събота, 19 декември 2009 г.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Дървета по Коледа

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.