Страшни приказки (за правилата)

Разказвате ли страши приказки на децата си? Страшни от гледна точка на представите ни кое ги плаши или от това, което наистина ги кара да се страхуват?

Преди няколко дни Борис влезе в една такава серия от пакости и бели, че ми беше изключително трудно да си стоя спокойно на границата между вежливостта и добротата. Най- вероятно така е компенсирал дългото ми отсъствие или пък е заявявал нуждата си от вниманието ми. Или и двете заедно. Но когато го приспивах за следобедния му сън, разказах следната приказка:

"Един малък човек бил мнооого непослушен. Ядосвал майка си и баща си; те го молели да не върши чак толкова бели наведнъж, но той продължавал. Счупил всичките си играчки, разпилял ги из цялата къща, извадил всички вилици и ножове и си построил гора върху паркета... (следва един много дълъг списък, несъществен от гледна точка на сюжета). Накрая ударил братовчедка си, при това без да му е направила нищо и два пъти един след друг. Колкото и да го молили родителите му, той не спирал да върши бели. И не се вслушвал в моблите им. Накрая таткто на малкия човек му предложил избор - да продължи да върши бели и да си играе сам или да направят заедно магистрала. Малкият човек се съгласил, след което веднага съборил всички книги от библиотеката на земята. И баща му, много разочарован, си тръгнал, за да го остави да си помисли дали така е по- добре.

Малкият човек останал сам. В началото се забавлявал, но след това огладнял и нямало кой да му приготви да яде. Нито кой да го гушне, преди да заспи. Или пък да го изкъпе преди това. Изведнъж на вратата се почукало. Малкият човек отворил и видял една баба с остър и дълъг нос и големи очи. Тя му казала, че е бабата на непослушните деца. И го взела, сложила го в една торба и тръгнала да го води в къщата си.

Малкият човек плакал, а сълзите му минавали през торбата, превлъщали се в бисери и оставали върху снега. Когато бащата и майката на малкия човек започнали да го търсят, тръгнали по следата от бисерите и го открили. Малкият човек чул как го викат, ритнал силно торбата, тя се развързала и той изскочил навън. Таткото и майката се скарали на бабата на непослушните деца, защото взела дете, което не е нейно. Освен това малкият човек не бил непослушен, а просто много обичал да прави пакости, въпреки че това натъжавало майка му и татко му. И го прегънали мнооого силно..."

Тази история Борис изслуша с голямо внимание, след което се обърна и веднага заспа. А когато се събуди искаше "Бабата тати доде, гуееми очи". И така няколко пъти. Според майка му обаче, такива истории не бива да се разказват. Защото били страшни и плашели децата.

Този спор ме накара да се замисля за страшните приказки - защото има доста зловещи, нали? Ловецът трябва да убие детето, да му извади сърцето и черния дроб като доказателство, че е свършил работа, но накрая убива сърничка и я разфасова; вълкът е изкормен, натъпкан с камъни и удавен в кладенеца и т.н. Всъщност каква е ролята на страшните неща и защо те трябва да се разказват на децата? Или поне защо всяка култура разказва на децата си подобни приказки и каква е функцията на страха, респективно на зловещия персонаж.

Преди няколко дни, заради работата върху един сценарий, прочетох отново "Морфология на приказката" на Проп. В общи линии всички вълшебни приказки, според него, са изградени от еднакви, комбинирани в една и съща последователност елементи. Раглеждането на страшните приказки от този ъгъл ни позволява да видим каква е функцията на страха в приказката. Казано накратко, тя се състои в научаване на следното:

1. Съществуват страшни неща, 2. Човек може да победи страха си, 3. Срещаш страшното, когато нарушиш забрана, 4. Единствено нарушаването на забраната (правилата) може да те изведе на нов път, където да срешнеш непознатото, 5. Можеш да избереш да не бъдеш като другите, стига да понесеш последсвията от това, 6. Ако искаш да си като всички, трябва да не нарушаваш забраната.

