията, които проектът опитва да върне. Всъщност ето го и самият проект, публикуван в сайта на Министерството. Можете да го коментирате там, ако имате какво да кажете по въпроса и да се надяваме, че обсъждането наистина ще излезе от обичайната си монологична форма. Поне този път.

А ако сте стигнали до тук, предполагам, средното образование за вас е също толкова важно, колкото и за мен. Повечето коментари и мнения, които съм прочел по темата, се фокусират върху управлението на процеса на образование - кога и какви оценки да има, какви да бъдат формите на обучение, какви права и задължения да имат участниците в този процес, как да се финансира и т.н.

Според мен, обаче, фокусът на образованието би следвало да бъде върху взаимоотношенията между учителя и ученика. И не толкова върху техните роли, колкото върху образите им. Върху това кои са те, как изглеждат сега и какви могат да бъдат. А по тази тема мога да говоря само в първо лице.

Завърших българска филология с една единствена идея - да бъда учител по литература. И наистина бях такъв в продължение на две години. Отказах се по съвсем рационални причини - липсата на пари и на среда, в която да бъда учител. Пари не за да живея, а за да купувам литература и музика, която да ми позволи да се развивам, за да съм полезен на учениците си (по онова време достъпът до интернет такъв, какъвто го познаваме сега, съществуваше в романите и филмите). Средата, която ми липсваше, беше системата на средното образование в България. Съгласете се, че е изключително трудно да накараш група деца да те чуят, ако в 80% от останалите часове те правят каквото си искат, докато преподавателите "си говорят".

В публикувания проект са посочени правата и задълженията на учениците и учителите. Поне според мен голяма част от правата и задълженията (тези, които засягат развитието на индивидуалния потенциал) няма как да бъдат осъществени при сегашната организация на образованието. Всеки, който е преподавал в група над 12 души знае, че е невъзможен иднивидуалният контакт с членовете на групата, особено при такъв брой часове и такъв обем от информация, които трябва да се споделят. И ако учителят наистина иска да развива (да помогне) на някой ученик или поне на няколко, останалите ще бъдат пренебрегнати.

Мисля си, че заложената философия в тази част на проекта за образование е чудесна, но може да се осъществи единствено при пълна промяна на учебните програми и броя на учениците в час - а и двете, поне според мен, са невъзможни в обозримо бъдеще. Или с други думи - за да може учителят да вдъхновява своите ученици, той трябва да е успял в очите им, за да има авторитет, и да им дава конкретни знания и инструменти, с които те да се справят по- успешно в живота, който им предстои след училище. Все неща, които не виждам в проекта. Нито във възможното, тук и сега, българско училище.

вторник, 27 април 2010 г.

Карин дом

Миналата събота бяхме в Карин дом (намира се в Морската градина на Варна, в началото на Станчовата алея). Всяка година по това време няколко големи компании, или по- точно служителите им, помагат на дома, като чистят огромния му и красив двор от плевели и изобщо извършват каквато има за вършене градинска работа.

Мъжът, който раздаваше мотики, лопати и ръчни колички каза, че не биха отказали помощ и през останалите 51, ако не се лъжа, съботи и недели в годината. С две думи - не биха върнали никого.

Ако се чудите как да помогнете на децата със специални нужди, това е чудесен начин. Отдавна не бях си служил с мотика и напълно бях забравил колко зареждащо може да бъде. Да не говорим децата как могат да се забавляват с тревичките и цветята там.

Къде живеят кокошките


Спомням си как веднъж в детската градина учителката ни попита: "Деца, кой ще ми каже къде живеят кокошките?". Ангелина (май се казваше така) вдигна ръка и каза: "А пък другарко, кокошките живеят в дупки-и!". Това, разбира се, предизвика незаглъхващи вълни от смях сред децата и видимо разочарование у другарката. "Как може така, моето момиче! - каза назидателно тя - Не знаеш ли, че кокошките не живеят в дупки?". "Ами откъде да знам - отвърна момиченцето - да не съм селянка като вас!"

Не помня как завърши тази история, но споменът за нея ме връхлетя преди няколко седмици, когато отидохме за първи път през годината с Борис на вилата. Там се появи ето това куче, на което двамата с майка му даваха кокали и парчета хляб. Борис беше супер впечатлен от начина, по който кучето заравяше храната в дупки и идваше за още. И макар, че докато се разхождаме с него в града подскача от страх при вида на всяко куче, с това контакта му беше съвсем различен. Говореше му и го викаше обратно всеки път, щом се отдалечеше по пътеката нагоре.

Като дете имах шанса да раста и на село, особено през дългите лета, и да вляза съвсем естествено в света на домашните животни - кокошки, крави, кози, агнета и каквото още може да се срещне в един нормален селски двор. Все неща, до които градското дете няма особен достъп (а в зоологическата градина е съвсем различно). Мисля си още, че е супер важно да показваме обитателите на света - растения и животни - в естествената им среда на децата си. Винаги, когато можем.

Бърз кус-кус

Понякога е супер важно закуската да стане в момента, в който е пожелана. А ето този кус-кус върши чудесна работа. Върху опаковката пише, че времето за приготвяне е 5 минути и се оказа, че е точно толкова. Да не говорим, че е много по- вкусен от обикновения, който трябва да се вари цели 12 минути.

Този специално, мисля, че го взехме от Пикадили, а цената му е от порядъка на 5 - 6 лв. (може би, защото е био; но пък си струва отвсякъде). От тази кутия спокойно могат да се получат 5 закуски за баща/майка и син/дъщеря, с помощта на малко допълнително вода, сол, чисто масло и сирене. Ето как го приготвям:

По принцип пише, че съотношението вода - кус-кус трябва да бъде 1:1. Аз сложих 150 гр. в 200 мл. вода, но с Борис успяхме да изядем само половината, а от другата половина ще направя чудесно табуле довечера. Направих го ето така - загрях водата предварително в кана, за да не губя време. Сложих водата с резен чисто масло и сол на котлона и когато водата заври, изсипах кус-куса вътре и свалих съда от огъня. Разбърках леко в продължение на 2 минути, след което върнах съда на котлона на слаб огън за още минута, минута и половина. Докато бърках леко, сложих още чисто масло, след което изсипвах кус-куса в две купички. Наръсих отгоре натрошеното сиренце и започнахме голямото ядене.

