понеделник, 31 август 2009 г.

Диви плажове


Това е морето до х. Ветеран. Чудесно място за деца, дори и при вълни, които тук не се виждат много добре, но точно в този ден си бяха доста силни. Не знам защо, но Борис не се страхува от морето, когато е гладко като тепсия - влиза спокойно във водата, независимо дали е с пояс или без. Но когато се появят дори малки вълнички, предпочита да стои на брега и да хвърля камъчета и миди във водата. Или някоя от пластмасовите фигурки за пясък.

На този плаж, обаче, камъните правят нещо като естествен вълнолом и непосредствено преди брега се оформят малки басеинчета със спокойна вода, дори при силно вълнение. Пясъкът е сравнително чист, като изключим фасовете. А хора до към 11 почти няма - може би заради леката отдалеченост от масовия плаж по- на север, до който можеш да паркираш. Виж, гората между пътя и плажа е доста замърсена от дивокъмпиращите, но така или иначе си носиш детето на ръце, заедно с цялото плажно оборудване, заради големия наклон.

За съжаление това се случва с повечето диви плажове през август - мръсотията, отпадъците и следите, които къмпиращите оставят след себе си, стават все повече и повече. Говорихме си с Диана преди време по този повод и думите ни се стълпиха около следната схема - откриваш място, водиш приятел, след време той води друг, а другият води следващата година трети. Така на мястото се събират хора, които не познаваш и които, за съжаление, не живеят и не спазват твоите правила. Като да речем да събират всичко със себе си и да го изхвърлят другаде.




вторник, 25 август 2009 г.

А на теб защо ти се виждат зъбите?

Преди няколко дни с Борис се люлеехме на люлки зад едни блокове. Обикновено Тома и сестра му са винаги там. Играят под прозореца на баба си, а тя ги гледа от балкона и ги навиква доста често. Тома се люлее (той е на около пет години), а сестра му (на есен тръгва в първи клас) обикаля наоколо, причинявайки на баба си говорене на висок глас.

Както се люлеехме, Тома ме попита изведнъж: "А на теб защо постоянно ти се виждат зъбите?". "Ами как така постоянно ми се виждат" - питам го аз. "Ей така" - показва ми Тома и на лицето му цъфва огромна усмивка. Очевидно съм се усмихвал, докато люлея Борис. По- често, отколкото Тома е свикнал да вижда на лицата на възрастните, струва ми се.

Ден по- късно, с Борис правехме обичайния кръг около фонтана зад Казиното, в Морската. Докато се разминавахме с баща и син, голям колкото Тома, бащата говореше поучително: "Ами като не ти харесва нещо, ставаш и си тръгваш, за да нямаш проблеми, ясно ли ти е! Отиваш на друго място, разбра ли?" А момчето усърдно кимаше.

Разказвам тези две случайно попаднали ми реплики заради важността на всеки детайл от поведението ни, когато общуваме с децата. Стана ми малко страшничко пет годишно дете да не открива лесно думата за усмивка. Също толкова страшно, колкото задаването на модел на поведение в най- ранна вързраст щом нещо не ти харесва, да бягаш, а не да се опитваш да го промениш. Сигурен съм, че всяка дума, която казваме, всеки съвет, който даваме са от огромно значение в какво ще се превърнат децата ни.

Спомням си една Нова година, бях някъде на възрастта на Тома, се бяхме събрали няколко семейства. Звучеше музика, възрастните танцуваха леко и аз, някак си възпламенен, започнах да танцувам около тях. Един от възрастните, забелязал танца ми, започна да ме сочи с пръст; не задължително с подигравка, но нещо в тона му и в начина, по който гледаше ту към мен, ту към останалите, ме нарани. Спрях да танцувам и така до седемнайстата си година, когато прочетох Алексис Зорбас. Сега доста често ми се случва да изразявам чувствата си с танц, но това не е толкова важно. По- важно ми е Тома да открива лесно думата усмивка и момчето на неговата възраст да се научи да променя това, което не му харесва, а не просто да се оттегля на безопасно разстояние. Защото един ден Борис ще живее в заедно с Тома и момчето на възрастта на Тома в един и същ свят.

четвъртък, 6 август 2009 г.

Варненски фестивали в минало време

Спомням си една лятна отпуска, когато се върнахме във Варна (тогава с Диана живеехме в София и морето много ни липсваше). Озовахме се случайно на площада, някъде в ранния следобяд и попаднахме в центъра на дефилето на Фолклорния фестивал. На площада, точно пред Валентина, беше пълно с хора в народни носии, които пееха, танцуваха, вървяха и пак танцуваха; в ръцете си носеха музикални инструменти, цветя, балони... изобщо феерия някаква. Всички бяха супер усмихнати и създаваха едно такова особено настроение, от което кожата ти леко настръхва - сякаш си попаднал на място, където всичко е възможно да се случи. Вървяхме с ансамблите по целия център, спирайки заедно с тях пред разтварящите се тълпи от хора, колкото да направят поредната сцена на улицата, където групата отново пееше и танцуваше.

Малко по- късно вечерта случайно минахме покрай Девическата гимназия (Археологическия музей). Там започваше джаз фестивала, билетчето струваше 5 лева и след няколко минути стояхме върху същите онези пластмасови столове във вътрешния двор. Направих бърза справка в сайта на фестивала и видях, че това се случва през 2002 ра; вечерта, когато свиреше квартета на Сергей Манукян. Вечерта беше вълшебна, градът заспиваше бавно, а на нас дори не ни липсваше вечерният хлад, който се спуска от Витоша. Естествено, видяхме всички фестивални вечери, дори отидохме и на Фолклорния фестивал в Летния. А когато се върнахме в София, дълго си говорихме с приятели за фестивалния дух на Варна и дори ги съветвахме да планират отпуските си с фестивалния календар на града.

Малко по- късно (при следващите ни отпуски) видяхме, че Общината е направила почти всички концерти от календара на Варненско лято безплатни, което може и да е знак за социалната и политика, но от друга страна пък концертите се напълниха с всякакви хора, някой от които упорито се опитваха да се държат така, все едно стоят пред блока си, за да пият бира и играят белот със съседите си. Всъщност човек трябва да плаща за това, което слуша/гледа/чете/яде, за да се отнася с поне малко уважение и отговорност към него.

За съжаление тази година видяхме само една от трите вечери на Международния джаз фестивал. Проектите на Дойкин и Бодуров меко казано ни отегчиха. Усещането беше като по време на годишен галаконцерт на възпитаниците на музикално училище (е, хайде да не е средно, но със сигурност затънтено и не съвсем престижно такова). Разбира се, не всички могат да свирят като Гарбарек & Co, но нали говорим за стар, международен и джаз фестивал, все пак. Още повече, че Фестивалът помни вечери, в които ти е идвало да крещиш от удоволствие и да танцуваш или да се отнесеш дълбоко в себе си, благодарение на музиката. 

Малко по- късно свако ми, който е един от организаторите на Фолклорния фестивал, ми каза, че и там нивото било потресаващо, в сравнение с минали години. Цитира някакъв разговор в общината, в който от администрацията обяснили орязването на бюджета за фестивалите с това, че всъщност Варна не е никакъв фестивален град и затова по време на криза не трябва да се наливат пари в нещо, от което всъщност градът няма нужда. 

Жалко е, когато нашето някога става по- хубаво от нашето сега. Да не говорим за бъдещето, защото палмите са по- важни, нали.