четвъртък, 29 април 2010 г.

Училището трябва да дава или за новия проектозакон за средното образование

Много ми хареса коментара на Точица за новия проектозакон за средното образование, особено тезата и, че учителят трябва не чрез страх и наказания да ръководи класа си и да му дава нещо, а чрез авторитета, който би следвало да има сред учениците.

В блога си Василена също разсъждава върху наказанията, които проектът опитва да върне. Всъщност ето го и самият проект, публикуван в сайта на Министерството. Можете да го коментирате там, ако имате какво да кажете по въпроса и да се надяваме, че обсъждането наистина ще излезе от обичайната си монологична форма. Поне този път.

А ако сте стигнали до тук, предполагам, средното образование за вас е също толкова важно, колкото и за мен. Повечето коментари и мнения, които съм прочел по темата, се фокусират върху управлението на процеса на образование - кога и какви оценки да има, какви да бъдат формите на обучение, какви права и задължения да имат участниците в този процес, как да се финансира и т.н.

Според мен, обаче, фокусът на образованието би следвало да бъде върху взаимоотношенията между учителя и ученика. И не толкова върху техните роли, колкото върху образите им. Върху това кои са те, как изглеждат сега и какви могат да бъдат. А по тази тема мога да говоря само в първо лице.

Завърших българска филология с една единствена идея - да бъда учител по литература. И наистина бях такъв в продължение на две години. Отказах се по съвсем рационални причини - липсата на пари и на среда, в която да бъда учител. Пари не за да живея, а за да купувам литература и музика, която да ми позволи да се развивам, за да съм полезен на учениците си (по онова време достъпът до интернет такъв, какъвто го познаваме сега, съществуваше в романите и филмите). Средата, която ми липсваше, беше системата на средното образование в България. Съгласете се, че е изключително трудно да накараш група деца да те чуят, ако в 80% от останалите часове те правят каквото си искат, докато преподавателите "си говорят".

В публикувания проект са посочени правата и задълженията на учениците и учителите. Поне според мен голяма част от правата и задълженията (тези, които засягат развитието на индивидуалния потенциал) няма как да бъдат осъществени при сегашната организация на образованието. Всеки, който е преподавал в група над 12 души знае, че е невъзможен иднивидуалният контакт с членовете на групата, особено при такъв брой часове и такъв обем от информация, които трябва да се споделят. И ако учителят наистина иска да развива (да помогне) на някой ученик или поне на няколко, останалите ще бъдат пренебрегнати.

Мисля си, че заложената философия в тази част на проекта за образование е чудесна, но може да се осъществи единствено при пълна промяна на учебните програми и броя на учениците в час - а и двете, поне според мен, са невъзможни в обозримо бъдеще. Или с други думи - за да може учителят да вдъхновява своите ученици, той трябва да е успял в очите им, за да има авторитет, и да им дава конкретни знания и инструменти, с които те да се справят по- успешно в живота, който им предстои след училище. Все неща, които не виждам в проекта. Нито във възможното, тук и сега, българско училище.

вторник, 27 април 2010 г.

Карин дом

Миналата събота бяхме в Карин дом (намира се в Морската градина на Варна, в началото на Станчовата алея). Всяка година по това време няколко големи компании, или по- точно служителите им, помагат на дома, като чистят огромния му и красив двор от плевели и изобщо извършват каквато има за вършене градинска работа.

Мъжът, който раздаваше мотики, лопати и ръчни колички каза, че не биха отказали помощ и през останалите 51, ако не се лъжа, съботи и недели в годината. С две думи - не биха върнали никого.

Ако се чудите как да помогнете на децата със специални нужди, това е чудесен начин. Отдавна не бях си служил с мотика и напълно бях забравил колко зареждащо може да бъде. Да не говорим децата как могат да се забавляват с тревичките и цветята там.

Къде живеят кокошките


Спомням си как веднъж в детската градина учителката ни попита: "Деца, кой ще ми каже къде живеят кокошките?". Ангелина (май се казваше така) вдигна ръка и каза: "А пък другарко, кокошките живеят в дупки-и!". Това, разбира се, предизвика незаглъхващи вълни от смях сред децата и видимо разочарование у другарката. "Как може така, моето момиче! - каза назидателно тя - Не знаеш ли, че кокошките не живеят в дупки?". "Ами откъде да знам - отвърна момиченцето - да не съм селянка като вас!"

