четвъртък, 21 януари 2010 г.

Къде отива любовта

Спомних си една история, през която пътувах преди много време - тази за Бърни Кълвача. Завихри се някъде един въпрос от началото на книгата- за това как можем да задържим любовта. И като се разрових в мрежата, за да си открия фразата, попаднах на линк към книгата. Ако случайно сте я пропуснали, струва си :)

Въпросът, който тогава не ми даваше мира, беше къде, или по точно защо любовта си отива. И тогава измислих следната история: "Всеки човек носи наръч дърва. Някой са сухи, други мокри, а третите почти се разпадат на прах. Но пък са чудесни, защото с тях по- лесно се пали огън на открито. Когато срещне своята половинка, двамата стъкват огън от дървата, които носят. Ако хвърлят всички клони в огъня, той лумва висок и буен, топли и изгаря кожата, на моменти дори е трудно да стоиш близо. И изгаря бързо. Когато жаравата стане на пепел и двамата започнат да зъзнат от студ, тръгват към гората за нов наръч дърва. Но тръгват в различни посоки. И не се срещат никога. Ако пък запалят малък огън и пестеливо използват дърветата, остават заедно много дълго. Дори понякога, струваше ми се, животът им става по- кратък от времето, което огънят може да им даде заедно".

Често си спомням тази история. Вчера, в един офис със супер нагнетена атмосфера, срещнах стара приятелка. Разговорът с нея ме насочи към приказката за огъня и я разказах. Този път финалът ми се стори отворен. И добавих следното: "Докато огънят гори, двамата имат достатъчно време, за да съберат камъни и да се оградят със стена от останалия свят. Ако използват дървата пестеливо, огънят ще им даде достатъчно време да завършат стената; да направят пълен кръг, който вече не могат да напуснат. Когато огънят изгори, жаравата изтлее и пепелта се смеси със сълзите на спомените, превръщайки се в боя, с която двамата могат да изрисуват затвора си отвътре, ще им остане топлината от телата им, с която да преживеят студа. Защото няма да могат да отидат отново в гората за нов наръч".

"Е какъв е изводът?" - попита ме старата ми приятелка. "Че имаш избор" - отвърнах и. "Дали да хвърляш целия наръч наведнъж и след това да тичаш отново до гората, докато не можеш повече да събираш дърва или просто да стигнеш до нея. И да останеш сама със студа накрая. Или да използваш това, което имаш пестеливо."

"Е много тъжно и песимистично е това" - каза ми - "Не искам да е така". Хм, и аз не искам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар