събота, 19 декември 2009 г.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

четвъртък, 17 декември 2009 г.

Дървета по Коледа

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.

петък, 6 ноември 2009 г.

Има - няма или за фокуса

От известно време насам си мисля за нещата, върху които обикновено се фокусираме. Всъщност голяма част от собствената ни култура е изградена върху сравняването по линията има - няма; т.е. обикновено се фокусираш върху това, което нямаш, то се превръща в някакъв твой стремеж, който, ако си достатъчно гъвкъв, превръщаш в стратегия за действие и така до следващия ти стремеж. На практика върху тази елементарна мотивация се крепи цялото общество. Няма нормална държава - какво да направим (освен да се оплакваме и вайкаме в убийствено монотонен ритъм), за да стане нормална. Няма нормални детски градини, където да оставяме децата си - какво да направим, за да станат такива или да открием такива. Няма нормална градска среда - какво да направим, за да не паркират идиотите по тротоарите и да се движим спокойно по тях. Няма нормални деткски площадки - какво да направим, за да принудим Общината да изгради такива. И така нататък. Свикваме да мислим по тази линия на разделения и я пренасяме върху собствения си живот - взираме се в това, което нямаме и чертаем стратегии как да запълним липсите.

Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.

От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.

Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Жени в командировка

Преди първата си командировка Диана се опита да намери някакво инфо за това как се постъпва в такива случаи, особено ако майката продължава да кърми. Оказа се, че единственият полезен съвет, който откри, беше свързан с това да говори на Борис за предстоящото и в общи линии да му разкаже предварително какво и как ще се случи. Това беше разговор насаме между тях двамата (не, че нарочно бях изключен от него; просто се случи да работя в другата стая - според мен би било добре в такива случаи и двамата родители да говорят с детето, особено, ако се случва за първи път и няма практика, на която да се позове единият от тях). Разказа ми, че в частта за тръгването Борис се натъжил супер, но когато стигнали до връщането и, настроението му се подобрило и дори се радвал, предусещайки някакви приятни бъдещи неща.

Всъщност поводът за този пост не е свързан с някакви практически съвети как да компенсираме липсата на Мама в няколкото дни, когато я няма - например методът на заместването действа безотказно. Достатъчно е да замениш познатите ритуали с нещо ново и сходно, траещо също толкова време. Като да речем кърменето с някаква забавно изядена кофичка кисело мляко; приказката за лека нощ с домашен театър и куп други приключения, които превръщат моментите преди лягане в радост. Каквото и да направиш обаче, поведението на детето се променя така, както се променят движенията на човек, след като загуби едната си ръка или крак. Да, примерът е малко зловещ, но отсъствието на един от родителите не може да не предизвика нарушаване на равновесието и някакво ново равновесие, макар и крехко и неустойчиво. Дори и когато се получи весел купон за двама, липсата продължава да се усеща, след като смехът заглъхне и сънят слепи миглите.

Навремето, когато хората в семейството почти не са се разделяли, сигурно е било по- лесно. Но пък така поне можеш да разбереш какво точно е някой от двамата да липсва. Защото, когато останеш сам, разбираш как точно би изглеждал животът ти без другия. Което никак не е за пренебрегване.

петък, 9 октомври 2009 г.

някога


Над Варна някога
Кръжаха чайки
нощем

Сега, когато
В морето няма риба
Изчезнали са по стърнищата
Да търсят семена
От жътвата останали

Във двора ни
- щурец -
и чакам

Да ме целунеш

Мъничко преди да се събудя

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Честит рожден ден!

Рожденните дни винаги са ми действали малко странно и противоречиво. Очакването, подаръците, хората, радостта, разочарованието, страхът, че този така специален ден може да се окаже не истински специален...

