неделя, 2 октомври 2011 г.

Между два свята

Оставени, във ъгъла
са чантата с багажа и бащата
(по волята на майката, която днес
превръща се в езическа богиня).

Лицата на пресичащите коридора
са сериозни. А е празник.

Като сърце гигантско в ритъм невъзможен
стените непрекъснато пулсират.

От всички храмове остана само този
във който чудото се ражда.
И вярваме,
че ще се случи пред очите ни.

сряда, 28 септември 2011 г.

Протести за Катуница


Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.

П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.

сряда, 14 септември 2011 г.

Цирк Балкански във Варна


Споменът ми, свързан с ходенето на цирк, съдържа много животни в странни ситуации - тигри, скачащи през огнени обръчи, мечки върху велосипеди, кучета с фракове, гълъби, излитащи от широки ръкави, сърдити лъвове и поне три слона, вървящи един след друг, докато жонглират с огромни топки. Освен тях изплува оркестър встрани от манежа (и барабаните, които свирят туш), акробати, летящи и премятащи се високо във въздуха, под самия купол и пълни с възрастни и деца пейки.

Циркът, който дойде във Варна сега, прилича много на моя споменен цирк - като махнем тигрите, кучетата и мечките, оркестъра, летящите на трапец акробати и пълните с публика пейки. За щастие това беше първият цирк на Борис и почти през цялото очите му блестяха, смехът му звънтеше и тялото му танцуваше в ритъма на цирковата музика, идваща от огромните тонколони. На следващият ден, когато върхяме към детската градина, ме попита:
- Тате, нали пак ще отидем на цирк?
- Ще отидем, казах му, веднага като дойде някой по-голям цирк във Варна.
- Е колко по-голям? - попита учудено.
И си помислих, че всичко с цирка си е наред, особено ако не си обременен със спомени от времето, когато всъщност циркът е бил голям и пъстър.

А ето и малко полезна информация за представлението на Цирк Балкански тази година във Варна:

Билетите за възрастни са по 15, 20 и 25 лв., като тези от 15 са за не повече от 30 места, разположени зад манежа. Детските билети са по 4 и 10 лв, като първите са за деца, които стоят в скута ви. А представлението продължава 2 часа. Разбира се, повечето места са празни (с изключение на тези по 15 лв). Преместването, обаче, е под въпрос, тъй като през цялото време разпоредителите връщат преместилите се обратно в сектора, за който имат билети.

В програмата има два номера, които са наистина впечатляващи - Глобусът на смъртта (този път с пет мотоциклета, кръжащи като рояк подивели стършели) и Деветте лъва (номерът не е атрактивен, нито пък дълъг, но за сметка на това белите лъвове са наистина великолепни). Всъщност няма номер на българската трупа, като изключим водещия и единия от четирите клоуна, но това едва ли има някакво значение за децата и възрастните.

И за финал - ето една връзка към може би най-добрия цирк на планетата. Отделете малко време, за да видите 22те кратки филмчета. Струва си.

събота, 27 август 2011 г.

Привечер

Привечер
очите ми са вече сини
от взиране в морето

И светлината
е процеп, не - завеса
между световете

Дори във сенките
на кривите дървета
ръцете ти протегнати откривам

Привечер
самотата
е повече надежда

петък, 26 август 2011 г.

Очакване

И ти, и аз
на пейката под сянката на ореха
притиснати към греещия зид
ръцете си държим

Изчезнало е селото
похлупено с грамада кръстове

Останала е само тази улица
и тротоара прашен
по който бягат ни очите
очаквайки отново детски стъпки
в тишината да рисуват

Поне ръцете си държим
и имаме какво да чакаме

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Мъртво вълнение

През лятото площадът нощем
Пресичан е от бавната река
На минувачи със тела отпуснати
И плъзгащите се сред тях
Като на мързеливи ладии
Колоездачи
И само там
На пейката отсреща
Самотната старица със ръце опънати
По колената
Повдига ги, косата да отметне
За да се взира по-добре
В реката
Очаквайки сред ромона на думи чужди
Глава да вдигне, да погледне, да я види
Мъжът със колелото, който
След онази лятна буря
Все отказва да се върне

сряда, 6 юли 2011 г.

