вторник, 12 януари 2010 г.

Вечер прозорците светят самотни

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.

2 коментара:

  1. А аз си спомням как веднъж толкова не исках майка ми да излезе и ми беше криво и тъжно, че тя се върна секунди след като беше затворила вратата...помня и друг случай... как тя се прибра и ме разбуди докато отвяряше входната врата - аз просто бях заспала пред нея докато я чаках... помня, колко щастлива бях, че си е дошла и колко виновна изглеждаше и години след това колчем се сетя изпитвам угризения, че съм я накарала да се чувства така...
    Не съм убедена, че едно такова усещане, за което говориш... изчезва. Може би по-скоро свикваш някак си с него и се опитваш да си простиш, че понякога си човек.

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля си, че чувството за вина би намаляло, ако двете страни (в случая родител-дете) успяват да срещнат разбиране един в друг. А разбирането се постига с разговори - какви са твоите нужди и тези на Другия, съответно чувства, преживявания, желания. В процеса на градене на това разбиране се постига предполагам и умението да се правят взаимни компромиси в името на това не само ти да си добре, но и Другият - нещо, което е ключово важно за взаимотношенията на детето не само с родителите, но и с другите хора, които то ще срещне в живота си. Така си мисля аз, макар че все още стои пред мен предизвикателството да проверя как работи тази теория в живота. А и не знам, аз в такива случаи се опитвам да не мисля за чувството си за вина, а за това, че съм предоставила на детето си възможност да пообщува и да почерпи социален опит и от други хора. Струва ми се, че на нея засега й се отразява добре това разнообразяване, но не мога да съм сигурна, разбира се, в това как тя чувства нещата (все пак е само на годинка и не може още да си каже).

    ОтговорИзтриване