Хубавото е, че този кус-кус се пръска навсякъде, така че си пригответе прахосмукачка или метла след като закуската е изядена.

петък, 16 април 2010 г.

Славянски Банков обир

Тази сутрин гледахме с Диана репортаж по бТВ от Славянци. Да, става въпрос за същия случай, в който учителка обра банка с постолет - играчка. Докато гледахме реакциите на хората и учениците на същата тази учителка, си мислехме какво ли им е в главите на децата. Със сигурност, каза Диана, си мислят "колко яко!" е постъпила учителката им. Дори, предположи Диана, ако ги питат искат ли да им бъде класна същата жена, повечето биха отговорили с да.

В случая, поне според мен, има нещо наистина изключително. И това не е, че по принцип в България рядко стават банкови обири. Нито пък, че обралите банка никога не се превръщат в публични личности - с име, място на живеене и биография. Изключителното, според мен, е че тази жена от Славяново с един (банков) удар разби на прах стереотипа за българския учител.

А този стереотип, поне според мен, изглежда така - неудовлетворен, неспособен на нищо друго човек, който не обича работата си и работи в система, която повече му пречи, отколкото помага, учи децата на неща, които не са им нужни и няма да помогнат по никакъв начин за просперитета им в обществото. Същият този човек изглежда обезверен, притиснат до стената, неспособен на нищо, за да промени себе си и света около себе си.

Преставете си как този човек, сведен до ролятата си на социален аутсайдер изведнъж надига глава и прави нещо откачено - обира банка с пистолет играчка, измъква се и цял месец не могат да го хванат. С други думи показва, че крие в себе си смелост и потенциал за промяна, макар и от другата страна на закона.

Това, струва ми се, е причината този банков обир да е наистина изключителен и толкова интересен за медиите (вижте само упорития акцент върху трите висши образования на жената).

Казвам го с целия си респект към професията на учителя.

Домашен пластелин с канела

Диана чете малко в нета, след това скочи весело нагоре и направи домашен пластелин за Борис. Като начало използва рецептата на Хедра, като не сложи единствено олио - просто го пропусна, докато Борис висеше по нея около печката. Всичко - от ходенето до магазина за сол, до началото на играта и отне не повече от половин час.

Ето какво използва за нейния пластелин:

- 1 ч.ч. брашно
- 1/4 ч.ч. сол
- 1 ч.ч. вода
- 2 пакетчета лимонена киселина
- смляна канела на мирис
- боя за яйца и сладкиши

А приготви всичко ето така - смеси брашното, солта, боята и лимонтозуто с канелата, разбърка ги и ги сложи на котлона (от 6 степени на 4та) с водата в малка тенджерка. Разбърква, докато всичко това се превърна в странна мека каша и ни даде да си играем с него. Усещането беше супер приятно да мачкаш топъл пластелин в ръце и навсякъде да мирише на канела - нищо общо с онзи странен мирис на пластелин, който помня още от училище.

Борис веднага взе да прави чушки, след което в главата на Диана се роди още една велика идея - използва формичките за коледни бисквити, да на му направи луна, звезди, сърца и мечета. Разкош.

А, да не забравя - след като спрете да си играете с пластелина, е добре да го затворите в буркан с капачка на винт, за да се запази по- дълго мек и пластичен.

четвъртък, 1 април 2010 г.

Салата от спанак, тиквички и семки

Това е една от любимите ми салати и я правя винаги, щом пуснат първия спанак по места. Приготвя се за около 40 минути - от решението, че ти се яде точно това до сядането на маса, при условие, че имаш всички продукти под ръка. Направих я тази вечер и ми се струва изключително подходяща за всички, които постят и искат да компенсират липсата на месо и млечни продукти с нещо енергозареждащо.

Ето как я приготвям. Накъсвам измития спанак с ръце и го трупам в най- голямата купа, която има у дома. Докато спанака кисне във вода (поне 30 минути), измивам две тиквички, нарязвам ги на тънки филийки и започвам да ги пека в грил тиган, намазан с малко зехтин. Соля ги, докато са върху тигана, защото така запазват аромата си и стават хрупкави след това.

Използвам времето между двете обръщания за разкъсването на спанака. Отделям първите четири филийки тиквички и ги нарязвам на тънки лентички върху дъска. Допълнително нарязвам половин краставица и един домат, последвани от няколко стръка пресен лук. Върху тях слагам половината тиквички.

В дълбок съд натрошавам няколко сухарчета, посипвам ги със стрит босилек и зехтин, след което ги разбърквам. В друг дълбок съд изсипвам две лъжици дижонска мека горчица, малко балсамов оцет, зехтин и сока от четвърт лимон. Обърквам този дресинг с вилица, докато се получи смес с приятно зелен цвят и изсипвам две трети от нея върху спанака, доматите и краставицата. След което разбърквам.

Върху салатата изсипвам крутоните с босилек, шепа белен суров слънчоглед, останалите тиквички и си рисувам върху всичко това със запазения дресинг. Ужасно вкусно се получава и засища по особено френски начин, като оставаш леко гладен, но повече нищо не ти се яде.

Четете ли списания за родители?

Признавам си, че нямам обстоен поглед върху списанията за родители, които излизат на българския пазар. Диана твърди, че от тях научава някакви полезни неща или по- скоро идеи, които може да изпробва по- късно на практика. Всъщност, откакто забременя, след известно лутане на принципа проба - грешка, тя започна да купува редовно две български издания - Моето дете и Моето бебе. Прелиствам ги от време на време, защото, поне аз от блогове, като тези на Василена и Точица получавам много повече идеи, с които да изненадам Борис, отколкото намирам в списанията, но това е отделен въпрос.