На море на юг


При последното ми ходене в Синеморец най-високата сграда там беше на два етажа. Улиците все още си бяха четири, с четири кръстовища. Хора почти нямаше, Йосиф Сърчеджиев още строеше къщата си и табелата "моля, не безпокойте", изписана върху парче от кашон, още стоеше на пътната му врата.

Спомням си, че слязох по тънката пътечка до тези скали, вълните бяха точно толкова големи, и скочих в морето. Първото ми усещане беше, че мога спокойно да дишам под водата. Въпреки вълните, видимостта беше над десет метра, което за море си е доста и в най-ясния и тих ден.

Предполагам, че Синеморец от спомените ми, маскиран като невъзможно очакване, се сблъска и разби здраво в Синеморец от началото на този месец. Не знам и аз какво точно съм очаквал, но едва ли е било всичко да си е същото, по улиците да ходят баби с черни дрехи и да одумват всяко момче с дълга коса и момиче без коса, пресичащи обедните сенки. Едва ли.

Въпреки това, Синеморец, като най-южната възможна точка за ходене на море в България, си струва пътя. Предполагам, че името му е дошло в някой ето такъв ден:

... когато имената идват съвсем логично. И заради това тълпите хора, автомобилите, автобусите и бетонните дивотии, издигнати на почти всички възможни места с и без изглед към морето, могат да бъдат преглътнати.

Пътят до Синеморец е странен. До Царево е чудесен, след което някак изведнъж свършва и продължението му много напомня на позабравен горски път, който се използва само, за да стигнат десетина автомобила до порутената ловна хижа. По него трудно се разминават коли и често поне едната трябва да отбие встрани, минавайки през изровения банкет. За сметка на това, обаче, пътят следва линията на брега и изникващите малки заливчета, в които пасат (или се къпят, или просто си стоят незнайно защо) крави.

В Синеморец има три плажа в онзи мързелив смисъл на думата - място, до което можеш да стигнеш с кола и да паркираш почти в морето, с широка пясъчна ивица за побиване на чадъри, тенти и палатки. Селският плаж - Бутамята (така и не разбрах какво означава) - е най-лесно достъпен, но над него са се извисили такива бетонни гиганти, че не ми се мисли какво се случва там, след като стотиците ол-инклузив туристи се изсипят целокупно и решат да щтурмуват морето. А и желанието на местните да се сдобият с такса за паркиране в нива от всеки е леко дразнещо. Иначе за вечерни разходки мястото си го бива.

Вторият селски плаж е на устието на Велека. Безумно красиво, с едър пясък и скали в гърба, река, която се извива, сякаш иска да изяде още малко от сушата, преди морето да я погълне и... крайно опасно, поне според мен. Привечер изглежда ето така:

А е опасно, защото дъното изчезва на един метър от брега и недай си боже за миг да изпуснеш от поглед детето, което си играе на пясъка. Пътечката до този плаж минава по високия бряг, тръгвайки от самото село, спуска се леко и стръмно и излиза на плажа. Чудесно място за разходки привечер, когато слънцето пада над реката, рибарите хвърлят въдиците си, а конете нагазят дълбоките треви.

Третият плаж (пак в онзи смисъл на думата) е Силистар. До него се стига по шосето за Резово, а има и табела, за да не пропуснеш завоя. Определено от трите селски плажа, този ми е абсолютен фаворит. За да стигнеш до брега отново преминаваш малка рекичка, която дори няма сили да стигне до морето. Но пък е очарователна с летящите навсякъде водни кончета.

