вторник, 26 май 2009 г.

Спукан балон за първи юни

В блога си Василена говори за детството и спомените, за отказа от синдрома Никога да не порЕстна, макар да не го нарича по този начин. Не съм убеден дали всеки има своята розова мъгла, с която облича миналото. Макар и простия механизъм на спомените да прави точно това - осветява добротата и топлината, с която сме се сблъсквали и придава на миналите събития вид на селска пролетна градина след дъжд. Докато злото, през което сме минали или което е минало през нас изтиква някъде надолу в мазето, под стълбите и го превръща в забравеното дебнещо чудовище, за което не искаме да си спомним, ама никога.

Не знам сега какви са деткските градини, макар повечето родители да твърдят колко са полезни за децата, за социализацията им в някакъв бъдещ период. Знам само, че в съзнанието ми детската градина почти винаги е равна на насилие. Снощи си говорихме с един приятел, холандец, за детските градини там. Ще ми се да мога да видя такава детска градина, в която, ако изобщо някога заведа Борис, да мога да участвам в правенето и. Нали все пак смисълът не е да зарежеш там детето си от осем до пет и някой друг да насажда в главата му понятия за добро и зло, за позволено и непозволено. Сигурен съм, че и тя, като всяко нещо, през което минаваме, е просто поредното изпитание. Въпросът е дали да подходим към нея като към плуването.

Може това да е част от градските легенди, все пак мен никой не ме е учил да плувам. Първият подход е хвърлянето в дълбока вода - влизаш с детето си с лодка или дюшек в морето и го хвърляш във водата. Нямам представа дали се забавляваш с отчаяните му опити да се задържи на повърхността, контролирайки все пак опасността. Да, може да се научи да плува с цената на огромен стрес. А вторият начин е бавното учене с много търпение. Отнема повече време, може да не доведе до резултат, но със сигурност е по- щадящ всички.

Във връзка с това се сещам да една стара история, разказана от Конфуций, ако се не лъжа. Един ден, привлечен от огромен тътен, той тръгнал в посока на нечовешкия звук. Когато звукът станал нетърпим, забелязал, че наоколо, освен скали и пясък, нямало нищо друго - нито растения, нито животни. Просто тътенът не позволявал на нищо да вирее в близост до източника му. Конфуций продължил и стигнал в епицентъра на звука, издаван от огромен водопад. Изведнъж от разбиващата се и трещяща вода излязъл човек. Вървял съвсем спокойно и очевидно непокътнат от смазващата вода. Как постигаш това, попитал го Конфуций? С уважение към водопада, отвърнал човекът (сигуно са си говорили със знаци, при тоя тътен, макар легендата да мълчи).

Мисля си за тази история, защото изпитанията пред нас са точно това. Въпростът, обаче е да влезем сами, доброволно в тях. Често съм си мислел, че ако един магьосник се появи ей така и ме попита къде искам да се върна - в детската градина или в казармата (а моята беше в секретно бойно поделение по време на възродителния процес, близо до границата) бих избрал второто. Едва ли заради боя, който съм изял в детската градина, заради усещането, че ме изоставят, заради насилието да спя в определен час. А просто защото още не съм бил готов за това да заменя свободата с несвобода, за разлика от казармата.

В Сидхарта Хесе говори за това, че никой родител не може да спести нищо на детето си. И ако то е решило да влезе във водопада на Конфуций, така или иначе ще влезе. Но, от друга страна, струва ми се, най- малкото, което можем да направим, е да изберем по- обиколен път към този водопад.

2 коментара:

  1. Удоволствие беше за мен да прочета публикацията.Напоследък темата за детските градини в България ми е фикс идея и метафората с водопада страхотно ми хареса.Може би с времето и тук нещата ще започнат да се променят, но засега при групи от по 35 деца предполагам, че ситуацията е по-близко до казармата.

    ОтговорИзтриване
  2. Едва ли държавата, пък и общините, ще започнат да работят в посока детски градини, фокусирани върху нуждите на детето, защот ов момента усилията са в посока разкриване на колкото може по- малко детски градини, които да поберат колкото може повече деца. Може би единственият шанс е в оказването на натиск върху институциите паралелно с намирането на частни алтернативи - като да речем обединения между родители, които на ротационен принцип да се занимават с малки групи деца, стига да се намери подходящо решение за базата (сграда, стаи..., където пък виждам ролята на общините в такъв момент). Могат да се открият различни решения, но все пак инициативата трябва да бъде наша.

    ОтговорИзтриване