Струва ми се, че по този начин, чрез страха и пътищата за преодоляването му, обществата са създавали онези хора, които са имали смелостта да тръгнат по свой собствен път и да придвижат обществото нанякъде. И ако страшните приказки правят точно това, защо да не продължим да ги разказваме на децата си? Защото според мен тези приказки са супер полезни и изграждащи.

ПС - Борис говори за "бабата с очите" с любопитство и желание да я срещне отново. Докато спорихме с Диана, се сетих за историята на Сидхарта и дворецът, в който го затворили, за да не вижда грозното на света. В романа на Хесе, Сидхарта казва, че човек не може да спести нищо на детето си и да го предпази от грешките, които ще допусне (от съдбата му).

Дълга командировка или Опитомяването на Лисицата

Реших да си припомня срещата между Малкия принц и Лисицата, защото хартиеното издание на книгата е в библиотеката на родителите ми. И ето какво излезе на първо място, когато написах "Малкият принц". Странно ми е малко, че историята за тази среща е най- търсения момент от цялата книга в мрежата. Макар и да не съм убеден, коя от историите на Малкия принц бих посочил като най- търсена - за пияницата е прекалено депресарска, за царя - реалистична, а за боабабите и овцата - приказна. Сигурно хората търсят най- много историята за лисицата, защото откриват в нея най- голяма полезност. Или пък е най- близка до ситуации от живота им; не знам. Ето, че и аз се сетих за тази среща веднага след първата си по- дълга раздяла с Борис, след като е преминал шест месечна възраст.

През първия ден си говорихме с него през скайп - той се разстрои, аз също. Викаше ме постоянно, а аз нямах разумен, ама наистина разумен отговор какво толкова ми е по- важно от него, че съм заминал. На следващия ден видеовръзката не беше толкова драматична, а след като се прибрах в края на седмицата, майка ми каза, че последните дни изобщо не е питал за мен. Е, освен от време на време.

Всъщност не знам какво съм очаквал след първата си продължителна раздяла. Спомням си (вече по- късно) че дългите раздели между мен и родителите ми, когато ме оставяха за по месец на село, бяха доста драматични. Като и доста, и драматични, е съвсем меко казано. Сега виждам, че Борис реагира, макар и много по - меко, по същия начин на разделите си с мен и с майка си. По всяка вероятност съм се надявал собствения ми опит да ме подведе и той да реагира по съвсем различен начин, все едно нищо не се е случило. Надеждите ми, разбира се, бяха напълно безпочвени.

Още на първата вечер Борис ме изпрати да се връщам с автобуса за София и да не се връщам никога. Като на последното "никога ли?" отговори с "да". След като премина първото ми стряскане, анализирах случилото се от деня, поведението му и видях, че то се е променило, макар и съвсем леко, от обичайните му реакции спрямо мен. И тогава се сетих за историята с Лисицата.

Имам една теория за връзките. Когато една връзка приключи, на "времето" му е необходимо точно толкова, за да те излекува, колкото е продължила и самата връзка. Или ако си бил с някого, да речем, две години, и след това се разделите, точно две години ще са ти необходими (плюс, минус няколко дни), за да се излекуваш напълно от липсата му. Независимо причината за раздялата в кого е. Мисля си, че и при раздялата с детето е същото. Просто ти трябват няколко дни на бавни стъпки към него, за да скъсиш отново растоянието и да му помогнеш да преодолее страха си, че ще го изоставиш отново. Колкото и леко и тихо да стъпваш.

Къде отива любовта

Спомних си една история, през която пътувах преди много време - тази за Бърни Кълвача. Завихри се някъде един въпрос от началото на книгата- за това как можем да задържим любовта. И като се разрових в мрежата, за да си открия фразата, попаднах на линк към книгата. Ако случайно сте я пропуснали, струва си :)

Въпросът, който тогава не ми даваше мира, беше къде, или по точно защо любовта си отива. И тогава измислих следната история: "Всеки човек носи наръч дърва. Някой са сухи, други мокри, а третите почти се разпадат на прах. Но пък са чудесни, защото с тях по- лесно се пали огън на открито. Когато срещне своята половинка, двамата стъкват огън от дървата, които носят. Ако хвърлят всички клони в огъня, той лумва висок и буен, топли и изгаря кожата, на моменти дори е трудно да стоиш близо. И изгаря бързо. Когато жаравата стане на пепел и двамата започнат да зъзнат от студ, тръгват към гората за нов наръч дърва. Но тръгват в различни посоки. И не се срещат никога. Ако пък запалят малък огън и пестеливо използват дърветата, остават заедно много дълго. Дори понякога, струваше ми се, животът им става по- кратък от времето, което огънят може да им даде заедно".