Това, което елегантно ме отблъсква от списанията, е начинът, по който таргитират аудиторията си. Въпреки че в главата си Моето дете се определя като "списанието за практични родители", всички преки обръщения в текстовете са към майките. А бащите, изобщо като тема, присъстват в не повече от три текста, на които съм попадал през всичките тези години.

Всъщност причината да чета и събирам идеи от блоговете е разказаният опит от първо лице. Знам, че понякога е удивително трудно да напишеш текст по зададена тема, особено като имаш точно фиксиран обем. Случвало ми се е да съм проучвал даден проблем, който е важен, но може да се разкаже с не повече от 20тина изречения, а да имам за това цяла страница. И повечето текстове, които съм правил при тези условия, не са се получавали добре. Макар списанията да могат да играят по- свободно с визията на отделните страници, голяма част от темите там страдат от същото хронично преяждане с думи и идеи, но това също е друга тема.

Поне според мен блоговете превъзхождат списанията с възможността да разказваш от първо лице и с възможността за обратна връзка, която надгражда споделения опит.

сряда, 31 март 2010 г.

Радост и усмивки

В края на миналата седмица бяхме на детски рожден ден, на три годишен приятел на Борис. Мястото беше детски клуб "Радост и усмивки", на ул. Цимерман и ме изпълни със странни и противоречиви чувства.

Клубът е разделен на две части - обособен детски кът с парзалка, къщурка и кошове с играчки и продълговато място към улицата с няколко маси, отделено от къта с барплот. Наши приятели преди време наели аниматорите, още преди да си направят клуба, и останали много доволни. Това обаче, което ме изненада, беше, че всъщност аниматорите не позволяваха на децата да играят сами и сами да измислят забавленията си. Например Борис, който дойде по- късно от другите деца, си взе едно столче и си го примъкна в къщата. Без да пречи на останалите деца, защото никой нито си играеше с това столче, нито пък проявяваше интерес към къщичката. И вместо да получи нови идеи за това как да обзаведе това си пространство, Борис остана без столчето, което жената му измъкна почти насила от ръцете. След третата подобна случка, започна да избягва аниматора по всички възможни начини.

Поне моето усещане беше, че децата са попаднали в някакъв дом, в който има повече забрани (от типа - ела сега да играеш с нас, но не пипай тези играчки), отколкото в център на забавление. Иначе по- големите деца се чувстваха добре, защото бяха въвличани в игри като влакче, минаващо през тунел от ръце (заедно с възрастните), пиене на детско шампанско и пеене на песни.

Аз поне не бих празнувал детски рожден ден на малко дете там.

Хляб със семена

От година и половина имаме хлебопекарна и за всичкото това време сме си купували хляб не повече от десет пъти. Хлябът в тази машина става чудесен и приготвянето му не отнема повече от 20 минути (което, с висящ до теб малък човек, си е справедлива цена за това да не правиш тестото с ръце; пък и така много по- лесно може да бъде включен в правенето на хляба). След което ти остава да почакаш три часа и половина, преди хлябът да бъде готов.

Хлебопекарната, която използваме, е с два реотана - препоръчвам я, защото така се изпича по- равномерно и в горната си част хлябът винаги има коричка и се разпуква. Стига да спазвате точните пропорции, които в повечето случаи са 450 гр. вода към 700 гр. брашно. И водата, както и всички останали съставки, трябва да бъдат със стайна температура.

Хлябът от снимката е с три вида брашно и няколко вида семена. Ето какво сложихме с Борис вътре, в тази последователност:
- 450 гр. вода
- 2 ч.л. сол
- 1 лъжица мед (акациев)
- зехтин
- 200 гр. бяло брашно
- 300 гр. ръжено брашно
- 200 гр. брашно грахам
- 1 ч.л. суха мая
- 30 гр. пшеничени зародиши
- слънчогледови семки
- сусам
- маково семе

Семките добавям бавно, по време на бъркането на хляба, за да се смесят равномерно. По принцип тази машина прави три бъркания, като в средат ана второ дава сигнал (и спира за малко), за да сложиет семената и ядките. Но от известно време ги слагам още в началото, заради зародишите.

Този хляб става чудесен, честно.

сряда, 17 март 2010 г.

Прегърнати дървета

В неделя, заради силния вятър, решихме да заведем Борис в гората, вместо да направим обичайната разходка в Морската градина или на плажа под нея. Макар да се намира на няколко метра по права линия над морето (над Пашадере), тази гора ни пазеше от вятъра и пускаше слънцето при нас. Разказвахме на Борис части от приказките, които му измисляме за лека нощ и в същото време му показвахме дървета, треви, клони, от които може да се запали огън, камъни, които да се подредят около огнището и всичко останало, за което слуша вечер. Беше супер впечатлен да ги види на живо. Разбира се, това не е първото му ходене в гора, но тогава за първи път откри части от приказките и следи от героите, за които непрекъснато слуша.

Когато загуби интерес към приказната част на гората и тръгна сам да пали огън, се сетих за един далечен ден, в който за първи път в живота си прегърнах дърво. Бях някъде из Странджа, в края на изключително дълга зима. Трябваше да стоя без да зная колко, пазейки света ни от враговете. Зимно- пролетна тишина, голи дървета, едва покарала трева, сред която се промъкваше носталгия. Не знам защо прегърнах дървото до мен. Сложих буза върху грапавата му кора и усетих, че е топло. По- топло от света наоколо.

Споменът ме накара да прегърна близкото дърво. И усещането отново беше същото. Показах на Борис как се прегръща дърво и той задържа любопитно буза, за да чуе как се движи водата от корените към клоните, как тупти сърцето му и колко топъл и жив е света навън. Стига да го прегърнеш.

четвъртък, 11 март 2010 г.

Висулките на леденото ни безразличие

Тези ледени висулки са дълги около метър. Точно под тях има тясна пъртина, между стената на къщата и паркираните автомобили на улицата. Всъщност пъртината е единственото място, по което може да се стигне до кафенето - игрална зала, в което учениците прекарват голямото междучасие и часовете, от които са избягали. А къщата се намира точно срещу училището.

