на тази пейка някога седяхме
баща ми, майка ми и аз
пресичахме с очи през улицата пуста
набързо, да не срещнем поглед друг
и погледите ни не се докосваха
и странно е, че помня само миризмата
на падналия скоро дъжд
на гниещи листа от улични дървета
и на пипер опечен, на огрян от слънцето домат
на анасон, от чашата забравена
на маса, скрита с мушама
и помня още топлината
на трите ни притиснати тела
на тази пейка срещу улицата пуста
но не и нашите лица

Голямото ни нехомогенно общество

От снимката не се вижда много добре, но човекът е спрял върху тротоара така, че да не може да се мине по него и върху велосипедната алея така, че за да преминеш с колело, трябва да излезеш от нея.

В прилив на надежда видях как един служител на КАТ в униформа върви бързо към спрелите на тротоара и алеята коли с клипборд в едната ръка и мобилен телефон в другата. Гледаше строго и диктуваше по телефона някакъв адрес. Ехе - помислих си - ето един човек, който идва да си свърши работата и (може би) собственикът на автомобила, след като плати всички глоби и си търси колата поне половин ден, (може би) вече няма да паркира така.

Наивността ми, обаче, беше доказана веднага, след като служителят заобиколи неправилно паркирания автомобил и продължи да си говори по мобилния за нещо свое си.

Покрай заниманията ми с биопродуктите, вчера препрочитах отново "Пусни народа ми да кара сърф" и там попаднах на: "Демокрацията работи най- добре в малки, хомогенни общества, в които всеки поема отговорност за своите действия. Натискът на групата премахва нуждата от полицаи, адвокати, съдии и затвори...", което, струва ми се, може да обесни всичко - от малоумното, неправилно паркиране, до съседът, който си хвърля торбичката с боклука през балкона. А след като (поне в големия град) живеем в голямо, нехомогенно общество, в което всеки отказва да поеме отговорност за своите действия, няма смисъл да се сърдим, че не можем да вървим по тротоара нормално или че някой, въпреки всички табели, паркира точно пред гаража ни.

няманяманяма

От няколко седмици най- често използваната дума от Борис е "няма". Понякога я казва ей така, колкото да провери звученето и, без да бъде помолен да направи каквото и да е. Това, разбира се, е напълно нормално. Нали, все пак, влиза във финалната права на своя първи пуберитет, така че, това му поведение си е в реда на нещата. Но, да си призная честно, понякога се издържа много трудно.

Повечето съвети за случаи като този, са да се вгледате в себе си. Да разберете на какво точно се опитва да ви научи детето ви. Какво от миналото си трябва да преодолеете точно чрез това изпитание, за да продължите напред. Истината е, че с каквато и гледна точка да подходите, тя ще ви свърши работа, докато ... нервите ви издържат и не се пречупите.

Когато започна този негов период си мислех, че след като Ганди е успял да извоюва независимостта на Индия с ненасилствени протести, няма как да не успея и аз. Няма смисъл да уточнявам, че не съм като Ганди. След това съвсем случайно открих това, което при мен действа. Поне временно, за да ме зареди със сила да приемам естествено естественото му поведение на пълно отрицание, без да се опитвам да му налагам волята си на всяка цена. Със сигурност всеки има книга или книги за възпитание на деца, които някога е чел. Моите две настолни книги, са "Как се възпитават момчета" и "Изкуството да бъдеш родител"

От дълго време не бях посягъл към тях, а и към каквато и да било литература, тъй като преди началото на няманяманяма отношенията ни с Борис бяха в пълна хармония. Открих, обаче, че връщнането към коя да е от книгите ми припомня достатъчно идеи, с помощта на които да се справя или поне да погледна с усмивка на случващото се. Сигурен съм, че това може да го направи всяка друга книга за деца, писана с любов и чувство за хумор.