Пясъкът на Силистар започва точно след нея. Заливът е сравнително голям за синеморските мащаби, пясъкът е ситен, има чадъри, шезлонги и навеси от ракита (цени за наем като на Златни пясъци) и малко барче, което не сме тествали.
Хубавото е, че поне извън високия сезон, хората там са сравнително малко, дъното е плитко метри и метри навътре и дори при силни вълни на брега е съвсем безопасно дори за малки деца. В левия и десния край на залива има достатъчно скали за гмуркане. На фона на усилията, които хората са положили, за да поддържат пътя до там, двете мостчета над реката, спасителите и барчето, двата лева за паркиране в нива изглеждат напълно справедливи. А заливът, в лявата му четвъртина, изглежда ето така:

Въпросът с хотелите в Синеморец всъщност е въпрос на късмет и свободни места. Ние отседнахме ето тук и ако очакванията ни не бяха по-високи заради чусесния хотел, в който бяхме в Бургас, сигурно и този щеше безрезервно да ни хареса. Но пък на фона на цените там, някак може да се преглътне това да чакаш 20 минути един от тримата сервитьори да дойде да вземе поръчката на една от трите заети маси.

Останалите плажове в Синеморец са по-скоро... индивидуални. До тях се стига случайно, след като тръгнеш по ръба на високия бряг и откриеш място, до което можеш да се спуснеш. Има достатъчно малки заливчета със средна дължина от по десетина метра, които са спокойни и тихи, заради трудния достъп. Но до тях се стига трудно с макло дете, освен ако не го носиш на раница на гърба си.

ПС Обикновено в Синеморец духа. Когато вятърът спре, което също се случва, излизат комари, оси и конски мухи. Което прави носенето на репелент абсолютно задължително.

петък, 17 юни 2011 г.

Тиха светлина

в мрака разполвен от тиха светлина
между пръчките със белези покрити
на леглото
и повдигащата се ритмично
пухена
завивка
пеперудено подскачат
миглите на моя син

знам, в съня си пак прескача
камъните на реката
бърка с длани във водата
чак до лактите ръцете си потапя
после сяда кротко под върбата
и със джобното си ножче
(да, това, което ще му подаря поне след пет години)
се опитва свирка да издялка
за да свири на вълните речни
след това от нея лодка ще направи
и ще я остави да отплува по водата
без да го е грижа
и ще тича сам по прашната пътека
за да хване пеперуда за любимото момиче

в мрака разполвен от тиха светлина
толкова голям изглежда във съня си
сякаш изведнъж пораснал
мушнал под главата си ръчичка
във която стиска джобно ножче
подарено вчера

понеделник, 13 юни 2011 г.

бялата череша

солена от морето
е косата на сина ми
и упорито пада
всеки път в очите
докато се храни
на масата под бялата череша
останала изправена във двора

поглеждам го и спомням си
за времето, в което
скачахме от камъка в морето;
за времето, което си отиде
и стурава ми се,
че нямало е никога море такова бурно
и нито син съм имал,
нито пък черешата във двора ни била е

единствено във спомените ми
оставам си бащата, който
момчето си да плува учи
във морето

сряда, 18 май 2011 г.

Открит урок по археология

от Боряна Кирилова

Знам, че моят приятел Свилен много държи децата да не бъдат ограничавани в забавленията и удоволствията.

Затова и ми даде пространство в своя блог (мерси, Свилка), за да разкажа съвсем накратко за едно такова място, където децата спокойно ще могат да пипат, ровят, рисуват, копаят и изобщо - да се вживеят в ролята на археолози в рамките на 1 месец.

В Grand Mall Варна, този петък (20 май) от 18 часа ще бъде открита изложба “Археологията зад кадър“.

Идеята на хората, измислили и реализирали проекта, е да създават атрактивни градски пространства, които да въвличат децата в по-чужди на пръв поглед за тях територии (в случая – археологията), за да развиват спонтанното си детско любопитство и желание да ги изследват.

Малките посетители ще могат да преживеят авантюристичната тръпка на симпатичния професор Индиана Джоунс като правят разкопки, сглобяват дървени съдове, решават загадки и рисуват моменти от живота на древните хора.

ПС - Както се казва - ще се видим там; благодаря ти Боби!

вторник, 26 април 2011 г.

Пързалка

На Марин Б.

Тъгата
Че светът е бил създаден
Непоклатимо съвършен
Подробен, до последната извивка
До болката, стаена в всеки вик
До ужаса от всяко
Ожулено коляно
Ме кара непрекъснато да търся
Неизследвани пространства
Вътре в мен

четвъртък, 21 април 2011 г.

