Има - няма или за фокуса

От известно време насам си мисля за нещата, върху които обикновено се фокусираме. Всъщност голяма част от собствената ни култура е изградена върху сравняването по линията има - няма; т.е. обикновено се фокусираш върху това, което нямаш, то се превръща в някакъв твой стремеж, който, ако си достатъчно гъвкъв, превръщаш в стратегия за действие и така до следващия ти стремеж. На практика върху тази елементарна мотивация се крепи цялото общество. Няма нормална държава - какво да направим (освен да се оплакваме и вайкаме в убийствено монотонен ритъм), за да стане нормална. Няма нормални детски градини, където да оставяме децата си - какво да направим, за да станат такива или да открием такива. Няма нормална градска среда - какво да направим, за да не паркират идиотите по тротоарите и да се движим спокойно по тях. Няма нормални деткски площадки - какво да направим, за да принудим Общината да изгради такива. И така нататък. Свикваме да мислим по тази линия на разделения и я пренасяме върху собствения си живот - взираме се в това, което нямаме и чертаем стратегии как да запълним липсите.

Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.

От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.

Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.

Жени в командировка

Преди първата си командировка Диана се опита да намери някакво инфо за това как се постъпва в такива случаи, особено ако майката продължава да кърми. Оказа се, че единственият полезен съвет, който откри, беше свързан с това да говори на Борис за предстоящото и в общи линии да му разкаже предварително какво и как ще се случи. Това беше разговор насаме между тях двамата (не, че нарочно бях изключен от него; просто се случи да работя в другата стая - според мен би било добре в такива случаи и двамата родители да говорят с детето, особено, ако се случва за първи път и няма практика, на която да се позове единият от тях). Разказа ми, че в частта за тръгването Борис се натъжил супер, но когато стигнали до връщането и, настроението му се подобрило и дори се радвал, предусещайки някакви приятни бъдещи неща.

Всъщност поводът за този пост не е свързан с някакви практически съвети как да компенсираме липсата на Мама в няколкото дни, когато я няма - например методът на заместването действа безотказно. Достатъчно е да замениш познатите ритуали с нещо ново и сходно, траещо също толкова време. Като да речем кърменето с някаква забавно изядена кофичка кисело мляко; приказката за лека нощ с домашен театър и куп други приключения, които превръщат моментите преди лягане в радост. Каквото и да направиш обаче, поведението на детето се променя така, както се променят движенията на човек, след като загуби едната си ръка или крак. Да, примерът е малко зловещ, но отсъствието на един от родителите не може да не предизвика нарушаване на равновесието и някакво ново равновесие, макар и крехко и неустойчиво. Дори и когато се получи весел купон за двама, липсата продължава да се усеща, след като смехът заглъхне и сънят слепи миглите.

Навремето, когато хората в семейството почти не са се разделяли, сигурно е било по- лесно. Но пък така поне можеш да разбереш какво точно е някой от двамата да липсва. Защото, когато останеш сам, разбираш как точно би изглеждал животът ти без другия. Което никак не е за пренебрегване.

някога

Над Варна някога

Кръжаха чайки

нощем

Сега, когато

В морето няма риба

Изчезнали са по стърнищата

Да търсят семена

От жътвата останали

Във двора ни

- щурец -

и чакам

Да ме целунеш

Мъничко преди да се събудя

Честит рожден ден!

Рожденните дни винаги са ми действали малко странно и противоречиво. Очакването, подаръците, хората, радостта, разочарованието, страхът, че този така специален ден може да се окаже не истински специален...

Всъщност тези мисли са заради рожденния ден на Борис, втори поред. В началото бях против да го празнуваме с много деца, тъй като възможните места, където това може да се случи във Варна, са изключително малко. А всъщност всичко, което е необходимо за истински хубав детски рожден ден, е малък двор със зелена трева и дървета (и разбира се, ограда, за да не се налага непрекъснато да тичаш след детето си в опит да го предпазиш от колите на улицата и прегръдките на кофите за боклук), както и хубаво време. За щастие имаме такава градина, макар и извън града. И докато децата тичаха, ровеха в пясъка, люлееха и си крадяха играчките, с останалите майки и бащи си поговорихме за детските рожденни дни и Варна.

