събота, 19 декември 2009 г.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

4 коментара:

  1. :-) весел разказ на явление, което мен по-скоро ме разсмива. струва ми се, че произхожда от затруднението да се общува и убеждението, че това не е общуване между равни.

    ОтговорИзтриване
  2. ами да, всъщност възрастните изпускат много, общувайки с децата по този начин

    ОтговорИзтриване
  3. Хахаха, това е колкото смешно, толкова и дразнещо за хората, които не смятат, че децата им трябва да бъдат "изпитвани" по този начин :).
    А това си е жив изпит, според мен и е точно набор не от "кучешки", а от бебешки номера.

    ОтговорИзтриване
  4. Даа, и аз забелязвам това ужасно явление - очакването на възрастните за това какво трябва да правят децата, за да ги зарадват. Моето дете е на годинка и напоследък разни възрастни упорито се опитват да я карат да раздава въздушни целувки за довиждане, а тя ги гледа подозрително, защото досега никой не я е обучавал на подобен номер. Разбира се, това е запазена бебешка територия, защото обикновено възрастните (демек разумни?, което се мисли като противополжност на детското) индивиди не го правят помежду си. Все се чудя на неспособността на хората да вникват по-задълбочено във взаимодействието си с другите (пък били те и деца) и неумението им да третират децата като субекти в това взаимодействие, а не като обекти на дресировка.

    ОтговорИзтриване