Не помня как завърши тази история, но споменът за нея ме връхлетя преди няколко седмици, когато отидохме за първи път през годината с Борис на вилата. Там се появи ето това куче, на което двамата с майка му даваха кокали и парчета хляб. Борис беше супер впечатлен от начина, по който кучето заравяше храната в дупки и идваше за още. И макар, че докато се разхождаме с него в града подскача от страх при вида на всяко куче, с това контакта му беше съвсем различен. Говореше му и го викаше обратно всеки път, щом се отдалечеше по пътеката нагоре.

Като дете имах шанса да раста и на село, особено през дългите лета, и да вляза съвсем естествено в света на домашните животни - кокошки, крави, кози, агнета и каквото още може да се срещне в един нормален селски двор. Все неща, до които градското дете няма особен достъп (а в зоологическата градина е съвсем различно). Мисля си още, че е супер важно да показваме обитателите на света - растения и животни - в естествената им среда на децата си. Винаги, когато можем.

Бърз кус-кус

Понякога е супер важно закуската да стане в момента, в който е пожелана. А ето този кус-кус върши чудесна работа. Върху опаковката пише, че времето за приготвяне е 5 минути и се оказа, че е точно толкова. Да не говорим, че е много по- вкусен от обикновения, който трябва да се вари цели 12 минути.

Този специално, мисля, че го взехме от Пикадили, а цената му е от порядъка на 5 - 6 лв. (може би, защото е био; но пък си струва отвсякъде). От тази кутия спокойно могат да се получат 5 закуски за баща/майка и син/дъщеря, с помощта на малко допълнително вода, сол, чисто масло и сирене. Ето как го приготвям:

По принцип пише, че съотношението вода - кус-кус трябва да бъде 1:1. Аз сложих 150 гр. в 200 мл. вода, но с Борис успяхме да изядем само половината, а от другата половина ще направя чудесно табуле довечера. Направих го ето така - загрях водата предварително в кана, за да не губя време. Сложих водата с резен чисто масло и сол на котлона и когато водата заври, изсипах кус-куса вътре и свалих съда от огъня. Разбърках леко в продължение на 2 минути, след което върнах съда на котлона на слаб огън за още минута, минута и половина. Докато бърках леко, сложих още чисто масло, след което изсипвах кус-куса в две купички. Наръсих отгоре натрошеното сиренце и започнахме голямото ядене.

Хубавото е, че този кус-кус се пръска навсякъде, така че си пригответе прахосмукачка или метла след като закуската е изядена.

петък, 16 април 2010 г.

Славянски Банков обир

Тази сутрин гледахме с Диана репортаж по бТВ от Славянци. Да, става въпрос за същия случай, в който учителка обра банка с постолет - играчка. Докато гледахме реакциите на хората и учениците на същата тази учителка, си мислехме какво ли им е в главите на децата. Със сигурност, каза Диана, си мислят "колко яко!" е постъпила учителката им. Дори, предположи Диана, ако ги питат искат ли да им бъде класна същата жена, повечето биха отговорили с да.

В случая, поне според мен, има нещо наистина изключително. И това не е, че по принцип в България рядко стават банкови обири. Нито пък, че обралите банка никога не се превръщат в публични личности - с име, място на живеене и биография. Изключителното, според мен, е че тази жена от Славяново с един (банков) удар разби на прах стереотипа за българския учител.

А този стереотип, поне според мен, изглежда така - неудовлетворен, неспособен на нищо друго човек, който не обича работата си и работи в система, която повече му пречи, отколкото помага, учи децата на неща, които не са им нужни и няма да помогнат по никакъв начин за просперитета им в обществото. Същият този човек изглежда обезверен, притиснат до стената, неспособен на нищо, за да промени себе си и света около себе си.

Преставете си как този човек, сведен до ролятата си на социален аутсайдер изведнъж надига глава и прави нещо откачено - обира банка с пистолет играчка, измъква се и цял месец не могат да го хванат. С други думи показва, че крие в себе си смелост и потенциал за промяна, макар и от другата страна на закона.

Това, струва ми се, е причината този банков обир да е наистина изключителен и толкова интересен за медиите (вижте само упорития акцент върху трите висши образования на жената).

Казвам го с целия си респект към професията на учителя.

Домашен пластелин с канела

Диана чете малко в нета, след това скочи весело нагоре и направи домашен пластелин за Борис. Като начало използва рецептата на Хедра, като не сложи единствено олио - просто го пропусна, докато Борис висеше по нея около печката. Всичко - от ходенето до магазина за сол, до началото на играта и отне не повече от половин час.

