петък, 17 юли 2009 г.

Шест малки стъпки към щастието

Василена ме тагна в края на горещниците с тази чудесна класация. Еленко, от своя страна е блогнал чудна класиця за неговите шест не- важни неща, които го правят щастлив. Двете са напълно различни, а общото между тях е щастието, което някакви неща са в състояние да причинят.
Естествено, щастието може да изригне неочаквано под всеки паднал есенен лист, а може и да си живее кротко и уютно зад ъгъла на печката, без да подозираш, че отдавна се е настанило там. Понякога си мисля, колко трудно е да си признаеш, че си щастлив (хич и не искам да влизам в онези същите пластове на народопсихологията, а и няма).
Чудих се къде да търся собственото си щастие (примерно в искреното възхищение, което изпитвам при добре изработените неща, като часовника, който Диана ми подари за рожденния ден; но от друга страна това са все пак вещи, които всеки ден можеш да загубиш, а и животът ти без тях няма да изглежда кой знае колко различен) и реших да го погледна през нещата, които ама наистина ми го причиняват.

1. Събуждането и заспиването на Борис - от близо две години е в нашия живот и няма смисъл да говоря за всички неща, с които ни прави щастливи. Тези му две състояния, обаче, са доста по- различни, поне за мен. Излизането му от състояние на сън, начинът, по който протяга ръце към Диана, по който намества тялото си към нейното, когато го прехвърля при нас, спокойствието, когато тя го кърми и след като е приключил първата му усмивка - ме правят толкова щастлив, колкото начина, по който в съня си ме прегръща с ръце, докато го местя от голямото легло в креватчето му. Някакво такова, истинско.

2. Радостта, от която очите на Диана светят отвътре - случва се рядко, но пък е удивително красиво. Независимо дали и подарявам облак, залез, айпод или нов телефон. Изглежда като преместване някъде другаде, в друг свят, появил се изневиделица.

3. Морето - обикновено винаги, но личния ми контакт с него е рано сутрин. Когато все още слънцето не е станало нечовешко и водата погълне кожата ми. Харесвам тишината на около три метра под повърхността, докато липсата на въздух почва да гори дробовете ми; или да се движа бавно зад ято дребна заргана, след което ятото рязко да смени посоката и да премине блестящо през мен.

4. Мъглата - не толкова в града, колкото някъде в гората. Дърветата се появяват неочаквано, цветовете са наситени и мокри и звуците изведнъж се превръщат в много важен ориентир. Струва ми се, че светът става магичен и ей сега отнякъде ще излезе северен елен, не знам защо.

5. Музиката - но не толкова общо, разбира се. Обичам да слушам Верди, докато готвя и някой от оперите на Моцарт, докато карам сам кола извън града. Слушам музика силно (сигурно оглушавам бавно), но щастието ми пулсира през нея. Сигурно е неприятно а околните, още повече, когато налагаш собствения си вкус, затова за мен слушането на музиката "е занимание самотно".

6. И пак музиката - но този път говоря за онези състояния, в които намирам подходящите акорди, разлагам ги и ги подреждам един след друг, докато се появи мелодична линия, която мога да следвам - състоянието прилича много на вървене по горска пътека сред мъгла, на гмуркане през ято заргана, на радостта в очите на Диана и на доверието в спящите ръце на Борис.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Пясъчен мост

Сигурно ти се е случвало да се опиташ да стигнеш до морето с количка. Обикновено я вдигаш на ръце и вървиш през пясъка, без да виждаш къде точно стъпваш.
Със сигурност в морето около Варна местата, на които паркираш до брега, се броят на пръсти и затова са пренаселени.

Този мост през пясъка е на Карантината и тръгва от капанче с поетичното име "Ветрилото". Всъщност рибата там не струва (цацата беше супер солена а сафридът странно как нямаше вкус), бутилираната бира си е еднаква навсякъде, но всичко това звучи някак незначително на фона на усилието на собствениците (предполагам) да изградят тази пътека почти до вълните. Аз поне не съм виждал другаде такава и супер им се изкефих. Хубаво е, че някой някъде мисли за достъпна среда извън улиците, сградите и тротоарите. На фона на това усилие мога да преглътна дори оглушителната гръцка музика, от която много лесно можеш да избягаш по дървената пътека и да си слушаш само вълните.

