Преди няколко дни Борис влезе в една такава серия от пакости и бели, че ми беше изключително трудно да си стоя спокойно на границата между вежливостта и добротата. Най- вероятно така е компенсирал дългото ми отсъствие или пък е заявявал нуждата си от вниманието ми. Или и двете заедно. Но когато го приспивах за следобедния му сън, разказах следната приказка:
"Един малък човек бил мнооого непослушен. Ядосвал майка си и баща си; те го молели да не върши чак толкова бели наведнъж, но той продължавал. Счупил всичките си играчки, разпилял ги из цялата къща, извадил всички вилици и ножове и си построил гора върху паркета... (следва един много дълъг списък, несъществен от гледна точка на сюжета). Накрая ударил братовчедка си, при това без да му е направила нищо и два пъти един след друг. Колкото и да го молили родителите му, той не спирал да върши бели. И не се вслушвал в моблите им. Накрая таткто на малкия човек му предложил избор - да продължи да върши бели и да си играе сам или да направят заедно магистрала. Малкият човек се съгласил, след което веднага съборил всички книги от библиотеката на земята. И баща му, много разочарован, си тръгнал, за да го остави да си помисли дали така е по- добре.
Малкият човек останал сам. В началото се забавлявал, но след това огладнял и нямало кой да му приготви да яде. Нито кой да го гушне, преди да заспи. Или пък да го изкъпе преди това. Изведнъж на вратата се почукало. Малкият човек отворил и видял една баба с остър и дълъг нос и големи очи. Тя му казала, че е бабата на непослушните деца. И го взела, сложила го в една торба и тръгнала да го води в къщата си.
Малкият човек плакал, а сълзите му минавали през торбата, превлъщали се в бисери и оставали върху снега. Когато бащата и майката на малкия човек започнали да го търсят, тръгнали по следата от бисерите и го открили. Малкият човек чул как го викат, ритнал силно торбата, тя се развързала и той изскочил навън. Таткото и майката се скарали на бабата на непослушните деца, защото взела дете, което не е нейно. Освен това малкият човек не бил непослушен, а просто много обичал да прави пакости, въпреки че това натъжавало майка му и татко му. И го прегънали мнооого силно..."
Тази история Борис изслуша с голямо внимание, след което се обърна и веднага заспа. А когато се събуди искаше "Бабата тати доде, гуееми очи". И така няколко пъти. Според майка му обаче, такива истории не бива да се разказват. Защото били страшни и плашели децата.
Този спор ме накара да се замисля за страшните приказки - защото има доста зловещи, нали? Ловецът трябва да убие детето, да му извади сърцето и черния дроб като доказателство, че е свършил работа, но накрая убива сърничка и я разфасова; вълкът е изкормен, натъпкан с камъни и удавен в кладенеца и т.н. Всъщност каква е ролята на страшните неща и защо те трябва да се разказват на децата? Или поне защо всяка култура разказва на децата си подобни приказки и каква е функцията на страха, респективно на зловещия персонаж.
Преди няколко дни, заради работата върху един сценарий, прочетох отново "Морфология на приказката" на Проп. В общи линии всички вълшебни приказки, според него, са изградени от еднакви, комбинирани в една и съща последователност елементи. Раглеждането на страшните приказки от този ъгъл ни позволява да видим каква е функцията на страха в приказката. Казано накратко, тя се състои в научаване на следното:
1. Съществуват страшни неща, 2. Човек може да победи страха си, 3. Срещаш страшното, когато нарушиш забрана, 4. Единствено нарушаването на забраната (правилата) може да те изведе на нов път, където да срешнеш непознатото, 5. Можеш да избереш да не бъдеш като другите, стига да понесеш последсвията от това, 6. Ако искаш да си като всички, трябва да не нарушаваш забраната.
Струва ми се, че по този начин, чрез страха и пътищата за преодоляването му, обществата са създавали онези хора, които са имали смелостта да тръгнат по свой собствен път и да придвижат обществото нанякъде. И ако страшните приказки правят точно това, защо да не продължим да ги разказваме на децата си? Защото според мен тези приказки са супер полезни и изграждащи.
ПС - Борис говори за "бабата с очите" с любопитство и желание да я срещне отново. Докато спорихме с Диана, се сетих за историята на Сидхарта и дворецът, в който го затворили, за да не вижда грозното на света. В романа на Хесе, Сидхарта казва, че човек не може да спести нищо на детето си и да го предпази от грешките, които ще допусне (от съдбата му).