Не знам кой живее в тази къща. Знам само, че трябва или да си махне сам тези висулки, или, ако не е в състояние, да се обади в Общината, за да дойдат да ги отстранят. Не, че има начин по тясната уличка, блокирана от снега и автомобилите, да мине камион със стълба.

Нямаше да ги видим, ако една възрастна жена не ни ги беше показала, точно преди да минем под тях. Каза, че една от тях се откъснала и ударила някаква възрастна жена по рамото. Късмет. Виждал съм как много по- малка удря човек по главата и какви са резултатите от това. Всъщност безразлично ми е дали такава висулка може да удари възрастен човек или дете. И в двата случая е страшно. Страшно е, че тази къща е една от многото около това училище, в квартала и в града, от която висят безразлично огромни ледени висулки. Страшно е, че само ги заобикаляме, ако ги видим, преди да са паднали върху нас.

вторник, 9 март 2010 г.

Лаврак с босилек

Дълго време почти не готвех риба у дома - заради миризмата, която оставаше поне ден след това, въпреки абсорбатора и климатика, който иначе съвсем успешно разгражда миризми всякакви. Затова рибата, която и тримата безумно много обичаме, си оставаше предимно в лятното ни меню и предимно приготвена на скара върху въглени, когато излизаме някъде извън града.

Преди няколко дни, обаче, бавачката на Борис ми откри една тайна, която е на път завинаги да промени зимната ни кухня. Според нея (а на мен изобщо не ми се вярваше в началото) семки от босилек или изсушени листа, поставени върху рибата по време на печене, убиват всяка така характерна рибена миризма. Струваше ми се напълно невероятно, но въпреки това реших да опитам. И се оказа, че босилекът, който тъща ми гледа в градината си и суши през лятото (а предполатам и всеки друг), наистина е вълшебен. Двата лаврака, приготвени на фурна, не оставиха след себе си никаква миризма. А ето и как ги приготвих:

Изчистената риба се поръсва с малко сол, черен пипер и джинджифил. В нея и под нея се поставят парченца чисто масло. Рибата се полива със сок от един лимон. И върху нея се натрошава босилек. Покрива се с резенчета лимон и домат на шайби, а около нея в тавата се нареждат моркови. На тава като тази и е достатъчна една кафена чаша доматен сок и още една, отново кафена, сухо бяло вино. Пече се в умерена фурна (около 180 градуса) не повече от 45 минути. И се яде веднага, като морковите, доматите и лимона са чудесна гарнитура.

Според бавачката на Борис босилекът убива миризмата и на скумрия на фурна, но аз не бих разчитал съвсем на това. Няколко дни по- късно опитахме номера с босилека с черноморски кефал, но някаква лека миризма на печена риба се промъкна иззад вратата на фурната. А може магията да е в лаврака, знам ли.

петък, 19 февруари 2010 г.

Ден на бащата или размяна на местата

Днес (петък) точно по обяд в градинката в квартала преброих децата и родителите им. Срещу 23 майки с деца на възраст от година до към три бяха излезли 3-ма татковци. Ако приемем, че основното занимание на всички в градинката е прекарване на по- голямата част от деня (в сравнение с другия родител) с детето, съотношението между майки и бащи надхвърля 1/10.

Едва ли би могла да се намери някъде точна статистика за съотношението между мъжете и жените, които стоят у дома и се грижат за детето. Разбира се и това случайно преброяване, което направих, няма как да се приеме за представително, за да изведем някаква тенденция. В случая няма значение кой точно от двамата ходи по осем часа на ден на работа и кой прекарва времето си с детето. Но пък това ми се струва леко несправедливо.

Тогава ми хрумна една идея.

Представете си, че вие ходите на работа. Сигурно понякога ви се иска да се занимавате с по- смислени неща, колкото и да обичате това, което правите. Като например, вместо да влизате в корпоративна битка (произволен пример), да сте с детето си някъде навън; особено в слънчев ден след дълга зима.

Сега си представете, че можете, поне за един ден, да се смените с партньора си. Той или тя да отидат вместо вас на работа, а вие да останете с детето. Да, чувам веднага за двойките, при които това не би било възможно. Да речем, той е хирург, а тя - учителка по пиано, преди да се посвети на детето си. Или пък тя слага газови устройства на автомобили и има собствен сервиз, докато той преди това е бил копирайтър. Да не би пък хирургът само да оперира, или пък механикът само да ремонтира - и двамата, със сигурност, се сблъскват с куп административна работа, която все не им остава време да свършат. Или пък... горните два примера са съвсем измислени, защото много по- често хората, живещи заедно, имат общи интереси и от там - сходни професии или занимания.

Вчера, във връзка с един предстоящ изпит, четох "Как се пише дипломна работа" на Умберто Еко. За тези, които не са я срещали, там той описва чудесен експеримент - поставя се на мястото на беден студент, който работи и живее в малко (до 1000 души) населено място. И се опитва, в рамките на възможностите, с които разполага, да напише "достойна" дипломна работа. При този експеримент Еко си отделя по девет часа седмично, колкото би могъл да си отдели един работещ младеж, за търсене на информация по темата в библиотеката на най- близкия град. Като игнорира личното си познанство с библиотекаря, който би му спестил много време, а от там и средства - т.е. студентът няма как да се ползва от услугите на точно този библиотекар - и отхвърля една случайно попаднала му книга (за която знае предварително, но би била неизвестна на момчето) Еко влиза "обективно" в ролята на студента.

