Никола в чудния сват на яслата

Моника е майка на Никола (12 месеца). От известно време е в Германия. Преди няколко дни пусна поредица от снимки в профила си във Фейсбук от яслата на Никола. Това, което видях, ме впечатли страшно и колкото и да не ми се искаше, в главата ми веднага се появиха сравнения между това, което видях и това, което виждам всеки ден, когато водя Борис на детска градина. Затова я помолих да ми разкаже малко за опита си там и тя го направи с удоволствие.

Разкажи малко за мястото, на което се намираш. Как се стигна до откриването на ясла там?

Ние живеем в едно село, което се казва Шнайтзее и наброява около 3000 души. Има основно училище и детска градина, а селото е пълно с деца. Има и една група от майки, които се събират всеки вторник, за да ядат бретцели и да пият чай или кафе, докато децата играят. Появила се обаче нужда от ясла. Не знам дали местните майки са ходили да молят кмета или кмета сам е решил да я построи, обаче нуждата била явна и ето ти на - ясла.
Понеже детската градина в селото е в мъничка постройка, към която не може да се пристрои ново помещение, за място на яслата били определени две стаи от училището. Те са на приземния етаж, за да е по-удобно за джуджетата, когато стане време да излизат да играят навън.



Стаите не са големи, голямата е около... 30-40 квадрата. В нея, освен всички невероятни играчки и пързалки, са наредени две маси с малки дървени столчета, кухненски кът, в който са шкафчетата с чиниите и печката, както и едно рафтче, на което в отделни кутии стоят нещата на всяко дете от рода на храна, биберон, вода...
Спалнята е дълга и тясна стая, в единия край на която са струпани едно върху друго малки дървени легла. Почти всички мебели и грачки са от дърво - поръчвани са по каталог и са съобразени с нуждите на децата.

Знаеш ли кой е финансирал новата ясла?

Местните са ревностни католици и яслата била изградена с вездесъщата помощ на местната църква. Затова и на първата родителска среща не присъства кметът, а попа. В голямата стая, точно над вратата, има закачен дискретен кръст, а това, че ние не сме католици, а православни не притеснява никого. Както и нас не ни притеснява, че Никола ходи в католическа ясла и вероятно ще ходи и в католическата църква.
Около 3 седмици преди старта на яслата ни събраха на родителска среща, на която се запознахме с трите госпожи, както и с останалите родители. Играхме забавни игри, в които теглиш листче, на което пише името на дете и интересите на родителите, а ти трябва да познаеш кои са те. Така счупиха ледовете, а в края на срещата ни направиха презентация за системата на "свикване" с яслата.



Как свикват децата към новата среда?

Работи се по някаква берлинска система, която е следната:
Първата седмица родителите ходят всеки ден с детето в яслата, стоят заедно по час и половина, оставят го да го забавлява госпожата или да играе с други деца, а родителите стоят дискретно отстрани на малките столчета и пият кафе или чай, любезно предоставен от госпожите. Ако случайно детето се почувства само и изоставено, веднага го гушваш, малко играеш с него и госпожата и пак го оставяш и си допиваш кафето. В стаята си, но все едно те няма. Следва втора седмица, в която намалява времето, което прекарваш с детето. Стоиш половин час, махаш му за чао и го оставяш за 1 час само с госпожите. Оставаш в малка стаичка за родителите, в съседство с голямата стая за игра и в случай на нужда, веднага се появяваш. После трета седмица - 15 минути с детето, час и 15 минути само. Четвърта седмица - влизаш, обуваш му обувките, оставяш го в стаята за игра, раздаваш целувки, махаш за чао и го оставяш. И седиш с телефон в ръка да чакаш да ти звъннат ако има проблеми.

А в действителност какво се случи?

Практиката се оказа далеч по-проста. Оказа се, че нашите джуджета, общо 10 на брой, са корави характери и още от втората седмица ги оставяме сами. Три дни бяхме с тях по час и половина. Приемаха ни на групи от по 2 деца, за да могат учителките да се занимават само с по едно дете, а детето да свикне, че тази госпожа ще отговаря само за него, ще играе с него и ще отговаря на всичките му прищевки. Миналия четвъртък и петък оставахме за половин час, махахме си и изчезвахме за 1 час. Нито едно от децата не плачеше при разделите, затова още в петък решиха, че от понеделник ще пробваме с това да ги оставяме за толкова време, за колкото плащаме.
В понеделник отидохме, оставихме го, помахахме му, той скръцна леко, госпожата го залъга с едно шише, пълно с вода и камъчета... и човека автоматично забрави за нас. И така за 4 часа. В 12 без нещо на обяд отидохме да го вземем и го заварихме на рамото на нашата госпожа. Човека няма проблеми, играе 4 часа, суууупер много се уморява, обаче не иска да спи. Гушка го, заспива, слага го в леглото и се събужда и започва да църка. Иначе си яде всичко, което му носим, пие вода, обаче не иска да спи. Както и не иска да ходи до тоалетна. Понеже ние го научихме на гърне и той си върши всичко в гърнето. Обаче в яслата отричат гърнетата и ползват седалки. И е логично. Няма смисъл да учиш детето на гърне, после то да се страхува от голямата тоалетна и още веднъж да минеш цялата процедура с ученето... Ама на, кой да ни каже, нашите баби залагат на гърнето.



Никола как свикна?

Вчера госпожата пак опитала с тоалетната, обаче той ревнал. Тя решила поне тогава да му смени памперса, обаче той не искал да легне на масата за повиване... и ми се извинява половин час, че не успяла да му смени памперса. Затова решихме днес като отида да го взема, да остана малко с него, да му покажа тоалетната, да го гушна, да му кажа, че тя не е страшна и не хапе. И го направихме. Нищо не върши, но стоя известно време на седалката. И показах на госпожата как да го залъже, за да успее да му смени памперса. Защото той е във фазата с прохождането и не иска да лежи, а непрекъснато да е прав и да се движи.
Иначе това, че не ходи още не притеснява никого. Всъщност тук децата тръгват на ясла на 1 година и това е минимума, но казаха, че щом след 1 месец става на 1 година няма проблем да започне, тъкмо и да свиква. И НЯМА проблем, че не ходи. За разлика от България... Ама в българските ясли няма една проходилка, с която да се движат децата, които прохождат. А тук има 3. Защото първия ден Никола игра с една, която е гадна и се обръща... Затова на другия ден имаше още 2, с които да щъка.

Какви са таксите за тази ясла?

Таксите са 200 евро за по 4 часа на ден, 220 мисля беше за 7 часа. Плащаш допълнително по 2 евро на ден, ако искаш детето да яде храна в яслата. Тя е от местния магазин, в който има кухня, но в магазина преобладават био нещата, така че можеш да си сигурен, че не ядат боклуци като картофена супа, пълна с фиде... Можеш и да му готвиш и да му носиш твоя си храна. Ние така правим, защото той още не е ял някои неща като риба, а тук децата на 4 месеца вече са опитвали цитрусови плодове... Така че решихме малко да изчакаме докато му дадем да опита почти всичко преди да започне да яде в яслата. Но скоро и това ще стане. Освен това аз още имам замразена кърма, с която му приготвям закуска и му я нося в едно бурканче, а те му я дават.
Няма проблем да снимаш в яслата, както вече стана ясно :) Една приятелка ми писа как, когато нейния Никола тръгнал на ясла, помолила да остане малко с него първия ден, за да не реве, но я изгонили... Никой не мисли дали детето ще се стресира, дали ще реве...

20 дни по- късно

или за детските градини след първия опит

Понякога само един поглед ти е достатъчен, стига да си свикнал да се вслушваш в интуицията си. Заради часовете, в които преподавам, в три от петте дни Борис го води майка му и нямам впечатление от начина по който се разделя и влиза в света на детската градина. Когато обаче отида да го взема, всеки път ми изглежда някак смачкан. Все едно някой е изтеглил част от силата и радостта му и е останала обвивка, която ужасно много прилича на него, но не е съвсем той.

Не казвам, че (поне в нашия случай) детската градина е Дън-гори-тилилейски, от които трябва да спасим ужасно бързо детето си. Понякога говори с радост за ходенето там, но никога не отива с желание. Понякога описва съвсем естествено как ще го взема от там, но винаги плаче, кога ме види и ме прегръща дълго.

