Прегърнати дървета

В неделя, заради силния вятър, решихме да заведем Борис в гората, вместо да направим обичайната разходка в Морската градина или на плажа под нея. Макар да се намира на няколко метра по права линия над морето (над Пашадере), тази гора ни пазеше от вятъра и пускаше слънцето при нас. Разказвахме на Борис части от приказките, които му измисляме за лека нощ и в същото време му показвахме дървета, треви, клони, от които може да се запали огън, камъни, които да се подредят около огнището и всичко останало, за което слуша вечер. Беше супер впечатлен да ги види на живо. Разбира се, това не е първото му ходене в гора, но тогава за първи път откри части от приказките и следи от героите, за които непрекъснато слуша.

Когато загуби интерес към приказната част на гората и тръгна сам да пали огън, се сетих за един далечен ден, в който за първи път в живота си прегърнах дърво. Бях някъде из Странджа, в края на изключително дълга зима. Трябваше да стоя без да зная колко, пазейки света ни от враговете. Зимно- пролетна тишина, голи дървета, едва покарала трева, сред която се промъкваше носталгия. Не знам защо прегърнах дървото до мен. Сложих буза върху грапавата му кора и усетих, че е топло. По- топло от света наоколо.

Споменът ме накара да прегърна близкото дърво. И усещането отново беше същото. Показах на Борис как се прегръща дърво и той задържа любопитно буза, за да чуе как се движи водата от корените към клоните, как тупти сърцето му и колко топъл и жив е света навън. Стига да го прегърнеш.