Може би от тази история ми е хрумнала идеята за размяната на местата. Помислих си кое от нещата, които обикновено върша, би могла да свърши Диана и кое не (примерът, в случая е обратен, защото аз съм работил това, с което тя сега се занимава). Ето всъщност какво върша в няколкото часа дневно, когато Борис е с бавачката:

- обсъждам по телефона и пиша след това сценарии
- чета и конспектирам в библиотеката неща, свързани с докторската ми работа
- пиша оферти
- говоря по телефона с непознати хора, които се опитвам да превърна в мои клиенти
- ходя понякога на работни срещи, катедрен съвет или в офиса си
- водя упражнения

Със сигурност Диана не би могла да свърши само едно от нещата, но нали за това има още четири работни дни. Би могла, например, срещу огромната ми благодарност, да извади библиография за тукстовете, където се срещат заедно думите ефективност и инвестиции :) Така че това предложение, прехвърлено върху мен и семейството ми, започва да ми се струва все по- разумно. А и още нещо - от подобна еднодневна размяна на местата освен родителите, поне според мен, биха спечелили и организацииите/фирмите, за които те работят. Защото идването на нов човек има огромно предимство - външна, странична гледна точка върху процесите в организацията. Коята понякога е крайно необходима. Да не говорим за ползите, свързани с това човек временно да може да излезе от контекста си и да влезе в друга роля.

Чудя се защо, след като бащите имат законово основание да ползват "майчински" отпуск, възможността за подобна размяна на местата да не може да предвиди в нормативен акт.

петък, 12 февруари 2010 г.

Нищо ново под снега

Това е снимка на Девическата гимназия (сега Регионален исторически музей) във Варна, малко преди снегът да започне да се топи. Стори ми се удивително красива сградата в този час на деня. Както се вижда от снимката, снегът не е почистен; липсва дори обичайната тясна ивица, разрината, за да могат да минават пешеходците. Както се казва в такъв случай - нищо ново за времето, когато във Варна вали сняг.

Няколко дни по- късно снегът се превърна в кални реки и откри обичайната мръсотия. Тротоарите са заринати с боклук, плочките на много места са полуразрушени (особено тези, поставени в последните десетина години, когато материалите в тях станаха основно пясък) и не ми се мисли как ще се бутат детски колички, когато водата се изпари. За улиците да не говорим - там зейнаха кратери. Или както се казва и в този случай - нищо ново за времето, когато във Варна снегът след истински студ се стопи.

Ах, как ми се иска поне веднъж, след поне едно подобно "природно бедствие", да видя нещо ново.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Здравето на здравната реформа

От доста време си мисля за дебата около затварянето на болниците като част от промените в начина на организация на здравеопазването. И мислите ми все се връщат назад, по времето, когато правих един репортаж за Капитал, когато "здравната реформа" все още започваше. Отдавна не съм ходил в малките населени места и не знам дали там нещо се е променило през последните години или не. Искам да вярвам, че промяната е настъпила, но в същото време не ми се вярва нещо наистина да се е променило. Ама наистина, поне по отношението на равния достъп до здравеопазване. Копирам репортажа тук, защото сайта на Капитал иска регистрация за търсене в архива, която понякога е доста досадна. А темата за равния достъп (в това число и до еднакво качество) ми се струва все още супер важна.


Старците нямат зъби


„Който и да бе направил писалището, той беше виждал писалища, но не беше разбрал писалищността.“
Тери Пратчет, „Музика за душата“

Може би преди сто години мъж като този е вървял по пътя между двете села. Облечен в тъмносин вълнен костюм, наметнал дълго черно палто и свил пръсти около кожената дръжка на лекарска чанта с протрити ръбове. Сигурно и тогава двата километра между Кондофрей и Чуковец са се извървявали бавно покрай кривите стебла на дърветата. А от двете им страни над разкъсаната земя пак са прелитали ястреби, стиснали в хищните си очи следите на мишките.
Сега мъжът, спрял преди първите къщи на село Чуковец, Радомирско, казва, че ще приема пациентите си в стаята на кмета, после ще мине през кафенето и в два и половина ще бъде отново в здравния център на Кондофрей. Извинява се, че има много работа, докато шари неспокойно с очи по облите хълмове отсреща. После приглажда назад бялата си коса, спуска надолу пръсти, колкото да се увери, че възелът на вратовръзката му си е на мястото, и тръгва по пътя към къщите.
Няколко часа по-късно млад мъж, облечен в шаячни войнишки дрехи, спира да цепи дърва в двора, за да се приближи към оградата. Обяснява, че къщата на доктора е на главната улица. Преди да се върне към брадвата, казва, че лесно се познавала по

Изтърбушените прозорци

на първия етаж и по купчината сгурия отпред. „Иначе, допълва мъжът през рамо, докторът май днес не приема тук. Казват, че си бил хванал квартира някъде в друго село.“
Пред къщата вече са се събрали старици. За да се скрият от вятъра, те стоят на завет, наредени на стълбите като лястовици. Държат с напуканите си пръсти перилата и косите лъчи на зимното слънце, като от време на време отпускат по някоя дума. За доктора, за къщата, за миналото и за себе си. Една от тях разказва как в селото преди години (дълго търси точния им брой, но след това се губи в спомените си) освен лекар имало медицинска сестра, акушерка, зъболекар и шофьор на линейката. „Сега, чедо, само лекар остана, ама ей на, от колко време чакаме! При него са на проверка от ХЕИ-то, по-важни са те от нас“, плъзга последните си думи по парапета надолу.
Встрани от тях, опрял длани върху задния капак на зеления си москвич, стои Иван. Дошъл тук направо от село Жедна, за да „докарам бабата, че като доила кравата, се хлъзна и падна. Абе остави се. Миналия път като стана тъй, я заведох в Радомир. Оттам ни пратиха в Перник, защото нямали рентген. Но от Перник ни върнаха обратно пак в Радомир. Ей така. Ама сега я водя първо тук, защото знаеш как е -

Всичко е шарко-парко

ако нямаш направление от личния лекар. Тук не сме като в София. Там един престъпник нещо да кихне, веднага го пращат във Военна болница, а тук недай си боже, някой пенсиониран миньор да му стане нещо. Ако няма кой с кола да го закара до града, ей така ще си замине. Зъболекар ли? Че защо ни е тук зъболекар - старците си нямат зъби, нали?“ Мъжът продължава да чопли с пръсти ранените лица на селата наоколо (познавал всички останали хора, защото, преди да се пенсионира, бил полицай). Накрая спира думите си, след като е ударил чертата, че „тука измислици няма, всичко си е реално“.
През липсващите прозорци на първия етаж на здравния център се промъкват следи от миналото на стаите. Върху ръждясалата пружина на легло с метални табли е стоварила тежестта си носилка с все още здрав брезент. Под нея са се скрили брошури с избелели червени кръстове и огънати корици на книги. Някъде в суматохата се чете, че „…миньорите са в челните редици…“, а от сумрака в дъното на стаята изплува бял метален шкаф, пълен с прашни стъкленици.
Когато краят на проверката от ХЕИ отваря вратите на лекарския кабинет, стариците тръгват несигурно нагоре по стълбите. Във вестибюла (ако изобщо може да се нарече така) един срещу друг стоят дървена пейка и шкаф с трудно определима възраст. Шкафът някак понася дългите редици празни газени бутилки и няколкото буркана, оставени за разнообразие сред тях. „Ми тук е по-студено, отколко навън“ - нарежда пред себе си възрастната жена, току-що излязла от кабинета на лекаря.
Всъщност слънцето успява да премине през прозорците и през мрежестите пердета със странен цвят, за да стигне разтворените врати на аптечката. Д-р Каменов (така се представя мъжът с бялата коса и червената вратовръзка) стои прав зад метално бюро, отрупано с документи и засъхнал восък. В началото е трудно да се разбере какво точно не е наред на стаята. Погледът се опитва да пропусне натрупаната по сивия балатум кал, да прескочи купищата мъртви мухи под прозорците, но когато се блъска в ръждясалите шпатули (студените метални пластини с които проверяват дали ти е зачервено гърлото), сложени в пластмасова чашка над картоните на пациентите, стаята се сглобява отново. Сгърчена и мръсна като кушетката за прегледи между прозореца и бюрото.
„Ето тук приемам, в тази мизерия, продължава мъжът, докато пали цигара и издухва с облекчение сивия дим към напукания таван. Някои ми се възхищават, а други казват, че съм ненормален да работя в такива условия. Но е по-добре от

Стаята на мъртвия кмет

в Чуковец. В Жедна, докато беше топло, преглеждах в салона на читалището, до библиотеката. А един мъж го видях на улицата, че има паркинсон, и му дадох направление.“ Заедно с дима д-р Марин Каменов продължава да издухва от дробовете си собствената си история. Дошъл в Кондофрей на осми юли миналата година („защото е близо до София, а семейството ми живее там“). Още тогава токът в къщата бил спрян, а по време на големите студове тръбите замръзнали и останал без вода. Влязъл в кореспонденция с кметството в Радомир, откъдето му обещали да уредят въпроса с тока, но „още нищо не се е случило. Изкарах зимата на дърва, но и те свършиха. Светя си със свещи и си правя кафе на едно газениче. Живея в съседната стая, а веднъж в седмицата ходя до София да се изкъпя. Не исках да ме снимате, за да не се види, че преглеждам без престилка. Не че нямам - имам, но е много студено с нея, затова. Мога да хвана една кофа вода и един парцал и да почистя всичко тук за половин час. Бил съм в казармата и съм правил сапунки, но сега не съм чистач, а лекар. Имам достойнство“.
Практиката на д-р Каменов се състои от сто шестдесет и седем души от четири села. Казва, че прави за тях каквото може, но после уточнява, че прави каквото му е по силите. Описва ходенето по домовете им нощем, това, че носи лекарства, когато отива в града, след което отваря лекарската си чанта. От нея вади няколко картончета, изписани с цветни моливи. Разстила ги пред себе си като колода карти и обяснява, че на тях си е записал какво се прави в кризисни ситуации. Казва, че около болния винаги има паника и „човек може да забрави нещо. А ето, аз съм си записал всичко - при сърдечна недостатъчност, при криза какво да предприема… но проблемът е другаде. Сега здравеопазването е организирано като антиздравеопазване. То позволява злоупотреби със здравето на гражданите. И не говоря така от омраза - на десетгодишна възраст съм дал клетва да служа на хората. В града лекарят има практика от по хиляда и нагоре души. Ами той познава ли си пациентите? Един лекар трябва да е наясно за наследствените болести в семейството, за режима на живот на всеки един. Ето, въпреки че познавам всичките си пациенти, на мен от касата ми режат по шестстотин лева, защото нямам кардиограф. А като нямам ток, къде да го включа този кардиограф“, завършва докторът и потъва дълбоко в излинялото си палто.
Долу, под прозореца на това, което в Кондофрей наричат кабинета на доктора, двама възрастни мъже удрят с тояжките си по разпиления чакъл. И си говорят как „всичко тук върви на зле“. След кратко мълчание и няколко търкулнати камъчета единият продължава: „Върви на зле, ама все пак върви нали?“ „Върви, ама назад“, продължава беззъбата кавга другият.


ПС - Това е репортажът, с който не спечелих "Паница". Участвах с два, вторият беше за "дървената мафия" в Разлог и го написах според изискванията на редакторите за това, как трябва да се пише вестникаски текст. В конкурса се състезаваха и двата ми текста, но след като журито избра "Пожари и апаши" реших, че щом критериите ми за писане на текст се разминават с тези на останалите, по добре да си намеря друго занимание. Та така (не, че това има някаква връзка с темата за достъпа до здравеопазване, просто реших да го споделя).

четвъртък, 28 януари 2010 г.

Страшни приказки (за правилата)

Разказвате ли страши приказки на децата си? Страшни от гледна точка на представите ни кое ги плаши или от това, което наистина ги кара да се страхуват?