Никола в чудния сват на яслата


Моника е майка на Никола (12 месеца). От известно време е в Германия. Преди няколко дни пусна поредица от снимки в профила си във Фейсбук от яслата на Никола. Това, което видях, ме впечатли страшно и колкото и да не ми се искаше, в главата ми веднага се появиха сравнения между това, което видях и това, което виждам всеки ден, когато водя Борис на детска градина. Затова я помолих да ми разкаже малко за опита си там и тя го направи с удоволствие.

Разкажи малко за мястото, на което се намираш. Как се стигна до откриването на ясла там?

Ние живеем в едно село, което се казва Шнайтзее и наброява около 3000 души. Има основно училище и детска градина, а селото е пълно с деца. Има и една група от майки, които се събират всеки вторник, за да ядат бретцели и да пият чай или кафе, докато децата играят. Появила се обаче нужда от ясла. Не знам дали местните майки са ходили да молят кмета или кмета сам е решил да я построи, обаче нуждата била явна и ето ти на - ясла.
Понеже детската градина в селото е в мъничка постройка, към която не може да се пристрои ново помещение, за място на яслата били определени две стаи от училището. Те са на приземния етаж, за да е по-удобно за джуджетата, когато стане време да излизат да играят навън.



Стаите не са големи, голямата е около... 30-40 квадрата. В нея, освен всички невероятни играчки и пързалки, са наредени две маси с малки дървени столчета, кухненски кът, в който са шкафчетата с чиниите и печката, както и едно рафтче, на което в отделни кутии стоят нещата на всяко дете от рода на храна, биберон, вода...
Спалнята е дълга и тясна стая, в единия край на която са струпани едно върху друго малки дървени легла. Почти всички мебели и грачки са от дърво - поръчвани са по каталог и са съобразени с нуждите на децата.

Знаеш ли кой е финансирал новата ясла?

Местните са ревностни католици и яслата била изградена с вездесъщата помощ на местната църква. Затова и на първата родителска среща не присъства кметът, а попа. В голямата стая, точно над вратата, има закачен дискретен кръст, а това, че ние не сме католици, а православни не притеснява никого. Както и нас не ни притеснява, че Никола ходи в католическа ясла и вероятно ще ходи и в католическата църква.
Около 3 седмици преди старта на яслата ни събраха на родителска среща, на която се запознахме с трите госпожи, както и с останалите родители. Играхме забавни игри, в които теглиш листче, на което пише името на дете и интересите на родителите, а ти трябва да познаеш кои са те. Така счупиха ледовете, а в края на срещата ни направиха презентация за системата на "свикване" с яслата.



Как свикват децата към новата среда?

Работи се по някаква берлинска система, която е следната:
Първата седмица родителите ходят всеки ден с детето в яслата, стоят заедно по час и половина, оставят го да го забавлява госпожата или да играе с други деца, а родителите стоят дискретно отстрани на малките столчета и пият кафе или чай, любезно предоставен от госпожите. Ако случайно детето се почувства само и изоставено, веднага го гушваш, малко играеш с него и госпожата и пак го оставяш и си допиваш кафето. В стаята си, но все едно те няма. Следва втора седмица, в която намалява времето, което прекарваш с детето. Стоиш половин час, махаш му за чао и го оставяш за 1 час само с госпожите. Оставаш в малка стаичка за родителите, в съседство с голямата стая за игра и в случай на нужда, веднага се появяваш. После трета седмица - 15 минути с детето, час и 15 минути само. Четвърта седмица - влизаш, обуваш му обувките, оставяш го в стаята за игра, раздаваш целувки, махаш за чао и го оставяш. И седиш с телефон в ръка да чакаш да ти звъннат ако има проблеми.

А в действителност какво се случи?

