четвъртък, 7 октомври 2010 г.

20 дни по- късно

или за детските градини след първия опит

Понякога само един поглед ти е достатъчен, стига да си свикнал да се вслушваш в интуицията си. Заради часовете, в които преподавам, в три от петте дни Борис го води майка му и нямам впечатление от начина по който се разделя и влиза в света на детската градина. Когато обаче отида да го взема, всеки път ми изглежда някак смачкан. Все едно някой е изтеглил част от силата и радостта му и е останала обвивка, която ужасно много прилича на него, но не е съвсем той.

Не казвам, че (поне в нашия случай) детската градина е Дън-гори-тилилейски, от които трябва да спасим ужасно бързо детето си. Понякога говори с радост за ходенето там, но никога не отива с желание. Понякога описва съвсем естествено как ще го взема от там, но винаги плаче, кога ме види и ме прегръща дълго.

Няколко наши приятели, на които децата ходят в частни градини (всъщнот повечето са базирани на метода на Мария Монтесори) разказват сходни истории. Когато ги оставят и се задържат малко, децата ги питат няма ли да си тръгнат и да ги оставят вече; когато са болни, плачат, че няма да ходят на детска градина. Признавам, нямам никакъв опит с тази сисмета, освен това, което съм прочел. Две мои приятелки, с които израстнахме по дворовете на къщите като Пипи, Томи и Аника (и тримата искахме да сме Пипи, макар само един от нас да имаше оранжеви плитки и лунички), щом чуха за Монтесори градините, сбърчиха носове. Едната живее от години в Холандия и сподели холанското мнение (крайно отрицателно), а другата имаше сходна реакциия, пречупена през калифорнийския въздух, който диша също от години.

Казвам това, не за да взема отношение по въпрос, който не познавам от опита си, а за да балансирам две противоположни гледни точки. Идеята ми да не запишем Борис в частна детска градина беше, най- общо следната: Ако след като навърши три години го запишем в частна детска градина (и така не се сблъска челно със системата на българското образование), а след това в частно училище, а след това в частен ... все някога ще се изправи пред въпроса за интеграцията си. Не може винаги да бъде в някаква паралелна, частна реалност, нали? Откъде тогава, мислихме си с майка му, ще му е по- лесно да се интегрира. От кой етап? Кога ще бъде по- устойчив и по- готов?

Нямахме отговори на всички тези въпроси, затова решихме да опитаме. А опитът ни (и на тримата) все още е само в началото. Чудя се само дали ще свикне или наистина ще започне да му харесва? Разликата между двете е огромна.

3 коментара:

  1. Боледуването в детските заведения е до голяма степен следствие от отношението към децата. Липсата на внимание, топли чувства и обич води до отслабване на имунната система даже и при възрастни. При децата това се случва за първи първи път в обществените заведения, а когато групите са с по над 10 деца и няма как вниманието на учителки и лелки да стигне за всички, рязката промяна на средата силно ги омачква. За децата е най-добре плавно да навлизат в обществото и да стават самостоятелни, както е и с всичко друго в този свят. Затова на много места по света има разнообразни форми на детски заведения - от съвместно отглеждане на децата от няколко семейства (всеки ден 3-5 деца са в едно от приятелските семейства), през почасови центрове за ранно развитие с малки групи деца, до детски градини с групи от по над 30 деца и 2-3 души неебателен персонал. За съжаление в БГ има основно от последните, макар да се появяват постепенно и други алтернативи.

    Поне за момента, общинските детски градини, не са подходящи за деца, отглеждани с грижа, любов, внимание и без синтетична фармация, антибиотици, ваксини.

    За социализирането и частната реалност, за която пишеш, според мен на тази възраст им са още "меки" главичките за да разбиват стени.

    Пробвахме с нашето дете, започна да ходи на ДГ с желание, но след три месеца плачеше, като го оставяме и спряхме да го водим. Няколко дена след това, като се успокои, коментира "никога, ама никога повече не искам да ме водите там", а на въпроса защо, отговори с "защото там е скучно и глупаво, децата са глупави, учителките са глупави". След това опитахме да го "пласираме" постепенно по няколко начина, най-добре му се отразява детския център, в който ходи и в момента - с Монтесори насоченост, групата е 13-15 деца с 3-4 учителки, децата са от 3 до 10 годишна възраст. В центъра ходи с желание, тръгва си спокоен и пълен с желание да ми разказва за деня, в обществото е по-комуникативен, дори се притеснявам как бързо се отприщи ;-)

    ОтговорИзтриване
  2. започвам да си мисля същото - за пряката връзка между боледуването и начина, по който се отнасят с децата там. Странно (или съвсем закономерно) е това, че всички родители споделят общи впечатления от различни детски градини, работещи по метода на Мария Монтесори. Макар в повечето случаи Борис да ходи със желание в общинската детска градина, от септември насам няма пълна седмица, за да мога да преценя със сигурност дали щом се превърне в ежедневие, ходенето на градина от този тип ще го отблъсква или ще продължи да ходи със желание. Иначе е напълно нормално четирима възрастни да могат да обърнат в пъти повече внимание на 12 деца в група, отколкото двама на трийсетина деца; за това спор няма :)

    ОтговорИзтриване
  3. за съжаление много малко се прави за подобряване на условията в обществените детски ясли и градини - персоналът застарява - младите не се интересуват от работа там - и държава която се чуди защо няма наталитет

    ОтговорИзтриване