четвъртък, 7 октомври 2010 г.

20 дни по- късно

или за детските градини след първия опит

Понякога само един поглед ти е достатъчен, стига да си свикнал да се вслушваш в интуицията си. Заради часовете, в които преподавам, в три от петте дни Борис го води майка му и нямам впечатление от начина по който се разделя и влиза в света на детската градина. Когато обаче отида да го взема, всеки път ми изглежда някак смачкан. Все едно някой е изтеглил част от силата и радостта му и е останала обвивка, която ужасно много прилича на него, но не е съвсем той.

Не казвам, че (поне в нашия случай) детската градина е Дън-гори-тилилейски, от които трябва да спасим ужасно бързо детето си. Понякога говори с радост за ходенето там, но никога не отива с желание. Понякога описва съвсем естествено как ще го взема от там, но винаги плаче, кога ме види и ме прегръща дълго.

Няколко наши приятели, на които децата ходят в частни градини (всъщнот повечето са базирани на метода на Мария Монтесори) разказват сходни истории. Когато ги оставят и се задържат малко, децата ги питат няма ли да си тръгнат и да ги оставят вече; когато са болни, плачат, че няма да ходят на детска градина. Признавам, нямам никакъв опит с тази сисмета, освен това, което съм прочел. Две мои приятелки, с които израстнахме по дворовете на къщите като Пипи, Томи и Аника (и тримата искахме да сме Пипи, макар само един от нас да имаше оранжеви плитки и лунички), щом чуха за Монтесори градините, сбърчиха носове. Едната живее от години в Холандия и сподели холанското мнение (крайно отрицателно), а другата имаше сходна реакциия, пречупена през калифорнийския въздух, който диша също от години.

Казвам това, не за да взема отношение по въпрос, който не познавам от опита си, а за да балансирам две противоположни гледни точки. Идеята ми да не запишем Борис в частна детска градина беше, най- общо следната: Ако след като навърши три години го запишем в частна детска градина (и така не се сблъска челно със системата на българското образование), а след това в частно училище, а след това в частен ... все някога ще се изправи пред въпроса за интеграцията си. Не може винаги да бъде в някаква паралелна, частна реалност, нали? Откъде тогава, мислихме си с майка му, ще му е по- лесно да се интегрира. От кой етап? Кога ще бъде по- устойчив и по- готов?

Нямахме отговори на всички тези въпроси, затова решихме да опитаме. А опитът ни (и на тримата) все още е само в началото. Чудя се само дали ще свикне или наистина ще започне да му харесва? Разликата между двете е огромна.