петък, 19 февруари 2010 г.

Ден на бащата или размяна на местата

Днес (петък) точно по обяд в градинката в квартала преброих децата и родителите им. Срещу 23 майки с деца на възраст от година до към три бяха излезли 3-ма татковци. Ако приемем, че основното занимание на всички в градинката е прекарване на по- голямата част от деня (в сравнение с другия родител) с детето, съотношението между майки и бащи надхвърля 1/10.

Едва ли би могла да се намери някъде точна статистика за съотношението между мъжете и жените, които стоят у дома и се грижат за детето. Разбира се и това случайно преброяване, което направих, няма как да се приеме за представително, за да изведем някаква тенденция. В случая няма значение кой точно от двамата ходи по осем часа на ден на работа и кой прекарва времето си с детето. Но пък това ми се струва леко несправедливо.

Тогава ми хрумна една идея.

Представете си, че вие ходите на работа. Сигурно понякога ви се иска да се занимавате с по- смислени неща, колкото и да обичате това, което правите. Като например, вместо да влизате в корпоративна битка (произволен пример), да сте с детето си някъде навън; особено в слънчев ден след дълга зима.

Сега си представете, че можете, поне за един ден, да се смените с партньора си. Той или тя да отидат вместо вас на работа, а вие да останете с детето. Да, чувам веднага за двойките, при които това не би било възможно. Да речем, той е хирург, а тя - учителка по пиано, преди да се посвети на детето си. Или пък тя слага газови устройства на автомобили и има собствен сервиз, докато той преди това е бил копирайтър. Да не би пък хирургът само да оперира, или пък механикът само да ремонтира - и двамата, със сигурност, се сблъскват с куп административна работа, която все не им остава време да свършат. Или пък... горните два примера са съвсем измислени, защото много по- често хората, живещи заедно, имат общи интереси и от там - сходни професии или занимания.

Вчера, във връзка с един предстоящ изпит, четох "Как се пише дипломна работа" на Умберто Еко. За тези, които не са я срещали, там той описва чудесен експеримент - поставя се на мястото на беден студент, който работи и живее в малко (до 1000 души) населено място. И се опитва, в рамките на възможностите, с които разполага, да напише "достойна" дипломна работа. При този експеримент Еко си отделя по девет часа седмично, колкото би могъл да си отдели един работещ младеж, за търсене на информация по темата в библиотеката на най- близкия град. Като игнорира личното си познанство с библиотекаря, който би му спестил много време, а от там и средства - т.е. студентът няма как да се ползва от услугите на точно този библиотекар - и отхвърля една случайно попаднала му книга (за която знае предварително, но би била неизвестна на момчето) Еко влиза "обективно" в ролята на студента.

Може би от тази история ми е хрумнала идеята за размяната на местата. Помислих си кое от нещата, които обикновено върша, би могла да свърши Диана и кое не (примерът, в случая е обратен, защото аз съм работил това, с което тя сега се занимава). Ето всъщност какво върша в няколкото часа дневно, когато Борис е с бавачката:

- обсъждам по телефона и пиша след това сценарии
- чета и конспектирам в библиотеката неща, свързани с докторската ми работа
- пиша оферти
- говоря по телефона с непознати хора, които се опитвам да превърна в мои клиенти
- ходя понякога на работни срещи, катедрен съвет или в офиса си
- водя упражнения

Със сигурност Диана не би могла да свърши само едно от нещата, но нали за това има още четири работни дни. Би могла, например, срещу огромната ми благодарност, да извади библиография за тукстовете, където се срещат заедно думите ефективност и инвестиции :) Така че това предложение, прехвърлено върху мен и семейството ми, започва да ми се струва все по- разумно. А и още нещо - от подобна еднодневна размяна на местата освен родителите, поне според мен, биха спечелили и организацииите/фирмите, за които те работят. Защото идването на нов човек има огромно предимство - външна, странична гледна точка върху процесите в организацията. Коята понякога е крайно необходима. Да не говорим за ползите, свързани с това човек временно да може да излезе от контекста си и да влезе в друга роля.

Чудя се защо, след като бащите имат законово основание да ползват "майчински" отпуск, възможността за подобна размяна на местата да не може да предвиди в нормативен акт.

петък, 12 февруари 2010 г.

Нищо ново под снега

Това е снимка на Девическата гимназия (сега Регионален исторически музей) във Варна, малко преди снегът да започне да се топи. Стори ми се удивително красива сградата в този час на деня. Както се вижда от снимката, снегът не е почистен; липсва дори обичайната тясна ивица, разрината, за да могат да минават пешеходците. Както се казва в такъв случай - нищо ново за времето, когато във Варна вали сняг.