Всъщност тези мисли са заради рожденния ден на Борис, втори поред. В началото бях против да го празнуваме с много деца, тъй като възможните места, където това може да се случи във Варна, са изключително малко. А всъщност всичко, което е необходимо за истински хубав детски рожден ден, е малък двор със зелена трева и дървета (и разбира се, ограда, за да не се налага непрекъснато да тичаш след детето си в опит да го предпазиш от колите на улицата и прегръдките на кофите за боклук), както и хубаво време. За щастие имаме такава градина, макар и извън града. И докато децата тичаха, ровеха в пясъка, люлееха и си крадяха играчките, с останалите майки и бащи си поговорихме за детските рожденни дни и Варна.

В общи линии повечето мнения се въртяха около липсата на нещо подходящо. Странно, но всички разговори в тази посока, на които съм присъствал, завършват с обобщението, че след като няма, чудно как още никой от нас не е направил място за детски рожденни дни. Сигурно в случая става въпрос за някаква интуиция (едва ли някой от познатите ни е правил точни разчети колко ще струва издръжката на едно такова място и какви цени са възможни), защото все още няма такова място. Или поне никой от нас не го е направил или открил. Но като гледах как децата се забавляваха с простички неща като клони, тревички и един кашон останали стари играчки, забравих за мястото, заслепен от магията на детството. Защото магията и радостта са най- важни. Всичко останало е просто... място, където това се случва.

Честит рожен ден :)

понеделник, 31 август 2009 г.

Диви плажове


Това е морето до х. Ветеран. Чудесно място за деца, дори и при вълни, които тук не се виждат много добре, но точно в този ден си бяха доста силни. Не знам защо, но Борис не се страхува от морето, когато е гладко като тепсия - влиза спокойно във водата, независимо дали е с пояс или без. Но когато се появят дори малки вълнички, предпочита да стои на брега и да хвърля камъчета и миди във водата. Или някоя от пластмасовите фигурки за пясък.

На този плаж, обаче, камъните правят нещо като естествен вълнолом и непосредствено преди брега се оформят малки басеинчета със спокойна вода, дори при силно вълнение. Пясъкът е сравнително чист, като изключим фасовете. А хора до към 11 почти няма - може би заради леката отдалеченост от масовия плаж по- на север, до който можеш да паркираш. Виж, гората между пътя и плажа е доста замърсена от дивокъмпиращите, но така или иначе си носиш детето на ръце, заедно с цялото плажно оборудване, заради големия наклон.

За съжаление това се случва с повечето диви плажове през август - мръсотията, отпадъците и следите, които къмпиращите оставят след себе си, стават все повече и повече. Говорихме си с Диана преди време по този повод и думите ни се стълпиха около следната схема - откриваш място, водиш приятел, след време той води друг, а другият води следващата година трети. Така на мястото се събират хора, които не познаваш и които, за съжаление, не живеят и не спазват твоите правила. Като да речем да събират всичко със себе си и да го изхвърлят другаде.




вторник, 25 август 2009 г.

А на теб защо ти се виждат зъбите?

Преди няколко дни с Борис се люлеехме на люлки зад едни блокове. Обикновено Тома и сестра му са винаги там. Играят под прозореца на баба си, а тя ги гледа от балкона и ги навиква доста често. Тома се люлее (той е на около пет години), а сестра му (на есен тръгва в първи клас) обикаля наоколо, причинявайки на баба си говорене на висок глас.

Както се люлеехме, Тома ме попита изведнъж: "А на теб защо постоянно ти се виждат зъбите?". "Ами как така постоянно ми се виждат" - питам го аз. "Ей така" - показва ми Тома и на лицето му цъфва огромна усмивка. Очевидно съм се усмихвал, докато люлея Борис. По- често, отколкото Тома е свикнал да вижда на лицата на възрастните, струва ми се.

Ден по- късно, с Борис правехме обичайния кръг около фонтана зад Казиното, в Морската. Докато се разминавахме с баща и син, голям колкото Тома, бащата говореше поучително: "Ами като не ти харесва нещо, ставаш и си тръгваш, за да нямаш проблеми, ясно ли ти е! Отиваш на друго място, разбра ли?" А момчето усърдно кимаше.