Практиката се оказа далеч по-проста. Оказа се, че нашите джуджета, общо 10 на брой, са корави характери и още от втората седмица ги оставяме сами. Три дни бяхме с тях по час и половина. Приемаха ни на групи от по 2 деца, за да могат учителките да се занимават само с по едно дете, а детето да свикне, че тази госпожа ще отговаря само за него, ще играе с него и ще отговаря на всичките му прищевки. Миналия четвъртък и петък оставахме за половин час, махахме си и изчезвахме за 1 час. Нито едно от децата не плачеше при разделите, затова още в петък решиха, че от понеделник ще пробваме с това да ги оставяме за толкова време, за колкото плащаме.
В понеделник отидохме, оставихме го, помахахме му, той скръцна леко, госпожата го залъга с едно шише, пълно с вода и камъчета... и човека автоматично забрави за нас. И така за 4 часа. В 12 без нещо на обяд отидохме да го вземем и го заварихме на рамото на нашата госпожа. Човека няма проблеми, играе 4 часа, суууупер много се уморява, обаче не иска да спи. Гушка го, заспива, слага го в леглото и се събужда и започва да църка. Иначе си яде всичко, което му носим, пие вода, обаче не иска да спи. Както и не иска да ходи до тоалетна. Понеже ние го научихме на гърне и той си върши всичко в гърнето. Обаче в яслата отричат гърнетата и ползват седалки. И е логично. Няма смисъл да учиш детето на гърне, после то да се страхува от голямата тоалетна и още веднъж да минеш цялата процедура с ученето... Ама на, кой да ни каже, нашите баби залагат на гърнето.



Никола как свикна?

Вчера госпожата пак опитала с тоалетната, обаче той ревнал. Тя решила поне тогава да му смени памперса, обаче той не искал да легне на масата за повиване... и ми се извинява половин час, че не успяла да му смени памперса. Затова решихме днес като отида да го взема, да остана малко с него, да му покажа тоалетната, да го гушна, да му кажа, че тя не е страшна и не хапе. И го направихме. Нищо не върши, но стоя известно време на седалката. И показах на госпожата как да го залъже, за да успее да му смени памперса. Защото той е във фазата с прохождането и не иска да лежи, а непрекъснато да е прав и да се движи.
Иначе това, че не ходи още не притеснява никого. Всъщност тук децата тръгват на ясла на 1 година и това е минимума, но казаха, че щом след 1 месец става на 1 година няма проблем да започне, тъкмо и да свиква. И НЯМА проблем, че не ходи. За разлика от България... Ама в българските ясли няма една проходилка, с която да се движат децата, които прохождат. А тук има 3. Защото първия ден Никола игра с една, която е гадна и се обръща... Затова на другия ден имаше още 2, с които да щъка.

Какви са таксите за тази ясла?

Таксите са 200 евро за по 4 часа на ден, 220 мисля беше за 7 часа. Плащаш допълнително по 2 евро на ден, ако искаш детето да яде храна в яслата. Тя е от местния магазин, в който има кухня, но в магазина преобладават био нещата, така че можеш да си сигурен, че не ядат боклуци като картофена супа, пълна с фиде... Можеш и да му готвиш и да му носиш твоя си храна. Ние така правим, защото той още не е ял някои неща като риба, а тук децата на 4 месеца вече са опитвали цитрусови плодове... Така че решихме малко да изчакаме докато му дадем да опита почти всичко преди да започне да яде в яслата. Но скоро и това ще стане. Освен това аз още имам замразена кърма, с която му приготвям закуска и му я нося в едно бурканче, а те му я дават.
Няма проблем да снимаш в яслата, както вече стана ясно :) Една приятелка ми писа как, когато нейния Никола тръгнал на ясла, помолила да остане малко с него първия ден, за да не реве, но я изгонили... Никой не мисли дали детето ще се стресира, дали ще реве...

сряда, 13 април 2011 г.

Утре

На моста тъжен аз седях
и виках мама през реката
пред мен небето, натежало
привеждаше житата

Пътеката от хълма
се спускаше, сама
жена - но не, не беше мама
а сянката на есента

С ръце лицето си да скрия
поисках, но какви
са тези стари длани
пред моите очи

На моста тъжен аз седях
и виках през реката
реката ми отвърна само
с вълни от тишина

петък, 8 април 2011 г.