Преди няколко дни Борис влезе в една такава серия от пакости и бели, че ми беше изключително трудно да си стоя спокойно на границата между вежливостта и добротата. Най- вероятно така е компенсирал дългото ми отсъствие или пък е заявявал нуждата си от вниманието ми. Или и двете заедно. Но когато го приспивах за следобедния му сън, разказах следната приказка:

"Един малък човек бил мнооого непослушен. Ядосвал майка си и баща си; те го молели да не върши чак толкова бели наведнъж, но той продължавал. Счупил всичките си играчки, разпилял ги из цялата къща, извадил всички вилици и ножове и си построил гора върху паркета... (следва един много дълъг списък, несъществен от гледна точка на сюжета). Накрая ударил братовчедка си, при това без да му е направила нищо и два пъти един след друг. Колкото и да го молили родителите му, той не спирал да върши бели. И не се вслушвал в моблите им. Накрая таткто на малкия човек му предложил избор - да продължи да върши бели и да си играе сам или да направят заедно магистрала. Малкият човек се съгласил, след което веднага съборил всички книги от библиотеката на земята. И баща му, много разочарован, си тръгнал, за да го остави да си помисли дали така е по- добре.

Малкият човек останал сам. В началото се забавлявал, но след това огладнял и нямало кой да му приготви да яде. Нито кой да го гушне, преди да заспи. Или пък да го изкъпе преди това. Изведнъж на вратата се почукало. Малкият човек отворил и видял една баба с остър и дълъг нос и големи очи. Тя му казала, че е бабата на непослушните деца. И го взела, сложила го в една торба и тръгнала да го води в къщата си.

Малкият човек плакал, а сълзите му минавали през торбата, превлъщали се в бисери и оставали върху снега. Когато бащата и майката на малкия човек започнали да го търсят, тръгнали по следата от бисерите и го открили. Малкият човек чул как го викат, ритнал силно торбата, тя се развързала и той изскочил навън. Таткото и майката се скарали на бабата на непослушните деца, защото взела дете, което не е нейно. Освен това малкият човек не бил непослушен, а просто много обичал да прави пакости, въпреки че това натъжавало майка му и татко му. И го прегънали мнооого силно..."

Тази история Борис изслуша с голямо внимание, след което се обърна и веднага заспа. А когато се събуди искаше "Бабата тати доде, гуееми очи". И така няколко пъти. Според майка му обаче, такива истории не бива да се разказват. Защото били страшни и плашели децата.

Този спор ме накара да се замисля за страшните приказки - защото има доста зловещи, нали? Ловецът трябва да убие детето, да му извади сърцето и черния дроб като доказателство, че е свършил работа, но накрая убива сърничка и я разфасова; вълкът е изкормен, натъпкан с камъни и удавен в кладенеца и т.н. Всъщност каква е ролята на страшните неща и защо те трябва да се разказват на децата? Или поне защо всяка култура разказва на децата си подобни приказки и каква е функцията на страха, респективно на зловещия персонаж.

Преди няколко дни, заради работата върху един сценарий, прочетох отново "Морфология на приказката" на Проп. В общи линии всички вълшебни приказки, според него, са изградени от еднакви, комбинирани в една и съща последователност елементи. Раглеждането на страшните приказки от този ъгъл ни позволява да видим каква е функцията на страха в приказката. Казано накратко, тя се състои в научаване на следното:

1. Съществуват страшни неща, 2. Човек може да победи страха си, 3. Срещаш страшното, когато нарушиш забрана, 4. Единствено нарушаването на забраната (правилата) може да те изведе на нов път, където да срешнеш непознатото, 5. Можеш да избереш да не бъдеш като другите, стига да понесеш последсвията от това, 6. Ако искаш да си като всички, трябва да не нарушаваш забраната.

Струва ми се, че по този начин, чрез страха и пътищата за преодоляването му, обществата са създавали онези хора, които са имали смелостта да тръгнат по свой собствен път и да придвижат обществото нанякъде. И ако страшните приказки правят точно това, защо да не продължим да ги разказваме на децата си? Защото според мен тези приказки са супер полезни и изграждащи.

ПС - Борис говори за "бабата с очите" с любопитство и желание да я срещне отново. Докато спорихме с Диана, се сетих за историята на Сидхарта и дворецът, в който го затворили, за да не вижда грозното на света. В романа на Хесе, Сидхарта казва, че човек не може да спести нищо на детето си и да го предпази от грешките, които ще допусне (от съдбата му).

вторник, 26 януари 2010 г.

Дълга командировка или Опитомяването на Лисицата

Реших да си припомня срещата между Малкия принц и Лисицата, защото хартиеното издание на книгата е в библиотеката на родителите ми. И ето какво излезе на първо място, когато написах "Малкият принц". Странно ми е малко, че историята за тази среща е най- търсения момент от цялата книга в мрежата. Макар и да не съм убеден, коя от историите на Малкия принц бих посочил като най- търсена - за пияницата е прекалено депресарска, за царя - реалистична, а за боабабите и овцата - приказна. Сигурно хората търсят най- много историята за лисицата, защото откриват в нея най- голяма полезност. Или пък е най- близка до ситуации от живота им; не знам. Ето, че и аз се сетих за тази среща веднага след първата си по- дълга раздяла с Борис, след като е преминал шест месечна възраст.

През първия ден си говорихме с него през скайп - той се разстрои, аз също. Викаше ме постоянно, а аз нямах разумен, ама наистина разумен отговор какво толкова ми е по- важно от него, че съм заминал. На следващия ден видеовръзката не беше толкова драматична, а след като се прибрах в края на седмицата, майка ми каза, че последните дни изобщо не е питал за мен. Е, освен от време на време.

Всъщност не знам какво съм очаквал след първата си продължителна раздяла. Спомням си (вече по- късно) че дългите раздели между мен и родителите ми, когато ме оставяха за по месец на село, бяха доста драматични. Като и доста, и драматични, е съвсем меко казано. Сега виждам, че Борис реагира, макар и много по - меко, по същия начин на разделите си с мен и с майка си. По всяка вероятност съм се надявал собствения ми опит да ме подведе и той да реагира по съвсем различен начин, все едно нищо не се е случило. Надеждите ми, разбира се, бяха напълно безпочвени.