Разказвам тези две случайно попаднали ми реплики заради важността на всеки детайл от поведението ни, когато общуваме с децата. Стана ми малко страшничко пет годишно дете да не открива лесно думата за усмивка. Също толкова страшно, колкото задаването на модел на поведение в най- ранна вързраст щом нещо не ти харесва, да бягаш, а не да се опитваш да го промениш. Сигурен съм, че всяка дума, която казваме, всеки съвет, който даваме са от огромно значение в какво ще се превърнат децата ни.

Спомням си една Нова година, бях някъде на възрастта на Тома, се бяхме събрали няколко семейства. Звучеше музика, възрастните танцуваха леко и аз, някак си възпламенен, започнах да танцувам около тях. Един от възрастните, забелязал танца ми, започна да ме сочи с пръст; не задължително с подигравка, но нещо в тона му и в начина, по който гледаше ту към мен, ту към останалите, ме нарани. Спрях да танцувам и така до седемнайстата си година, когато прочетох Алексис Зорбас. Сега доста често ми се случва да изразявам чувствата си с танц, но това не е толкова важно. По- важно ми е Тома да открива лесно думата усмивка и момчето на неговата възраст да се научи да променя това, което не му харесва, а не просто да се оттегля на безопасно разстояние. Защото един ден Борис ще живее в заедно с Тома и момчето на възрастта на Тома в един и същ свят.

четвъртък, 6 август 2009 г.

Варненски фестивали в минало време

Спомням си една лятна отпуска, когато се върнахме във Варна (тогава с Диана живеехме в София и морето много ни липсваше). Озовахме се случайно на площада, някъде в ранния следобяд и попаднахме в центъра на дефилето на Фолклорния фестивал. На площада, точно пред Валентина, беше пълно с хора в народни носии, които пееха, танцуваха, вървяха и пак танцуваха; в ръцете си носеха музикални инструменти, цветя, балони... изобщо феерия някаква. Всички бяха супер усмихнати и създаваха едно такова особено настроение, от което кожата ти леко настръхва - сякаш си попаднал на място, където всичко е възможно да се случи. Вървяхме с ансамблите по целия център, спирайки заедно с тях пред разтварящите се тълпи от хора, колкото да направят поредната сцена на улицата, където групата отново пееше и танцуваше.

Малко по- късно вечерта случайно минахме покрай Девическата гимназия (Археологическия музей). Там започваше джаз фестивала, билетчето струваше 5 лева и след няколко минути стояхме върху същите онези пластмасови столове във вътрешния двор. Направих бърза справка в сайта на фестивала и видях, че това се случва през 2002 ра; вечерта, когато свиреше квартета на Сергей Манукян. Вечерта беше вълшебна, градът заспиваше бавно, а на нас дори не ни липсваше вечерният хлад, който се спуска от Витоша. Естествено, видяхме всички фестивални вечери, дори отидохме и на Фолклорния фестивал в Летния. А когато се върнахме в София, дълго си говорихме с приятели за фестивалния дух на Варна и дори ги съветвахме да планират отпуските си с фестивалния календар на града.

Малко по- късно (при следващите ни отпуски) видяхме, че Общината е направила почти всички концерти от календара на Варненско лято безплатни, което може и да е знак за социалната и политика, но от друга страна пък концертите се напълниха с всякакви хора, някой от които упорито се опитваха да се държат така, все едно стоят пред блока си, за да пият бира и играят белот със съседите си. Всъщност човек трябва да плаща за това, което слуша/гледа/чете/яде, за да се отнася с поне малко уважение и отговорност към него.

За съжаление тази година видяхме само една от трите вечери на Международния джаз фестивал. Проектите на Дойкин и Бодуров меко казано ни отегчиха. Усещането беше като по време на годишен галаконцерт на възпитаниците на музикално училище (е, хайде да не е средно, но със сигурност затънтено и не съвсем престижно такова). Разбира се, не всички могат да свирят като Гарбарек & Co, но нали говорим за стар, международен и джаз фестивал, все пак. Още повече, че Фестивалът помни вечери, в които ти е идвало да крещиш от удоволствие и да танцуваш или да се отнесеш дълбоко в себе си, благодарение на музиката. 