PS Вчера слязохме на Южния плаж (по принцип обичаме диви места без спасители и флагове, васермелоне и еврибаринамагари) и се оказа, че такива мостове има на всички градски плажове. Което означава, че са дело на концесионера, а не на въпросното капанче, застанало непосредствено до пясъчния мост. Както и да е, хубаво е, че все пак някой е помислил за онези, които се движат на колела.

сряда, 8 юли 2009 г.

Кризата ражда бащи

Преди няколко дни ми се случи да вървя доста дълго по един тротоар, преодолявайки с количката всички възможни и невъзможни неравности по пътя (с почти ядни мисли в главата каква полза от палмите покрай булеварда, когато е невъзможно да вървиш без да се спъваш или да спираш нелогично рязко заради блокираните от изчезналата плочка предни колела на количката). И както обикновено до ушите ми долитаха и отлитаха различни разговори.
Един от разговорите, обаче, доста упорито се настани някъде зад мен. И прикова вниманието ми с репликата "бе от днес съм безработен". "О" - продължаваше другият глас, "който иска да отиде в Каварна на концерт, ще намери начин. Аз казах на шефа - сори, но излизам в отпуск". "А на мен - продължи първият - шефът ми каза, че вече няма работа и от утре няма смисъл да идвам". Двамата мъже (а те бяха точно такива) си говориха още дълго, всеки взрян в собствената си Каварна. И двамата бяха с дълги коси, гривни с шипове и всички задължителни аксесоари, ако си решил да демонстрираш, че слушаш тежък рок, но това в случая няма значение. Собственикът на първия глас буташе количка с дете на възраст около година и половина. Преди да тръгнем в различни посоки от разговора им разбрах няколко неща - че, след като така и така е без работа, ще прекарва повече време със сина си; че, за щастие, жена му продължава да работи в някакъв магазин и, че е леко стресиран от повечето време, което ще прекарва сам с детето си. Но, както се изрази той самият, "ше видим к'во ше стане".

Малко по- късно започнах да броя колко бащи, бутащи колички, ще срешна при един стандартен маршрут от Експресбанк до входа на Морската в работно време. Не бяха малко всъщност, което ме кара да се усмихвам. Може би не се дължи на вездесъщата криза, но пък някак не ми се вярва, че бащите масово напускат работа, за да бъдат повече време със децата си (или за да се грижат за тях, или да разберат какви точно са сега, или кой да е друг достатъчно основателен мотив). Но си мисля, че същата тази криза дава един изключително рядък шанс.

Вероятността и двамата родители да останат без работа е кошмарна, затова няма да говоря за тези случаи. Във всички останали обаче, това е по-скоро положително, защото:
- кара те да използваш рационално месечните приходи - т.е. спираш да купуваш неща, без които така или иначе можеш
- показва ти, че не си женен за работата си и някак можеш да съществуваш и без нея
- няма особено значение дали си мъж или жена, всъщност
- семейството ти остава единственото сигурно нещо, на което можеш да се опреш
- разбираш, че нищо не е по- важно от детето ти (не, че не си го повтаряш постоянно и при десет часов работен ден; но съвсем друго е да изживяваш непекъснато тази мисъл)
- помага ти да си преподреши приоритетите
- разбираш, че не си Господаря на света (това последното не е задължително нито да си го мислиш, нито да си го признаваш)
- имаш повече време да мислиш и правиш наистина важните неща за теб

А ако приемем, че всъщност от осемте часа дневно работиш реално не повече от три, така допълнително имаш по пет часа дневно, които можеш да прекараш с детето си. А все пак детето ти спи през деня, така че имаш на разположение почти същото време за работа. Или поне почти същото, защото в този случай не определяш сам графика си.

Мисля си всичко това, защото виждам всеки ден все повече родители, които могат наистина да спечелят от кризата. Стига да погледнат от такъв един ъгъл на случващото си. А печалбата си струва, наистина.