След Коледа

Отпуснат на дивана
с притворени очи
почти не слушам как
жена ми и сина ми си говорят
за гълъбите, дето имат всичко
(небе и зрънце, да - небе и зрънце)
На пръсти прекосявам коридора
за да погледна дъщеря ми
как в съня си като гълъб се превърта
и пак се връщам
към разговора на дивана
до елхата
Не смея да помръдна
да не би да разпилея
по нощното небе като звездици
зрънцата - думи
на детето

Тази сутрин

Обелените портокали
звънят
като камбанките върху елхата
в празна стая
(от стъпките на мама
лекичко потрепват,
но нея все така я няма)
Дори мъглата
ах, дори мъглата
изглежда като свод на сребърно звънче
покрило улиците тихи

Две сестри

За жената на моряка
и жената на ковача
искам да разкажа с малко думи.

Всяка сутрин се събужда
с подредена къща
ризата му да изглади бърза
след това във кошницата слага
в кърпата грижливо свити
бучка сирене и хляб,
който вечер, след като заспи ковача
меси със светлика на луната.
А когато на пазар отиде
пред ковачницата спира
гледа го как с огъня танцува
как сред парата изчезва
и усмихва се, защото знае
колко лесно прага се прекрачва
стига да поиска
винаги, когато иска.
Вечер идва да го вземе
с най-красивата си рокля.

Виж, жената на моряка
думите ми вече е изпила.
Виждам само как привечер чака
слънцето да слезе над морето
и когато тъмнината
от ъглите изпълзява
къщата остава празна.
Тя си мисли само за ръцете на моряка
с пръсти също толкова солени
като тези на баща и
всеки път когато скриваха сълзите
от ожуленото и коляно.

Като капки дъжд са двете,
- толкова не си приличат.

Някъде тук

Мъглата затисна града
Следите ми потъват
Като стъпки по пясъка
При бурно море
Някъде някой ме чака
Някой, който все още си спомня
Как да разчита следи

Сянката, която чака

Помня само старата смокиня
Сянката и всяко лято
Става все по-тъмна
Плодовете - по-големи натежават
И отнякъде полъхва
Мирис на солена риба
(Нанизи, оставени да съхнат
На въжета, вместо ризи)

И тогава се обръщам
Стъпките ми прашни как изчезват
Виждам
Там, където сянката започва
И солта по кожата е също
Като влязла във окото ми прашинка

Нещо все ме кара да се връщам
Летния следобед да нагледам
Този точно двор със старата смокиня
Сянката, която все ме чака

Само с гларусите

Само с гларусите си делим
Пътеката между морето и брега
Тази септемврийска сутрин

Техните трипръсти букви
Върху пясъка разказват

Повече какво да кажа нямам

Търново

Лабиринт
от каменни стълбища и стрехи
е замъкът на детството.

Тук,
където и да спреш да си починеш
като камъчета се търкалят
спомени и приказки.

После улиците се пресичат
във прегръдка.
Град, от който никога не тръгваш.

Зелено

В градината
приспивах дъщеря си

Във сянката на къщата
Небето бе огромно
А ябълките - като очите и зелени

Накрая съм заспал
Когато се събудих
В хамака под дървото
Тя пееше на ябълките
А от усмивката и
Небето беше избледняло

Соленият вятър

Още сънувам
летния дъжд от смокини.
Падат и сенките
стават големи и лепнещи
а тишината
пак се разпуква.
Там, във съня си откъсвам
лист от дървото 
и правя си шапка.
Гледай ти - 
вече ме няма.

Сестрата на вдовицата

Изправя се
(Кълбото се търкулва в сянката на масата)
За да оправи непокорната яка
Която все под ремъка на чантата се гъне

Пристъпва тихо до вратата
Ръката и докосва два пъти резето

Сбогуват се и пръстите и 
И потръпват леко
Към стъпките, потъващи във коридора

Все още сутрин е
А вечерта е толкова далеко

Още малко

ех,
онази плитчина
в която спънах се, за да погледна
морето и бушуващите риби
онази същата
в която се научих да се гмуркам
и да плувам
търся вече цяло лято

а слънцето не ми помага

затиска ме в пукнатините
на камъните, дето са заръфали брега
и кара ме да търся миризмата
на милостивите им сенки
изпълнени със водорасли
и черупки, хиляди черупки
наточени като бръсначи

онази плитчина, в която искам
от слънцето по пладне да се скрия
все някак си ще я открия
само още малко да отдъхна
краката ми нарязани да си починат

още малко, само още малко