Малко по- късно свако ми, който е един от организаторите на Фолклорния фестивал, ми каза, че и там нивото било потресаващо, в сравнение с минали години. Цитира някакъв разговор в общината, в който от администрацията обяснили орязването на бюджета за фестивалите с това, че всъщност Варна не е никакъв фестивален град и затова по време на криза не трябва да се наливат пари в нещо, от което всъщност градът няма нужда. 

Жалко е, когато нашето някога става по- хубаво от нашето сега. Да не говорим за бъдещето, защото палмите са по- важни, нали.

петък, 17 юли 2009 г.

Шест малки стъпки към щастието

Василена ме тагна в края на горещниците с тази чудесна класация. Еленко, от своя страна е блогнал чудна класиця за неговите шест не- важни неща, които го правят щастлив. Двете са напълно различни, а общото между тях е щастието, което някакви неща са в състояние да причинят.
Естествено, щастието може да изригне неочаквано под всеки паднал есенен лист, а може и да си живее кротко и уютно зад ъгъла на печката, без да подозираш, че отдавна се е настанило там. Понякога си мисля, колко трудно е да си признаеш, че си щастлив (хич и не искам да влизам в онези същите пластове на народопсихологията, а и няма).
Чудих се къде да търся собственото си щастие (примерно в искреното възхищение, което изпитвам при добре изработените неща, като часовника, който Диана ми подари за рожденния ден; но от друга страна това са все пак вещи, които всеки ден можеш да загубиш, а и животът ти без тях няма да изглежда кой знае колко различен) и реших да го погледна през нещата, които ама наистина ми го причиняват.

1. Събуждането и заспиването на Борис - от близо две години е в нашия живот и няма смисъл да говоря за всички неща, с които ни прави щастливи. Тези му две състояния, обаче, са доста по- различни, поне за мен. Излизането му от състояние на сън, начинът, по който протяга ръце към Диана, по който намества тялото си към нейното, когато го прехвърля при нас, спокойствието, когато тя го кърми и след като е приключил първата му усмивка - ме правят толкова щастлив, колкото начина, по който в съня си ме прегръща с ръце, докато го местя от голямото легло в креватчето му. Някакво такова, истинско.

2. Радостта, от която очите на Диана светят отвътре - случва се рядко, но пък е удивително красиво. Независимо дали и подарявам облак, залез, айпод или нов телефон. Изглежда като преместване някъде другаде, в друг свят, появил се изневиделица.

3. Морето - обикновено винаги, но личния ми контакт с него е рано сутрин. Когато все още слънцето не е станало нечовешко и водата погълне кожата ми. Харесвам тишината на около три метра под повърхността, докато липсата на въздух почва да гори дробовете ми; или да се движа бавно зад ято дребна заргана, след което ятото рязко да смени посоката и да премине блестящо през мен.

4. Мъглата - не толкова в града, колкото някъде в гората. Дърветата се появяват неочаквано, цветовете са наситени и мокри и звуците изведнъж се превръщат в много важен ориентир. Струва ми се, че светът става магичен и ей сега отнякъде ще излезе северен елен, не знам защо.

5. Музиката - но не толкова общо, разбира се. Обичам да слушам Верди, докато готвя и някой от оперите на Моцарт, докато карам сам кола извън града. Слушам музика силно (сигурно оглушавам бавно), но щастието ми пулсира през нея. Сигурно е неприятно а околните, още повече, когато налагаш собствения си вкус, затова за мен слушането на музиката "е занимание самотно".

