сряда, 31 март 2010 г.

Радост и усмивки

В края на миналата седмица бяхме на детски рожден ден, на три годишен приятел на Борис. Мястото беше детски клуб "Радост и усмивки", на ул. Цимерман и ме изпълни със странни и противоречиви чувства.

Клубът е разделен на две части - обособен детски кът с парзалка, къщурка и кошове с играчки и продълговато място към улицата с няколко маси, отделено от къта с барплот. Наши приятели преди време наели аниматорите, още преди да си направят клуба, и останали много доволни. Това обаче, което ме изненада, беше, че всъщност аниматорите не позволяваха на децата да играят сами и сами да измислят забавленията си. Например Борис, който дойде по- късно от другите деца, си взе едно столче и си го примъкна в къщата. Без да пречи на останалите деца, защото никой нито си играеше с това столче, нито пък проявяваше интерес към къщичката. И вместо да получи нови идеи за това как да обзаведе това си пространство, Борис остана без столчето, което жената му измъкна почти насила от ръцете. След третата подобна случка, започна да избягва аниматора по всички възможни начини.

Поне моето усещане беше, че децата са попаднали в някакъв дом, в който има повече забрани (от типа - ела сега да играеш с нас, но не пипай тези играчки), отколкото в център на забавление. Иначе по- големите деца се чувстваха добре, защото бяха въвличани в игри като влакче, минаващо през тунел от ръце (заедно с възрастните), пиене на детско шампанско и пеене на песни.

Аз поне не бих празнувал детски рожден ден на малко дете там.

Хляб със семена

От година и половина имаме хлебопекарна и за всичкото това време сме си купували хляб не повече от десет пъти. Хлябът в тази машина става чудесен и приготвянето му не отнема повече от 20 минути (което, с висящ до теб малък човек, си е справедлива цена за това да не правиш тестото с ръце; пък и така много по- лесно може да бъде включен в правенето на хляба). След което ти остава да почакаш три часа и половина, преди хлябът да бъде готов.

Хлебопекарната, която използваме, е с два реотана - препоръчвам я, защото така се изпича по- равномерно и в горната си част хлябът винаги има коричка и се разпуква. Стига да спазвате точните пропорции, които в повечето случаи са 450 гр. вода към 700 гр. брашно. И водата, както и всички останали съставки, трябва да бъдат със стайна температура.

Хлябът от снимката е с три вида брашно и няколко вида семена. Ето какво сложихме с Борис вътре, в тази последователност:
- 450 гр. вода
- 2 ч.л. сол
- 1 лъжица мед (акациев)
- зехтин
- 200 гр. бяло брашно
- 300 гр. ръжено брашно
- 200 гр. брашно грахам
- 1 ч.л. суха мая
- 30 гр. пшеничени зародиши
- слънчогледови семки
- сусам
- маково семе

Семките добавям бавно, по време на бъркането на хляба, за да се смесят равномерно. По принцип тази машина прави три бъркания, като в средат ана второ дава сигнал (и спира за малко), за да сложиет семената и ядките. Но от известно време ги слагам още в началото, заради зародишите.

Този хляб става чудесен, честно.

сряда, 17 март 2010 г.

Прегърнати дървета

В неделя, заради силния вятър, решихме да заведем Борис в гората, вместо да направим обичайната разходка в Морската градина или на плажа под нея. Макар да се намира на няколко метра по права линия над морето (над Пашадере), тази гора ни пазеше от вятъра и пускаше слънцето при нас. Разказвахме на Борис части от приказките, които му измисляме за лека нощ и в същото време му показвахме дървета, треви, клони, от които може да се запали огън, камъни, които да се подредят около огнището и всичко останало, за което слуша вечер. Беше супер впечатлен да ги види на живо. Разбира се, това не е първото му ходене в гора, но тогава за първи път откри части от приказките и следи от героите, за които непрекъснато слуша.