Няколко дни по- късно снегът се превърна в кални реки и откри обичайната мръсотия. Тротоарите са заринати с боклук, плочките на много места са полуразрушени (особено тези, поставени в последните десетина години, когато материалите в тях станаха основно пясък) и не ми се мисли как ще се бутат детски колички, когато водата се изпари. За улиците да не говорим - там зейнаха кратери. Или както се казва и в този случай - нищо ново за времето, когато във Варна снегът след истински студ се стопи.

Ах, как ми се иска поне веднъж, след поне едно подобно "природно бедствие", да видя нещо ново.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Здравето на здравната реформа

От доста време си мисля за дебата около затварянето на болниците като част от промените в начина на организация на здравеопазването. И мислите ми все се връщат назад, по времето, когато правих един репортаж за Капитал, когато "здравната реформа" все още започваше. Отдавна не съм ходил в малките населени места и не знам дали там нещо се е променило през последните години или не. Искам да вярвам, че промяната е настъпила, но в същото време не ми се вярва нещо наистина да се е променило. Ама наистина, поне по отношението на равния достъп до здравеопазване. Копирам репортажа тук, защото сайта на Капитал иска регистрация за търсене в архива, която понякога е доста досадна. А темата за равния достъп (в това число и до еднакво качество) ми се струва все още супер важна.


Старците нямат зъби


„Който и да бе направил писалището, той беше виждал писалища, но не беше разбрал писалищността.“
Тери Пратчет, „Музика за душата“

Може би преди сто години мъж като този е вървял по пътя между двете села. Облечен в тъмносин вълнен костюм, наметнал дълго черно палто и свил пръсти около кожената дръжка на лекарска чанта с протрити ръбове. Сигурно и тогава двата километра между Кондофрей и Чуковец са се извървявали бавно покрай кривите стебла на дърветата. А от двете им страни над разкъсаната земя пак са прелитали ястреби, стиснали в хищните си очи следите на мишките.
Сега мъжът, спрял преди първите къщи на село Чуковец, Радомирско, казва, че ще приема пациентите си в стаята на кмета, после ще мине през кафенето и в два и половина ще бъде отново в здравния център на Кондофрей. Извинява се, че има много работа, докато шари неспокойно с очи по облите хълмове отсреща. После приглажда назад бялата си коса, спуска надолу пръсти, колкото да се увери, че възелът на вратовръзката му си е на мястото, и тръгва по пътя към къщите.
Няколко часа по-късно млад мъж, облечен в шаячни войнишки дрехи, спира да цепи дърва в двора, за да се приближи към оградата. Обяснява, че къщата на доктора е на главната улица. Преди да се върне към брадвата, казва, че лесно се познавала по

Изтърбушените прозорци

на първия етаж и по купчината сгурия отпред. „Иначе, допълва мъжът през рамо, докторът май днес не приема тук. Казват, че си бил хванал квартира някъде в друго село.“
Пред къщата вече са се събрали старици. За да се скрият от вятъра, те стоят на завет, наредени на стълбите като лястовици. Държат с напуканите си пръсти перилата и косите лъчи на зимното слънце, като от време на време отпускат по някоя дума. За доктора, за къщата, за миналото и за себе си. Една от тях разказва как в селото преди години (дълго търси точния им брой, но след това се губи в спомените си) освен лекар имало медицинска сестра, акушерка, зъболекар и шофьор на линейката. „Сега, чедо, само лекар остана, ама ей на, от колко време чакаме! При него са на проверка от ХЕИ-то, по-важни са те от нас“, плъзга последните си думи по парапета надолу.
Встрани от тях, опрял длани върху задния капак на зеления си москвич, стои Иван. Дошъл тук направо от село Жедна, за да „докарам бабата, че като доила кравата, се хлъзна и падна. Абе остави се. Миналия път като стана тъй, я заведох в Радомир. Оттам ни пратиха в Перник, защото нямали рентген. Но от Перник ни върнаха обратно пак в Радомир. Ей така. Ама сега я водя първо тук, защото знаеш как е -