6. И пак музиката - но този път говоря за онези състояния, в които намирам подходящите акорди, разлагам ги и ги подреждам един след друг, докато се появи мелодична линия, която мога да следвам - състоянието прилича много на вървене по горска пътека сред мъгла, на гмуркане през ято заргана, на радостта в очите на Диана и на доверието в спящите ръце на Борис.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Пясъчен мост

Сигурно ти се е случвало да се опиташ да стигнеш до морето с количка. Обикновено я вдигаш на ръце и вървиш през пясъка, без да виждаш къде точно стъпваш.
Със сигурност в морето около Варна местата, на които паркираш до брега, се броят на пръсти и затова са пренаселени.

Този мост през пясъка е на Карантината и тръгва от капанче с поетичното име "Ветрилото". Всъщност рибата там не струва (цацата беше супер солена а сафридът странно как нямаше вкус), бутилираната бира си е еднаква навсякъде, но всичко това звучи някак незначително на фона на усилието на собствениците (предполагам) да изградят тази пътека почти до вълните. Аз поне не съм виждал другаде такава и супер им се изкефих. Хубаво е, че някой някъде мисли за достъпна среда извън улиците, сградите и тротоарите. На фона на това усилие мога да преглътна дори оглушителната гръцка музика, от която много лесно можеш да избягаш по дървената пътека и да си слушаш само вълните.

PS Вчера слязохме на Южния плаж (по принцип обичаме диви места без спасители и флагове, васермелоне и еврибаринамагари) и се оказа, че такива мостове има на всички градски плажове. Което означава, че са дело на концесионера, а не на въпросното капанче, застанало непосредствено до пясъчния мост. Както и да е, хубаво е, че все пак някой е помислил за онези, които се движат на колела.

сряда, 8 юли 2009 г.

Кризата ражда бащи

Преди няколко дни ми се случи да вървя доста дълго по един тротоар, преодолявайки с количката всички възможни и невъзможни неравности по пътя (с почти ядни мисли в главата каква полза от палмите покрай булеварда, когато е невъзможно да вървиш без да се спъваш или да спираш нелогично рязко заради блокираните от изчезналата плочка предни колела на количката). И както обикновено до ушите ми долитаха и отлитаха различни разговори.
Един от разговорите, обаче, доста упорито се настани някъде зад мен. И прикова вниманието ми с репликата "бе от днес съм безработен". "О" - продължаваше другият глас, "който иска да отиде в Каварна на концерт, ще намери начин. Аз казах на шефа - сори, но излизам в отпуск". "А на мен - продължи първият - шефът ми каза, че вече няма работа и от утре няма смисъл да идвам". Двамата мъже (а те бяха точно такива) си говориха още дълго, всеки взрян в собствената си Каварна. И двамата бяха с дълги коси, гривни с шипове и всички задължителни аксесоари, ако си решил да демонстрираш, че слушаш тежък рок, но това в случая няма значение. Собственикът на първия глас буташе количка с дете на възраст около година и половина. Преди да тръгнем в различни посоки от разговора им разбрах няколко неща - че, след като така и така е без работа, ще прекарва повече време със сина си; че, за щастие, жена му продължава да работи в някакъв магазин и, че е леко стресиран от повечето време, което ще прекарва сам с детето си. Но, както се изрази той самият, "ше видим к'во ше стане".

Малко по- късно започнах да броя колко бащи, бутащи колички, ще срешна при един стандартен маршрут от Експресбанк до входа на Морската в работно време. Не бяха малко всъщност, което ме кара да се усмихвам. Може би не се дължи на вездесъщата криза, но пък някак не ми се вярва, че бащите масово напускат работа, за да бъдат повече време със децата си (или за да се грижат за тях, или да разберат какви точно са сега, или кой да е друг достатъчно основателен мотив). Но си мисля, че същата тази криза дава един изключително рядък шанс.

Вероятността и двамата родители да останат без работа е кошмарна, затова няма да говоря за тези случаи. Във всички останали обаче, това е по-скоро положително, защото:
- кара те да използваш рационално месечните приходи - т.е. спираш да купуваш неща, без които така или иначе можеш
- показва ти, че не си женен за работата си и някак можеш да съществуваш и без нея
- няма особено значение дали си мъж или жена, всъщност
- семейството ти остава единственото сигурно нещо, на което можеш да се опреш
- разбираш, че нищо не е по- важно от детето ти (не, че не си го повтаряш постоянно и при десет часов работен ден; но съвсем друго е да изживяваш непекъснато тази мисъл)
- помага ти да си преподреши приоритетите
- разбираш, че не си Господаря на света (това последното не е задължително нито да си го мислиш, нито да си го признаваш)
- имаш повече време да мислиш и правиш наистина важните неща за теб

А ако приемем, че всъщност от осемте часа дневно работиш реално не повече от три, така допълнително имаш по пет часа дневно, които можеш да прекараш с детето си. А все пак детето ти спи през деня, така че имаш на разположение почти същото време за работа. Или поне почти същото, защото в този случай не определяш сам графика си.

Мисля си всичко това, защото виждам всеки ден все повече родители, които могат наистина да спечелят от кризата. Стига да погледнат от такъв един ъгъл на случващото си. А печалбата си струва, наистина.

вторник, 26 май 2009 г.

Спукан балон за първи юни

В блога си Василена говори за детството и спомените, за отказа от синдрома Никога да не порЕстна, макар да не го нарича по този начин. Не съм убеден дали всеки има своята розова мъгла, с която облича миналото. Макар и простия механизъм на спомените да прави точно това - осветява добротата и топлината, с която сме се сблъсквали и придава на миналите събития вид на селска пролетна градина след дъжд. Докато злото, през което сме минали или което е минало през нас изтиква някъде надолу в мазето, под стълбите и го превръща в забравеното дебнещо чудовище, за което не искаме да си спомним, ама никога.

Не знам сега какви са деткските градини, макар повечето родители да твърдят колко са полезни за децата, за социализацията им в някакъв бъдещ период. Знам само, че в съзнанието ми детската градина почти винаги е равна на насилие. Снощи си говорихме с един приятел, холандец, за детските градини там. Ще ми се да мога да видя такава детска градина, в която, ако изобщо някога заведа Борис, да мога да участвам в правенето и. Нали все пак смисълът не е да зарежеш там детето си от осем до пет и някой друг да насажда в главата му понятия за добро и зло, за позволено и непозволено. Сигурен съм, че и тя, като всяко нещо, през което минаваме, е просто поредното изпитание. Въпросът е дали да подходим към нея като към плуването.

Може това да е част от градските легенди, все пак мен никой не ме е учил да плувам. Първият подход е хвърлянето в дълбока вода - влизаш с детето си с лодка или дюшек в морето и го хвърляш във водата. Нямам представа дали се забавляваш с отчаяните му опити да се задържи на повърхността, контролирайки все пак опасността. Да, може да се научи да плува с цената на огромен стрес. А вторият начин е бавното учене с много търпение. Отнема повече време, може да не доведе до резултат, но със сигурност е по- щадящ всички.

Във връзка с това се сещам да една стара история, разказана от Конфуций, ако се не лъжа. Един ден, привлечен от огромен тътен, той тръгнал в посока на нечовешкия звук. Когато звукът станал нетърпим, забелязал, че наоколо, освен скали и пясък, нямало нищо друго - нито растения, нито животни. Просто тътенът не позволявал на нищо да вирее в близост до източника му. Конфуций продължил и стигнал в епицентъра на звука, издаван от огромен водопад. Изведнъж от разбиващата се и трещяща вода излязъл човек. Вървял съвсем спокойно и очевидно непокътнат от смазващата вода. Как постигаш това, попитал го Конфуций? С уважение към водопада, отвърнал човекът (сигуно са си говорили със знаци, при тоя тътен, макар легендата да мълчи).