Когато загуби интерес към приказната част на гората и тръгна сам да пали огън, се сетих за един далечен ден, в който за първи път в живота си прегърнах дърво. Бях някъде из Странджа, в края на изключително дълга зима. Трябваше да стоя без да зная колко, пазейки света ни от враговете. Зимно- пролетна тишина, голи дървета, едва покарала трева, сред която се промъкваше носталгия. Не знам защо прегърнах дървото до мен. Сложих буза върху грапавата му кора и усетих, че е топло. По- топло от света наоколо.

Споменът ме накара да прегърна близкото дърво. И усещането отново беше същото. Показах на Борис как се прегръща дърво и той задържа любопитно буза, за да чуе как се движи водата от корените към клоните, как тупти сърцето му и колко топъл и жив е света навън. Стига да го прегърнеш.

четвъртък, 11 март 2010 г.

Висулките на леденото ни безразличие

Тези ледени висулки са дълги около метър. Точно под тях има тясна пъртина, между стената на къщата и паркираните автомобили на улицата. Всъщност пъртината е единственото място, по което може да се стигне до кафенето - игрална зала, в което учениците прекарват голямото междучасие и часовете, от които са избягали. А къщата се намира точно срещу училището.

Не знам кой живее в тази къща. Знам само, че трябва или да си махне сам тези висулки, или, ако не е в състояние, да се обади в Общината, за да дойдат да ги отстранят. Не, че има начин по тясната уличка, блокирана от снега и автомобилите, да мине камион със стълба.

Нямаше да ги видим, ако една възрастна жена не ни ги беше показала, точно преди да минем под тях. Каза, че една от тях се откъснала и ударила някаква възрастна жена по рамото. Късмет. Виждал съм как много по- малка удря човек по главата и какви са резултатите от това. Всъщност безразлично ми е дали такава висулка може да удари възрастен човек или дете. И в двата случая е страшно. Страшно е, че тази къща е една от многото около това училище, в квартала и в града, от която висят безразлично огромни ледени висулки. Страшно е, че само ги заобикаляме, ако ги видим, преди да са паднали върху нас.

вторник, 9 март 2010 г.

Лаврак с босилек

Дълго време почти не готвех риба у дома - заради миризмата, която оставаше поне ден след това, въпреки абсорбатора и климатика, който иначе съвсем успешно разгражда миризми всякакви. Затова рибата, която и тримата безумно много обичаме, си оставаше предимно в лятното ни меню и предимно приготвена на скара върху въглени, когато излизаме някъде извън града.

Преди няколко дни, обаче, бавачката на Борис ми откри една тайна, която е на път завинаги да промени зимната ни кухня. Според нея (а на мен изобщо не ми се вярваше в началото) семки от босилек или изсушени листа, поставени върху рибата по време на печене, убиват всяка така характерна рибена миризма. Струваше ми се напълно невероятно, но въпреки това реших да опитам. И се оказа, че босилекът, който тъща ми гледа в градината си и суши през лятото (а предполатам и всеки друг), наистина е вълшебен. Двата лаврака, приготвени на фурна, не оставиха след себе си никаква миризма. А ето и как ги приготвих:

Изчистената риба се поръсва с малко сол, черен пипер и джинджифил. В нея и под нея се поставят парченца чисто масло. Рибата се полива със сок от един лимон. И върху нея се натрошава босилек. Покрива се с резенчета лимон и домат на шайби, а около нея в тавата се нареждат моркови. На тава като тази и е достатъчна една кафена чаша доматен сок и още една, отново кафена, сухо бяло вино. Пече се в умерена фурна (около 180 градуса) не повече от 45 минути. И се яде веднага, като морковите, доматите и лимона са чудесна гарнитура.

Според бавачката на Борис босилекът убива миризмата и на скумрия на фурна, но аз не бих разчитал съвсем на това. Няколко дни по- късно опитахме номера с босилека с черноморски кефал, но някаква лека миризма на печена риба се промъкна иззад вратата на фурната. А може магията да е в лаврака, знам ли.