Често си спомням тази история. Вчера, в един офис със супер нагнетена атмосфера, срещнах стара приятелка. Разговорът с нея ме насочи към приказката за огъня и я разказах. Този път финалът ми се стори отворен. И добавих следното: "Докато огънят гори, двамата имат достатъчно време, за да съберат камъни и да се оградят със стена от останалия свят. Ако използват дървата пестеливо, огънят ще им даде достатъчно време да завършат стената; да направят пълен кръг, който вече не могат да напуснат. Когато огънят изгори, жаравата изтлее и пепелта се смеси със сълзите на спомените, превръщайки се в боя, с която двамата могат да изрисуват затвора си отвътре, ще им остане топлината от телата им, с която да преживеят студа. Защото няма да могат да отидат отново в гората за нов наръч".

"Е какъв е изводът?" - попита ме старата ми приятелка. "Че имаш избор" - отвърнах и. "Дали да хвърляш целия наръч наведнъж и след това да тичаш отново до гората, докато не можеш повече да събираш дърва или просто да стигнеш до нея. И да останеш сама със студа накрая. Или да използваш това, което имаш пестеливо."

"Е много тъжно и песимистично е това" - каза ми - "Не искам да е така". Хм, и аз не искам.

КниЖАРница като сладкарница

Иначе книжарницата се казва Жар - птица, но ЖАР от заглавието е изписано точно така и върху табелата над мястото. Намерихме я случайно и всъщност влязохме в нея заради малката масичка с трите столчета, които се виждаха от тротоара, през витрината. Вътре беше тихо и спокойно, защото, освен книЖАРката, нямаше никакви деца.

Пълно е с детски рисунки и купища книги, повечето достъпни за детския ръст. Разказа ни, че всяка събота, от 11 сутринта, се събират деца и се четат, разказват и играят приказки. Като в истинска книжаница.

Тази събота я пропуснахме, но ми се струва, че мястото е истинско. Появило се е на левия тротоар преди подлеза Шипка някъде през юни. И вече си има постоянна публика (и в съботите). За нещастие пропуснахме тази, но ще отидем с Борис някоя от следващите и ще разкажем как е.

Хубаво.

Спомени за къщи

Помните ли тази къща? Преди шест, седем години се намираше на една пряка на "Аврам Гачев", сега "Цар Симеон". Точно срещу най- наклонената част по пътя от шадраваните към Гарата. Вече я няма, а на нейно място се появи безлична кооперация, решена в стъкло и бетон. Безлична, в сравнение със съборената къща, а не със строежите от последните години.

Снимах я случайно с телефона си, без да предположа, че някой някога ще я събори. Но се радвам, че поне остана снимката. И спомените ми за нея и няколко безметежни лета.

А тази къща помните ли я? Все още стои в началото на "Цар Асен" на ъгъла срещу Девическата гимназия. Но, както се вижда, вече е без покрив. От табелите става ясно, че няколко физически лица ще инвестират в строежа на нещо на нейно място. Доколкото разбрах, строежът (събарянето) е спрян(о), но какво от това? Нещо подобно се случи с Картофената къща, но днес, година по- късно, въпреки уверенията, че ще бъде издигната тухла по тухла, все още я няма. Напук на уверенията на Общината, на Института за паметниците на културата и който още се сетите.

За щастие са започнали да събарят покрива бавно, а не като с Картофената къща - за една събота и неделя. От тук нататък следват тромави процедури, които едва ли ще доведат до въстановяването на събореното.

А лицето на стара Варна (да, онова същото, напоено с морска сол и вятър, и безвремието на топлите летни вечери) бавно изчезва като женски силует в здрача, след който не следва утрин.

Вечер прозорците светят самотни

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.