Мисля си за тази история, защото изпитанията пред нас са точно това. Въпростът, обаче е да влезем сами, доброволно в тях. Често съм си мислел, че ако един магьосник се появи ей така и ме попита къде искам да се върна - в детската градина или в казармата (а моята беше в секретно бойно поделение по време на възродителния процес, близо до границата) бих избрал второто. Едва ли заради боя, който съм изял в детската градина, заради усещането, че ме изоставят, заради насилието да спя в определен час. А просто защото още не съм бил готов за това да заменя свободата с несвобода, за разлика от казармата.

В Сидхарта Хесе говори за това, че никой родител не може да спести нищо на детето си. И ако то е решило да влезе във водопада на Конфуций, така или иначе ще влезе. Но, от друга страна, струва ми се, най- малкото, което можем да направим, е да изберем по- обиколен път към този водопад.

четвъртък, 2 април 2009 г.

когато сенките на кривите дървета

в мъглата
полепнал е дим
от купчина есенни листи

клепало звъни
и часовникът бие

в мъглата
мъгла или дим

сряда, 1 април 2009 г.

е пролетта навярно

когато вън
се смее вятърът и ти
протягаш пръсти да го пипнеш
и вместо него пръстите докосват
прелитащ цвят от сливово дърво
е пролетта навярно тази, без която
не би усетил аромат на дъжд
дори, когато завали

вторник, 17 март 2009 г.

Защо когато прекарваш повече време с детето си през деня хората си мислят, че те издържа жена ти

Струваше ми се безумно трудно да приема, че животът може да се промени драстично след раждането на детето. Всъщност по същия начин свикнах с безвъзвратното на промяната, когато преди девет години спрях цигарите, този път окончателно; след три опита, но това е друга история...

За щастие, през последните две години животът ми се промени така, че разполагам с времето си, мога да работя когато си искам и да не работя когато искам, без да страдам от някакви очевидни липси на неща. Това ми даде възможност да прекарвам повече време със сина си, особено след като мама се върна на работа.

Често се случва да видя стари свои познати или в Морската градина, или някъде по улиците на Варна, бутайки количките с техните бебета. И тъй като използвам всяка безумна поява на слънцето, винаги излизаме с Борис навън. Което означава повече срещи.
Един ден някой ми каза - "Абе вярно ли е, че жена ти те издържа?". В началото се засмях искрено, но после започнах да си мисля за стереотипите, които съпътстват животът ти като родител.

Защо непременно трябва се прави (в съзнанието всъщност, откъдето започва всичко) избор между това, да прекарваш повече време с детето си и това да работиш, за да издържаш семейството? Винаги съществуват гъвкави варианти, а всичко останало, струва ми се, е извинение. Да се върнеш на работа и да прехвърлиш грижите върху бавачката, за да не се побъркаш от това, че светът трябва да бъде открит наново, а твоят вече си е отишъл. Или да оставаш по- късно в офиса, за да свършиш нещо супер неотложно, без което светът ще се свърши, вместо да се прибереш удома и да поемеш щафетата?

Вярно, съгласен съм, че е доста трудно да се откажеш от сигурността на работата от осем до пет, пет дни в седмицата и твърдата заплата плюс бонусите на всяко пето число. А понякога си е и непосилна задача. Но пък със сигурност собственият ти живот се определя от изборите, които сам правиш, така че за какво всъщност става въпрос?

Промяната, всяка промяна, освен свобода, ти носи стрес и болка. Въпрос на решение е кое да жертваш и кое не. Ако избереш да бъдеш родител, нормално е да се стремиш с всички сили да го постигнеш. Все пак, ако решиш да си професионален музикант, не можеш да минеш без поне шест часа свирене дневно, нали. Същото е и с това, да си родител. Време, което даваш и което се радваш, че си отделил, а не жертвал за детето си.

Струва ми се, че след като веднъж си направил избор да станеш родител, този избор е някак окончателно прекрасен. И може, ама наистина, да те измъкне от стереотипите, които те засипват, задушават, определят живота ти и да те направи свободен.