Още малко

ех,
онази плитчина
в която спънах се, за да погледна
морето и бушуващите риби
онази същата
в която се научих да се гмуркам
и да плувам
търся вече цяло лято

а слънцето не ми помага

затиска ме в пукнатините
на камъните, дето са заръфали брега
и кара ме да търся миризмата
на милостивите им сенки
изпълнени със водорасли
и черупки, хиляди черупки
наточени като бръсначи

онази плитчина, в която искам
от слънцето по пладне да се скрия
все някак си ще я открия
само още малко да отдъхна
краката ми нарязани да си починат

още малко, само още малко

Между два свята

Оставени, във ъгъла
са чантата с багажа и бащата
(по волята на майката, която днес
превръща се в езическа богиня).

Лицата на пресичащите коридора
са сериозни. А е празник.

Като сърце гигантско в ритъм невъзможен
стените непрекъснато пулсират.

От всички храмове остана само този
във който чудото се ражда.
И вярваме,
че ще се случи пред очите ни.

Протести за Катуница

Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.

Цирк Балкански във Варна

Споменът ми, свързан с ходенето на цирк, съдържа много животни в странни ситуации - тигри, скачащи през огнени обръчи, мечки върху велосипеди, кучета с фракове, гълъби, излитащи от широки ръкави, сърдити лъвове и поне три слона, вървящи един след друг, докато жонглират с огромни топки. Освен тях изплува оркестър встрани от манежа (и барабаните, които свирят туш), акробати, летящи и премятащи се високо във въздуха, под самия купол и пълни с възрастни и деца пейки.

Циркът, който дойде във Варна сега, прилича много на моя споменен цирк - като махнем тигрите, кучетата и мечките, оркестъра, летящите на трапец акробати и пълните с публика пейки. За щастие това беше първият цирк на Борис и почти през цялото очите му блестяха, смехът му звънтеше и тялото му танцуваше в ритъма на цирковата музика, идваща от огромните тонколони. На следващият ден, когато върхяме към детската градина, ме попита:
- Тате, нали пак ще отидем на цирк?
- Ще отидем, казах му, веднага като дойде някой по-голям цирк във Варна.
- Е колко по-голям? - попита учудено.
И си помислих, че всичко с цирка си е наред, особено ако не си обременен със спомени от времето, когато всъщност циркът е бил голям и пъстър.

А ето и малко полезна информация за представлението на Цирк Балкански тази година във Варна:

Билетите за възрастни са по 15, 20 и 25 лв., като тези от 15 са за не повече от 30 места, разположени зад манежа. Детските билети са по 4 и 10 лв, като първите са за деца, които стоят в скута ви. А представлението продължава 2 часа. Разбира се, повечето места са празни (с изключение на тези по 15 лв). Преместването, обаче, е под въпрос, тъй като през цялото време разпоредителите връщат преместилите се обратно в сектора, за който имат билети.

В програмата има два номера, които са наистина впечатляващи - Глобусът на смъртта (този път с пет мотоциклета, кръжащи като рояк подивели стършели) и Деветте лъва (номерът не е атрактивен, нито пък дълъг, но за сметка на това белите лъвове са наистина великолепни). Всъщност няма номер на българската трупа, като изключим водещия и единия от четирите клоуна, но това едва ли има някакво значение за децата и възрастните.

И за финал - ето една връзка към може би най-добрия цирк на планетата. Отделете малко време, за да видите 22те кратки филмчета. Струва си.

Привечер

Привечер
очите ми са вече сини
от взиране в морето

И светлината
е процеп, не - завеса
между световете

Дори във сенките
на кривите дървета
ръцете ти протегнати откривам

Привечер
самотата
е повече надежда

Очакване

И ти, и аз
на пейката под сянката на ореха
притиснати към греещия зид
ръцете си държим

Изчезнало е селото
похлупено с грамада кръстове

Останала е само тази улица
и тротоара прашен
по който бягат ни очите
очаквайки отново детски стъпки
в тишината да рисуват

Поне ръцете си държим
и имаме какво да чакаме

Мъртво вълнение

През лятото площадът нощем
Пресичан е от бавната река
На минувачи със тела отпуснати
И плъзгащите се сред тях
Като на мързеливи ладии
Колоездачи
И само там
На пейката отсреща
Самотната старица със ръце опънати
По колената
Повдига ги, косата да отметне
За да се взира по-добре
В реката
Очаквайки сред ромона на думи чужди
Глава да вдигне, да погледне, да я види
Мъжът със колелото, който
След онази лятна буря
Все отказва да се върне