Дълга командировка или Опитомяването на Лисицата

Реших да си припомня срещата между Малкия принц и Лисицата, защото хартиеното издание на книгата е в библиотеката на родителите ми. И ето какво излезе на първо място, когато написах "Малкият принц". Странно ми е малко, че историята за тази среща е най- търсения момент от цялата книга в мрежата. Макар и да не съм убеден, коя от историите на Малкия принц бих посочил като най- търсена - за пияницата е прекалено депресарска, за царя - реалистична, а за боабабите и овцата - приказна. Сигурно хората търсят най- много историята за лисицата, защото откриват в нея най- голяма полезност. Или пък е най- близка до ситуации от живота им; не знам. Ето, че и аз се сетих за тази среща веднага след първата си по- дълга раздяла с Борис, след като е преминал шест месечна възраст.

През първия ден си говорихме с него през скайп - той се разстрои, аз също. Викаше ме постоянно, а аз нямах разумен, ама наистина разумен отговор какво толкова ми е по- важно от него, че съм заминал. На следващия ден видеовръзката не беше толкова драматична, а след като се прибрах в края на седмицата, майка ми каза, че последните дни изобщо не е питал за мен. Е, освен от време на време.

Всъщност не знам какво съм очаквал след първата си продължителна раздяла. Спомням си (вече по- късно) че дългите раздели между мен и родителите ми, когато ме оставяха за по месец на село, бяха доста драматични. Като и доста, и драматични, е съвсем меко казано. Сега виждам, че Борис реагира, макар и много по - меко, по същия начин на разделите си с мен и с майка си. По всяка вероятност съм се надявал собствения ми опит да ме подведе и той да реагира по съвсем различен начин, все едно нищо не се е случило. Надеждите ми, разбира се, бяха напълно безпочвени.

Още на първата вечер Борис ме изпрати да се връщам с автобуса за София и да не се връщам никога. Като на последното "никога ли?" отговори с "да". След като премина първото ми стряскане, анализирах случилото се от деня, поведението му и видях, че то се е променило, макар и съвсем леко, от обичайните му реакции спрямо мен. И тогава се сетих за историята с Лисицата.

Имам една теория за връзките. Когато една връзка приключи, на "времето" му е необходимо точно толкова, за да те излекува, колкото е продължила и самата връзка. Или ако си бил с някого, да речем, две години, и след това се разделите, точно две години ще са ти необходими (плюс, минус няколко дни), за да се излекуваш напълно от липсата му. Независимо причината за раздялата в кого е. Мисля си, че и при раздялата с детето е същото. Просто ти трябват няколко дни на бавни стъпки към него, за да скъсиш отново растоянието и да му помогнеш да преодолее страха си, че ще го изоставиш отново. Колкото и леко и тихо да стъпваш.