В общи линии повечето мнения се въртяха около липсата на нещо подходящо. Странно, но всички разговори в тази посока, на които съм присъствал, завършват с обобщението, че след като няма, чудно как още никой от нас не е направил място за детски рожденни дни. Сигурно в случая става въпрос за някаква интуиция (едва ли някой от познатите ни е правил точни разчети колко ще струва издръжката на едно такова място и какви цени са възможни), защото все още няма такова място. Или поне никой от нас не го е направил или открил. Но като гледах как децата се забавляваха с простички неща като клони, тревички и един кашон останали стари играчки, забравих за мястото, заслепен от магията на детството. Защото магията и радостта са най- важни. Всичко останало е просто... място, където това се случва.

Честит рожен ден :)

Диви плажове

Това е морето до х. Ветеран. Чудесно място за деца, дори и при вълни, които тук не се виждат много добре, но точно в този ден си бяха доста силни. Не знам защо, но Борис не се страхува от морето, когато е гладко като тепсия - влиза спокойно във водата, независимо дали е с пояс или без. Но когато се появят дори малки вълнички, предпочита да стои на брега и да хвърля камъчета и миди във водата. Или някоя от пластмасовите фигурки за пясък.

На този плаж, обаче, камъните правят нещо като естествен вълнолом и непосредствено преди брега се оформят малки басеинчета със спокойна вода, дори при силно вълнение. Пясъкът е сравнително чист, като изключим фасовете. А хора до към 11 почти няма - може би заради леката отдалеченост от масовия плаж по- на север, до който можеш да паркираш. Виж, гората между пътя и плажа е доста замърсена от дивокъмпиращите, но така или иначе си носиш детето на ръце, заедно с цялото плажно оборудване, заради големия наклон.

За съжаление това се случва с повечето диви плажове през август - мръсотията, отпадъците и следите, които къмпиращите оставят след себе си, стават все повече и повече. Говорихме си с Диана преди време по този повод и думите ни се стълпиха около следната схема - откриваш място, водиш приятел, след време той води друг, а другият води следващата година трети. Така на мястото се събират хора, които не познаваш и които, за съжаление, не живеят и не спазват твоите правила. Като да речем да събират всичко със себе си и да го изхвърлят другаде.

А на теб защо ти се виждат зъбите?

Преди няколко дни с Борис се люлеехме на люлки зад едни блокове. Обикновено Тома и сестра му са винаги там. Играят под прозореца на баба си, а тя ги гледа от балкона и ги навиква доста често. Тома се люлее (той е на около пет години), а сестра му (на есен тръгва в първи клас) обикаля наоколо, причинявайки на баба си говорене на висок глас.

Както се люлеехме, Тома ме попита изведнъж: "А на теб защо постоянно ти се виждат зъбите?". "Ами как така постоянно ми се виждат" - питам го аз. "Ей така" - показва ми Тома и на лицето му цъфва огромна усмивка. Очевидно съм се усмихвал, докато люлея Борис. По- често, отколкото Тома е свикнал да вижда на лицата на възрастните, струва ми се.

Ден по- късно, с Борис правехме обичайния кръг около фонтана зад Казиното, в Морската. Докато се разминавахме с баща и син, голям колкото Тома, бащата говореше поучително: "Ами като не ти харесва нещо, ставаш и си тръгваш, за да нямаш проблеми, ясно ли ти е! Отиваш на друго място, разбра ли?" А момчето усърдно кимаше.

Разказвам тези две случайно попаднали ми реплики заради важността на всеки детайл от поведението ни, когато общуваме с децата. Стана ми малко страшничко пет годишно дете да не открива лесно думата за усмивка. Също толкова страшно, колкото задаването на модел на поведение в най- ранна вързраст щом нещо не ти харесва, да бягаш, а не да се опитваш да го промениш. Сигурен съм, че всяка дума, която казваме, всеки съвет, който даваме са от огромно значение в какво ще се превърнат децата ни.

Спомням си една Нова година, бях някъде на възрастта на Тома, се бяхме събрали няколко семейства. Звучеше музика, възрастните танцуваха леко и аз, някак си възпламенен, започнах да танцувам около тях. Един от възрастните, забелязал танца ми, започна да ме сочи с пръст; не задължително с подигравка, но нещо в тона му и в начина, по който гледаше ту към мен, ту към останалите, ме нарани. Спрях да танцувам и така до седемнайстата си година, когато прочетох Алексис Зорбас. Сега доста често ми се случва да изразявам чувствата си с танц, но това не е толкова важно. По- важно ми е Тома да открива лесно думата усмивка и момчето на неговата възраст да се научи да променя това, което не му харесва, а не просто да се оттегля на безопасно разстояние. Защото един ден Борис ще живее в заедно с Тома и момчето на възрастта на Тома в един и същ свят.

Варненски фестивали в минало време

Спомням си една лятна отпуска, когато се върнахме във Варна (тогава с Диана живеехме в София и морето много ни липсваше). Озовахме се случайно на площада, някъде в ранния следобяд и попаднахме в центъра на дефилето на Фолклорния фестивал. На площада, точно пред Валентина, беше пълно с хора в народни носии, които пееха, танцуваха, вървяха и пак танцуваха; в ръцете си носеха музикални инструменти, цветя, балони... изобщо феерия някаква. Всички бяха супер усмихнати и създаваха едно такова особено настроение, от което кожата ти леко настръхва - сякаш си попаднал на място, където всичко е възможно да се случи. Вървяхме с ансамблите по целия център, спирайки заедно с тях пред разтварящите се тълпи от хора, колкото да направят поредната сцена на улицата, където групата отново пееше и танцуваше.

Малко по- късно вечерта случайно минахме покрай Девическата гимназия (Археологическия музей). Там започваше джаз фестивала, билетчето струваше 5 лева и след няколко минути стояхме върху същите онези пластмасови столове във вътрешния двор. Направих бърза справка в сайта на фестивала и видях, че това се случва през 2002 ра; вечерта, когато свиреше квартета на Сергей Манукян. Вечерта беше вълшебна, градът заспиваше бавно, а на нас дори не ни липсваше вечерният хлад, който се спуска от Витоша. Естествено, видяхме всички фестивални вечери, дори отидохме и на Фолклорния фестивал в Летния. А когато се върнахме в София, дълго си говорихме с приятели за фестивалния дух на Варна и дори ги съветвахме да планират отпуските си с фестивалния календар на града.

Малко по- късно (при следващите ни отпуски) видяхме, че Общината е направила почти всички концерти от календара на Варненско лято безплатни, което може и да е знак за социалната и политика, но от друга страна пък концертите се напълниха с всякакви хора, някой от които упорито се опитваха да се държат така, все едно стоят пред блока си, за да пият бира и играят белот със съседите си. Всъщност човек трябва да плаща за това, което слуша/гледа/чете/яде, за да се отнася с поне малко уважение и отговорност към него.

За съжаление тази година видяхме само една от трите вечери на Международния джаз фестивал. Проектите на Дойкин и Бодуров меко казано ни отегчиха. Усещането беше като по време на годишен галаконцерт на възпитаниците на музикално училище (е, хайде да не е средно, но със сигурност затънтено и не съвсем престижно такова). Разбира се, не всички могат да свирят като Гарбарек & Co, но нали говорим за стар, международен и джаз фестивал, все пак. Още повече, че Фестивалът помни вечери, в които ти е идвало да крещиш от удоволствие и да танцуваш или да се отнесеш дълбоко в себе си, благодарение на музиката. 

Малко по- късно свако ми, който е един от организаторите на Фолклорния фестивал, ми каза, че и там нивото било потресаващо, в сравнение с минали години. Цитира някакъв разговор в общината, в който от администрацията обяснили орязването на бюджета за фестивалите с това, че всъщност Варна не е никакъв фестивален град и затова по време на криза не трябва да се наливат пари в нещо, от което всъщност градът няма нужда. 

Жалко е, когато нашето някога става по- хубаво от нашето сега. Да не говорим за бъдещето, защото палмите са по- важни, нали.