Всичко е шарко-парко

ако нямаш направление от личния лекар. Тук не сме като в София. Там един престъпник нещо да кихне, веднага го пращат във Военна болница, а тук недай си боже, някой пенсиониран миньор да му стане нещо. Ако няма кой с кола да го закара до града, ей така ще си замине. Зъболекар ли? Че защо ни е тук зъболекар - старците си нямат зъби, нали?“ Мъжът продължава да чопли с пръсти ранените лица на селата наоколо (познавал всички останали хора, защото, преди да се пенсионира, бил полицай). Накрая спира думите си, след като е ударил чертата, че „тука измислици няма, всичко си е реално“.
През липсващите прозорци на първия етаж на здравния център се промъкват следи от миналото на стаите. Върху ръждясалата пружина на легло с метални табли е стоварила тежестта си носилка с все още здрав брезент. Под нея са се скрили брошури с избелели червени кръстове и огънати корици на книги. Някъде в суматохата се чете, че „…миньорите са в челните редици…“, а от сумрака в дъното на стаята изплува бял метален шкаф, пълен с прашни стъкленици.
Когато краят на проверката от ХЕИ отваря вратите на лекарския кабинет, стариците тръгват несигурно нагоре по стълбите. Във вестибюла (ако изобщо може да се нарече така) един срещу друг стоят дървена пейка и шкаф с трудно определима възраст. Шкафът някак понася дългите редици празни газени бутилки и няколкото буркана, оставени за разнообразие сред тях. „Ми тук е по-студено, отколко навън“ - нарежда пред себе си възрастната жена, току-що излязла от кабинета на лекаря.
Всъщност слънцето успява да премине през прозорците и през мрежестите пердета със странен цвят, за да стигне разтворените врати на аптечката. Д-р Каменов (така се представя мъжът с бялата коса и червената вратовръзка) стои прав зад метално бюро, отрупано с документи и засъхнал восък. В началото е трудно да се разбере какво точно не е наред на стаята. Погледът се опитва да пропусне натрупаната по сивия балатум кал, да прескочи купищата мъртви мухи под прозорците, но когато се блъска в ръждясалите шпатули (студените метални пластини с които проверяват дали ти е зачервено гърлото), сложени в пластмасова чашка над картоните на пациентите, стаята се сглобява отново. Сгърчена и мръсна като кушетката за прегледи между прозореца и бюрото.
„Ето тук приемам, в тази мизерия, продължава мъжът, докато пали цигара и издухва с облекчение сивия дим към напукания таван. Някои ми се възхищават, а други казват, че съм ненормален да работя в такива условия. Но е по-добре от

Стаята на мъртвия кмет

в Чуковец. В Жедна, докато беше топло, преглеждах в салона на читалището, до библиотеката. А един мъж го видях на улицата, че има паркинсон, и му дадох направление.“ Заедно с дима д-р Марин Каменов продължава да издухва от дробовете си собствената си история. Дошъл в Кондофрей на осми юли миналата година („защото е близо до София, а семейството ми живее там“). Още тогава токът в къщата бил спрян, а по време на големите студове тръбите замръзнали и останал без вода. Влязъл в кореспонденция с кметството в Радомир, откъдето му обещали да уредят въпроса с тока, но „още нищо не се е случило. Изкарах зимата на дърва, но и те свършиха. Светя си със свещи и си правя кафе на едно газениче. Живея в съседната стая, а веднъж в седмицата ходя до София да се изкъпя. Не исках да ме снимате, за да не се види, че преглеждам без престилка. Не че нямам - имам, но е много студено с нея, затова. Мога да хвана една кофа вода и един парцал и да почистя всичко тук за половин час. Бил съм в казармата и съм правил сапунки, но сега не съм чистач, а лекар. Имам достойнство“.
Практиката на д-р Каменов се състои от сто шестдесет и седем души от четири села. Казва, че прави за тях каквото може, но после уточнява, че прави каквото му е по силите. Описва ходенето по домовете им нощем, това, че носи лекарства, когато отива в града, след което отваря лекарската си чанта. От нея вади няколко картончета, изписани с цветни моливи. Разстила ги пред себе си като колода карти и обяснява, че на тях си е записал какво се прави в кризисни ситуации. Казва, че около болния винаги има паника и „човек може да забрави нещо. А ето, аз съм си записал всичко - при сърдечна недостатъчност, при криза какво да предприема… но проблемът е другаде. Сега здравеопазването е организирано като антиздравеопазване. То позволява злоупотреби със здравето на гражданите. И не говоря така от омраза - на десетгодишна възраст съм дал клетва да служа на хората. В града лекарят има практика от по хиляда и нагоре души. Ами той познава ли си пациентите? Един лекар трябва да е наясно за наследствените болести в семейството, за режима на живот на всеки един. Ето, въпреки че познавам всичките си пациенти, на мен от касата ми режат по шестстотин лева, защото нямам кардиограф. А като нямам ток, къде да го включа този кардиограф“, завършва докторът и потъва дълбоко в излинялото си палто.
Долу, под прозореца на това, което в Кондофрей наричат кабинета на доктора, двама възрастни мъже удрят с тояжките си по разпиления чакъл. И си говорят как „всичко тук върви на зле“. След кратко мълчание и няколко търкулнати камъчета единият продължава: „Върви на зле, ама все пак върви нали?“ „Върви, ама назад“, продължава беззъбата кавга другият.


ПС - Това е репортажът, с който не спечелих "Паница". Участвах с два, вторият беше за "дървената мафия" в Разлог и го написах според изискванията на редакторите за това, как трябва да се пише вестникаски текст. В конкурса се състезаваха и двата ми текста, но след като журито избра "Пожари и апаши" реших, че щом критериите ми за писане на текст се разминават с тези на останалите, по добре да си намеря друго занимание. Та така (не, че това има някаква връзка с темата за достъпа до здравеопазване, просто реших да го споделя).