Ето какво използва за нейния пластелин:

- 1 ч.ч. брашно
- 1/4 ч.ч. сол
- 1 ч.ч. вода
- 2 пакетчета лимонена киселина
- смляна канела на мирис
- боя за яйца и сладкиши

А приготви всичко ето така - смеси брашното, солта, боята и лимонтозуто с канелата, разбърка ги и ги сложи на котлона (от 6 степени на 4та) с водата в малка тенджерка. Разбърква, докато всичко това се превърна в странна мека каша и ни даде да си играем с него. Усещането беше супер приятно да мачкаш топъл пластелин в ръце и навсякъде да мирише на канела - нищо общо с онзи странен мирис на пластелин, който помня още от училище.

Борис веднага взе да прави чушки, след което в главата на Диана се роди още една велика идея - използва формичките за коледни бисквити, да на му направи луна, звезди, сърца и мечета. Разкош.

А, да не забравя - след като спрете да си играете с пластелина, е добре да го затворите в буркан с капачка на винт, за да се запази по- дълго мек и пластичен.

четвъртък, 1 април 2010 г.

Салата от спанак, тиквички и семки

Това е една от любимите ми салати и я правя винаги, щом пуснат първия спанак по места. Приготвя се за около 40 минути - от решението, че ти се яде точно това до сядането на маса, при условие, че имаш всички продукти под ръка. Направих я тази вечер и ми се струва изключително подходяща за всички, които постят и искат да компенсират липсата на месо и млечни продукти с нещо енергозареждащо.

Ето как я приготвям. Накъсвам измития спанак с ръце и го трупам в най- голямата купа, която има у дома. Докато спанака кисне във вода (поне 30 минути), измивам две тиквички, нарязвам ги на тънки филийки и започвам да ги пека в грил тиган, намазан с малко зехтин. Соля ги, докато са върху тигана, защото така запазват аромата си и стават хрупкави след това.

Използвам времето между двете обръщания за разкъсването на спанака. Отделям първите четири филийки тиквички и ги нарязвам на тънки лентички върху дъска. Допълнително нарязвам половин краставица и един домат, последвани от няколко стръка пресен лук. Върху тях слагам половината тиквички.

В дълбок съд натрошавам няколко сухарчета, посипвам ги със стрит босилек и зехтин, след което ги разбърквам. В друг дълбок съд изсипвам две лъжици дижонска мека горчица, малко балсамов оцет, зехтин и сока от четвърт лимон. Обърквам този дресинг с вилица, докато се получи смес с приятно зелен цвят и изсипвам две трети от нея върху спанака, доматите и краставицата. След което разбърквам.

Върху салатата изсипвам крутоните с босилек, шепа белен суров слънчоглед, останалите тиквички и си рисувам върху всичко това със запазения дресинг. Ужасно вкусно се получава и засища по особено френски начин, като оставаш леко гладен, но повече нищо не ти се яде.

Четете ли списания за родители?

Признавам си, че нямам обстоен поглед върху списанията за родители, които излизат на българския пазар. Диана твърди, че от тях научава някакви полезни неща или по- скоро идеи, които може да изпробва по- късно на практика. Всъщност, откакто забременя, след известно лутане на принципа проба - грешка, тя започна да купува редовно две български издания - Моето дете и Моето бебе. Прелиствам ги от време на време, защото, поне аз от блогове, като тези на Василена и Точица получавам много повече идеи, с които да изненадам Борис, отколкото намирам в списанията, но това е отделен въпрос.

Това, което елегантно ме отблъсква от списанията, е начинът, по който таргитират аудиторията си. Въпреки че в главата си Моето дете се определя като "списанието за практични родители", всички преки обръщения в текстовете са към майките. А бащите, изобщо като тема, присъстват в не повече от три текста, на които съм попадал през всичките тези години.

Всъщност причината да чета и събирам идеи от блоговете е разказаният опит от първо лице. Знам, че понякога е удивително трудно да напишеш текст по зададена тема, особено като имаш точно фиксиран обем. Случвало ми се е да съм проучвал даден проблем, който е важен, но може да се разкаже с не повече от 20тина изречения, а да имам за това цяла страница. И повечето текстове, които съм правил при тези условия, не са се получавали добре. Макар списанията да могат да играят по- свободно с визията на отделните страници, голяма част от темите там страдат от същото хронично преяждане с думи и идеи, но това също е друга тема.

Поне според мен блоговете превъзхождат списанията с възможността да разказваш от първо лице и с възможността за обратна връзка, която надгражда споделения опит.