сряда, 3 декември 2014 г.

П'есен

Облаците плачат над морето
трети ден, или четвърти
и не спират.
Няма кой да ги разсмее
болно е детето
Посивява даже кожата
на тази светлина
Трябва ми усмивка
като мак червена
като рана да разкъса
сивата завеса на дъжда

петък, 1 август 2014 г.

Писмо

Зад храстите
Зад ниските, усукани дървета
Се крие днес морето
Знам
Само няколко крачки
През нажежения до бяло пясък
И през острите камъни
Е тази дюна, от която
Вижда се брега
Само още малко и ще прекося
Слънцето
Още мъничко ми трябва
Краката да си отлепя, но
Все не ми излизат от главата
Охлювите
По които
Приятелят ми праща вести
До баща си
Не мога да помръдна
Макар морето ето там да чака
Да се гмурна


четвъртък, 17 юли 2014 г.

Дигитално

В общинския туристически информационен център видях това. Локална трактовка на дигиталната ера или съдбата на усвоени по проект пари? Все едно да забиваш гвоздеи с мобилен телефон.

петък, 11 юли 2014 г.

Когато днес когато вчера

Музикантите
от старата ни улица
говореха тихо за тяхната Варна
със същата тъга,
с която ние сега
си спомняме нашата.
И обичта, и гневът
бяха същите
съвсем като слънцето обедно
над прашните улици
лятото

петък, 14 март 2014 г.

Арфа

Жената на съседа
Си купи арфа
След дни и дни усукани в мъла
И схлупено небе
Сега е слънце
Стаята огъва се навън
Дали от светлината през прозореца
(Децата гонят слънчевото зайче)
Или от звуците на арфата
Които влизат през стените.

Повтарям арфа, арфа, арфа...
Докато дрехата на думата изчезне
Докато четирите и букви
Разкъсат връзката, която ги удържа
И повече не виждам пръсти като струни дълги
А най накрая проумявам,
Че няма арфа, няма слънце, даже и жената на съседа
Я няма
Тук е само слънчевото зайче
И двете ми деца, които го преследват.
И нищо друго в мен не съществува.