Говорихме си днес за бременните ни жени

на чаша чай
и стръкчета зюмбюл
във ваза върху кухненската маса
говорихме си с радост, без да се оплакваме
за времето
откакто гъвкавите им тела
са се превърнали във работилници
в лаборатории на алхимици
в които бури с нечовешка сила
се вихрят и заплитат елементи
неизвестни - оттогава
живота ни са връхлетели
струва ми се
някакви жени напълно непознати
с които изведнъж живеем
докато не се родят
децата ни, тогава
жените ни
се връщат бавно и изтриват
спомена за непознатата жена
с изящество, което само те владеят

понеделник, 4 април 2011 г.

Приказки в събота сутрин




Преди време бях обещал да отидем във вълшебната книЖарница Жар-птица, за да слушаме съботни приказки с Борис и да разкажем после как е било. Всъщност измина повече от година, но в събота, деня на детската книжка, се озовахме там.

КниЖАРницата беше пълна догоре с деца и родители. Със сигурност два пъти повече място нямаше да бъде излишно, но това не е особено важно. Точно тази събота четенето на приказки започна с "открит урок" по музика, което най-вероятно беше причината за сложните танци на майки с камери и телефони в ръка, опитващи се да заобиколят всяко неочаквано препятствие, изниклано между обектива и детето им. Когато, обаче, страстта към снимането поутихна, във вълшебната книЖАРница се настани уютен шум от боричкащи се хлапета, разлистени страници, няколко категорични НЕ-та и още и още разлистени страници и съборени от лавиците книги.

Всъщност най-разкошното нещо в това място е, че освен родителите (които по принцип си постъпват така) никой и нищо не ограничава децата. Докато звучат приказките, те могат да пипат каквото поискат, да си играят с каквото поискат и да правят каквото поискат. Стига да не изтръгват от ръцете на други деца това, което вече е попаднало там. Сигурно така изглежда детския рай.

А ние ще видим още една напълно обикновена съботна сутрин там.

вторник, 1 март 2011 г.

ръцете, които разказват

Първо ще опалят печката
Огънят силно да скочи
И да избута капаците
После сами ще изтрият в престилката
Всичката прах върху им полепнала
И едвам ще домъкнат чувена
Пълен с вода върху огъня
А докато водата заплаче
Някак ще спрат пред дръвника
Пътьом, така между другото
Там, зад прозореца, в сянката
Кратък ще бъде викът на кокошката
Баба и внуче, и приказки в зимните вечери

Мартенички, мартенички


Тези мартенички направи Диана. Мисля, че някой от идеите и дойдоха от тук, а други си ги спомни от баба си. Имахме намерение да запалим и Борис, но очевидно възрастта му е по-подходяща за ритане на балон по главите ни, отколкото за тези тихи и чудесни зимни занимания.

Честита Баба Марта!

Три месеца по-късно

Всъщност ето до какво водят три месеца преподаване, последвани от един месец изпити, съчетани с непрекъснат (е, почти, като изключим цели осем дни) престой на детето у дома заради поредица от вируси, една завършена първа глава на докторат и започналата работа по сценарий на нов филм. Звучи като оправдание, каквото и е, но водят точно до мълчание.

Един човек някъде беше казал, че ако нямаш намерение да пишеш, няма смисъл изобщо да започваш да пишеш (блог). Но това е същото като "ако нямаш намерение да бъдеш баща непрекъснато, то изобщо не ставай баща". Нямам идея как ми хрумна горното, но звучи точно толкова безумно, колкото всъщност е.

Мисля си за хилядите блогове, които се носят в интернет като корабни останки в Саргасово море, в които никой повече не пише. Липсва ми, например, блога на Василена, в който не е идвала от началото на май, но пък мога да я чета в Дневник. Да не говорим за останалите, които четях дълго и с радост.

Но истината е, че понякога всички се уморяваме. Да пишем, да бъдем бащи или поне да бъдем търпеливи бащи, да показваме, че обичаме, че ни боли, че можем да правим с усмивка всички неща, които обикновено правим, без да ни се усмихва.
Но пък е радостно, че винаги можем да се върнем към нещата, които обичаме, към онова, което сме.

Добре дошли.

П.С. И Честита Баба Марта. Утре ще покажа мартеничките, които Диана направи :)