Още на първата вечер Борис ме изпрати да се връщам с автобуса за София и да не се връщам никога. Като на последното "никога ли?" отговори с "да". След като премина първото ми стряскане, анализирах случилото се от деня, поведението му и видях, че то се е променило, макар и съвсем леко, от обичайните му реакции спрямо мен. И тогава се сетих за историята с Лисицата.

Имам една теория за връзките. Когато една връзка приключи, на "времето" му е необходимо точно толкова, за да те излекува, колкото е продължила и самата връзка. Или ако си бил с някого, да речем, две години, и след това се разделите, точно две години ще са ти необходими (плюс, минус няколко дни), за да се излекуваш напълно от липсата му. Независимо причината за раздялата в кого е. Мисля си, че и при раздялата с детето е същото. Просто ти трябват няколко дни на бавни стъпки към него, за да скъсиш отново растоянието и да му помогнеш да преодолее страха си, че ще го изоставиш отново. Колкото и леко и тихо да стъпваш.


четвъртък, 21 януари 2010 г.

Къде отива любовта

Спомних си една история, през която пътувах преди много време - тази за Бърни Кълвача. Завихри се някъде един въпрос от началото на книгата- за това как можем да задържим любовта. И като се разрових в мрежата, за да си открия фразата, попаднах на линк към книгата. Ако случайно сте я пропуснали, струва си :)

Въпросът, който тогава не ми даваше мира, беше къде, или по точно защо любовта си отива. И тогава измислих следната история: "Всеки човек носи наръч дърва. Някой са сухи, други мокри, а третите почти се разпадат на прах. Но пък са чудесни, защото с тях по- лесно се пали огън на открито. Когато срещне своята половинка, двамата стъкват огън от дървата, които носят. Ако хвърлят всички клони в огъня, той лумва висок и буен, топли и изгаря кожата, на моменти дори е трудно да стоиш близо. И изгаря бързо. Когато жаравата стане на пепел и двамата започнат да зъзнат от студ, тръгват към гората за нов наръч дърва. Но тръгват в различни посоки. И не се срещат никога. Ако пък запалят малък огън и пестеливо използват дърветата, остават заедно много дълго. Дори понякога, струваше ми се, животът им става по- кратък от времето, което огънят може да им даде заедно".

Често си спомням тази история. Вчера, в един офис със супер нагнетена атмосфера, срещнах стара приятелка. Разговорът с нея ме насочи към приказката за огъня и я разказах. Този път финалът ми се стори отворен. И добавих следното: "Докато огънят гори, двамата имат достатъчно време, за да съберат камъни и да се оградят със стена от останалия свят. Ако използват дървата пестеливо, огънят ще им даде достатъчно време да завършат стената; да направят пълен кръг, който вече не могат да напуснат. Когато огънят изгори, жаравата изтлее и пепелта се смеси със сълзите на спомените, превръщайки се в боя, с която двамата могат да изрисуват затвора си отвътре, ще им остане топлината от телата им, с която да преживеят студа. Защото няма да могат да отидат отново в гората за нов наръч".

"Е какъв е изводът?" - попита ме старата ми приятелка. "Че имаш избор" - отвърнах и. "Дали да хвърляш целия наръч наведнъж и след това да тичаш отново до гората, докато не можеш повече да събираш дърва или просто да стигнеш до нея. И да останеш сама със студа накрая. Или да използваш това, което имаш пестеливо."

"Е много тъжно и песимистично е това" - каза ми - "Не искам да е така". Хм, и аз не искам.

събота, 16 януари 2010 г.

КниЖАРница като сладкарница

Иначе книжарницата се казва Жар - птица, но ЖАР от заглавието е изписано точно така и върху табелата над мястото. Намерихме я случайно и всъщност влязохме в нея заради малката масичка с трите столчета, които се виждаха от тротоара, през витрината. Вътре беше тихо и спокойно, защото, освен книЖАРката, нямаше никакви деца.

Пълно е с детски рисунки и купища книги, повечето достъпни за детския ръст. Разказа ни, че всяка събота, от 11 сутринта, се събират деца и се четат, разказват и играят приказки. Като в истинска книжаница.

Тази събота я пропуснахме, но ми се струва, че мястото е истинско. Появило се е на левия тротоар преди подлеза Шипка някъде през юни. И вече си има постоянна публика (и в съботите). За нещастие пропуснахме тази, но ще отидем с Борис някоя от следващите и ще разкажем как е.

Хубаво.

петък, 15 януари 2010 г.

Спомени за къщи







Помните ли тази къща? Преди шест, седем години се намираше на една пряка на "Аврам Гачев", сега "Цар Симеон". Точно срещу най- наклонената част по пътя от шадраваните към Гарата. Вече я няма, а на нейно място се появи безлична кооперация, решена в стъкло и бетон. Безлична, в сравнение със съборената къща, а не със строежите от последните години.

Снимах я случайно с телефона си, без да предположа, че някой някога ще я събори. Но се радвам, че поне остана снимката. И спомените ми за нея и няколко безметежни лета.

А тази къща помните ли я? Все още стои в началото на "Цар Асен" на ъгъла срещу Девическата гимназия. Но, както се вижда, вече е без покрив. От табелите става ясно, че няколко физически лица ще инвестират в строежа на нещо на нейно място. Доколкото разбрах, строежът (събарянето) е спрян(о), но какво от това? Нещо подобно се случи с Картофената къща, но днес, година по- късно, въпреки уверенията, че ще бъде издигната тухла по тухла, все още я няма. Напук на уверенията на Общината, на Института за паметниците на културата и който още се сетите.

За щастие са започнали да събарят покрива бавно, а не като с Картофената къща - за една събота и неделя. От тук нататък следват тромави процедури, които едва ли ще доведат до въстановяването на събореното.

А лицето на стара Варна (да, онова същото, напоено с морска сол и вятър, и безвремието на топлите летни вечери) бавно изчезва като женски силует в здрача, след който не следва утрин.

вторник, 12 януари 2010 г.

Вечер прозорците светят самотни

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.