Зоо

Тази неделя заведохме Борис във варненската зоологическа градина. Бяхме направили един опит миналото лято, но тогава той не се впечатли особено. Тъй като в момента приказките, които му разказваме, са с герои предимно животни, ми се стори добра идея да му покажем сивите вълци, мечката, заека и лисицата, лъва и леопарда и един куп пернати, които населяват (в приказките) високите горски етажи и от време на време се притичат на помощ на останалите. А и, мислех си, заедно с това, поне за около час ще избегнем хилядите ненужни изкушения на Морската градина като царевични пръчици, китайски водни пистолети, сладоледи с незнамкаквисъставки, които няма как да не иска непрекъснато, дори и без да ги иска.

За огромно съжаление Зоологическата градина те атакува още от входа. Сергии в две редици, пълни с всевъзможни дивотии от пластмасови играчки до стъклени огърлици и балони, покрай които няма как да не минеш, за да стигнеш до животните. След тях стоят на пост въртележки и влакчета от детството ми, издаващи звуци, много по- подходящи за лунапарк. Вярно, съжалявам за Лунапарка малко по- нагоре, но със сигурност не съм си представял част от него да се пренеса в зоокъта. Малко по- нагоре, където започват клетките, изобилства с родители, които пушат като за световно, хвърлят фасовете си под носовете на децата и заедно с тях хранят животните със солети, пуканки, чипс и всичко останало, с което са се заредили. Въпреки табелките на почти всяка клетка, че животните са на хранителен режим и че не трябва да се хранят.

Може би си мислите, че сред пушещите и нагъващи чипс родители вървят учтиви служители на зоокъта, които още по- учтиво молят родителите да изхвърлят фасовете си в пепелници, а не на земята, да научат децата си, че чипса и пуканите не са естествена и добра храна за елена лопатар, примерно, както и за самото дете или пък да разказват интересни неща за камилата или черния лебед, поради липса на средства за по- атрактивното им представяне от обикновените табели с кратък и скучен текст? Всъщност едва ли си го мислите, но би било чудесно да помечтаем.

Истината е, че тази зоологическа градина е остаряла с около 50 години. Но, както казва един приятел, когато няма дъжд, и градушката е дъжд.

Деца в градини

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.

Когато е готов

Представете си, че стоите на маса и мислите за нещо. Това, което правите, е най- важно за вас в момента. Може да обмисляте някаква промяна в живота си, да сте затънали в думи и да не можете да видите стихотворението си, въпреки че го усещате, да правите каквото и да е, което изисква стоенето на тази маса неподвижно. Изведнъж един триметров гигант идва и ви хваща, вдига ви рязко нагоре и казва - точно сега трябва да си в градината и да съзерцаваш ябълковия цвят.

Горе - долу по този начин си представям всяка една принуда, която се опитваме да извършим върху детето си. Да почне да пишка и ака на гърне, да спи само в собственото си легло, да се храни само с лъжица, да ходи, да говори, да свири на клавесин.

С Диана винаги сме мислили, че децата трябва да правят нещата когато са напълно готови за това. В началото на зимата, например, Борис, по време на някаква болест, започна да спи с нас на едно легло. И оттогава отказваше да се премести на неговото. Въпреки, че като по- малък беше свикнал да заспива сам. Едва преди няколко дни беше готов да остане сам в стаята и в леглото си и да заспи, без да трябва някой да го приспива. По същия начин се научи да спи следобяда без пампа и без каквито и да е драми. Дори вчера се събуди сам по- рано от обикновено, защото имал пиш.

Чудесно е, струва ми се, нещата да се случват естествено. Без драми и без принуда. Защо да го карам да свири на китара, когато може би бил по- добър цигулар, отколкото китарист. Но как да разбера, преди да е готов и да реши сам? Няма как.

Летни сандвичи с маскарпоне

Един от любимите ми летни сандвичи, за които забравям през зимата и се сещам в началото на всяко лято, е намазана с масло филия, върху която има плочка сирене, върху което пък поставям домат, украсен с малко горчица.

И тъй като неволята учи, днес, след като Борис първо си поиска, а след това отказа да яде кус-кус му направих почти същия сандвич, но с други съставки.

Върху препечана филийка, за да спестя време, намазах маскарпоне (предполагам става също толкова вкусно и с крема сирене, но пък не съм убеден в особената му здравословност), поставих нарязани на колелца доматчета и върху тях намазах пастет от маслини. Спестих горчицата, макар че добавена, придава на сандвича удивително лек вкус.

Сандвичът на снимката е спасителен вариант за последно повикване, затова домата е нарязан на тънки ивички :)

Образователни (ре)форми

Тази сутрин гледах по Нова ТВ образователния министър Игнатов, който обясняваше за пореден път реформата, която смята да осъществи в българското училище. За това, че имал пълно доверие, подкрепа и ... всичко, което му е необходимо да похвали или държи себе си отговорен за успеха или неуспеха на реформиращото се образование. Говоренето му все повече ми прилича на шеметно сърфиране през няколко ключови думи, които би трябвало да отразяват визията на министерството за това в какво трябва да се превърне българското училище и какво да изхвърли от себе си.

Думите му създават у мен едно такова особено усещане за deja-vu от далечното ми минало - когато важни хора държаха високопарни речи за международното положение, а ние, децата, крещяхме организирано "Долу ръцете от Никарагуа", без да сме наясно чии ръце точно и коя е тази Никарагуа. Нито пък какви са тези важни хора, които говорят красиво на неразбираем за нас език.

Казвам това, защото ми се струва, че министърът и министерството са застанали на трибуната и излъчват послания по- скоро към медиите, отколкото към самото училище като институция. Преди няколко дни снаха ми ми разказа за "сбогуването с оценките" при сина и, второкласник. Учителката споделила с децата, че въпреки отпадането на оценките, те трябва да си купят бележници, в които тя ще продължи да нанася оценки, за е наясно как върви образователния процес (и за сведение и изпълнение на учениците и родителите също). Това, забележете, щяло да се извършва тайно, но като цяло, по думите на същата тази учителка, "нищо нямало да се промени". А на родителската среща, отново същата тази учителка, говорела единствено за оценките на децата, сякаш извън тях би загубила равновесие и пълна представа какво се случва (а и за какво служи) образователния процес в собствения и клас.

Иска ми се да вярвам, че тази учителка е единственото такова изключение, но ако съм реалист, няма как да повярвам. По- скоро съм склонен да мисля, че от визионерската трибуна на министъра и на МОНМ се вижда единствено собствената им визия, но не и самото, истинско и реално съществуващо българско училище.