Няколко наши приятели, на които децата ходят в частни градини (всъщнот повечето са базирани на метода на Мария Монтесори) разказват сходни истории. Когато ги оставят и се задържат малко, децата ги питат няма ли да си тръгнат и да ги оставят вече; когато са болни, плачат, че няма да ходят на детска градина. Признавам, нямам никакъв опит с тази сисмета, освен това, което съм прочел. Две мои приятелки, с които израстнахме по дворовете на къщите като Пипи, Томи и Аника (и тримата искахме да сме Пипи, макар само един от нас да имаше оранжеви плитки и лунички), щом чуха за Монтесори градините, сбърчиха носове. Едната живее от години в Холандия и сподели холанското мнение (крайно отрицателно), а другата имаше сходна реакциия, пречупена през калифорнийския въздух, който диша също от години.

Казвам това, не за да взема отношение по въпрос, който не познавам от опита си, а за да балансирам две противоположни гледни точки. Идеята ми да не запишем Борис в частна детска градина беше, най- общо следната: Ако след като навърши три години го запишем в частна детска градина (и така не се сблъска челно със системата на българското образование), а след това в частно училище, а след това в частен ... все някога ще се изправи пред въпроса за интеграцията си. Не може винаги да бъде в някаква паралелна, частна реалност, нали? Откъде тогава, мислихме си с майка му, ще му е по- лесно да се интегрира. От кой етап? Кога ще бъде по- устойчив и по- готов?

Нямахме отговори на всички тези въпроси, затова решихме да опитаме. А опитът ни (и на тримата) все още е само в началото. Чудя се само дали ще свикне или наистина ще започне да му харесва? Разликата между двете е огромна.

Листопад

- Ще ходиш ли пак на детска градина?
- Ами не, аз съм болна...
- Но нали ще оздравееш?
- Няма да оздравея...

Детето, което говори с майка си току що е навършило три години. Било е на детски ясли, ходело е с желание, но провежда този раговор след първия си прекаран половин ден на детска градина. Не, че през този първи ден (от наша гледна точка) се е случило кой знае какво. Просто не са и показали нищо в новата среда - нито къде са леглата, в които ще спят, нито кои са другите деца и къде ще си играят, нито къде са тоалетните и банята и как може, например, да измие ръцете си. Да не говорим за отделните кранове за топла и студена вода, които трябва да се завъртят в една от двете възможни посоки, за да потече вода.

Представете си детето, което влиза в непозната среда. Не, то няма нужда някой да го успокои, че всичко ще бъде наред, че тук ще се забавлява, че ще си играе и ще научава нови неща. Че ще има конфликти с другите деца, докато ги опознае, но винаги ще може да разчита на възпитателката. Разбира се, детето няма нужда някой да го гушне, нито да му обясни непознатите неща и новите правила.

В същия този ден едно момче, навършило три години и половина, тръгва за първи път на детска градина. Баба му идва да го вземе (нали е първи ден за него) в десет и половина и го открива седнало на една пейка само, с ръце зад гърба, да плаче. Наказано. Наказано, защото все още не може да пишка право. Представете си какви нагли родители - не го научили, пък го водят в градината!

Това са две различни истории за реакции на две различни деца, тръгнали по едно и също време на детска градина. Със сигурност има други щастливи истории. Деца, които още от първия ден биват приласкани и обгрижвани, докато се адаптират. Докато започнат да ходят с желание и дори с нетърпение. Но поне аз не съм ги чувал, разказани в първо лице.

Преди да чуя горните две истории, с Борис четохме историята за Франклин, който отива на училище. Още докато му я четях, си мислех как всичко се разминава напълно със спомените ми за детската градина. И колко разочарован и обиден бих бил ако очаквам да ми се случи прочетеното в книжките и ми се случи това, което наистина се случва. Ако сте забравили или ако не ви се гледа - Франклин се притеснява, защото отива за първи ден, все още нито може да чете, нито да пише цифрите. Посреща го учителят Бухал и го успокоява, че ще има време да научи всичко което иска. А в това време всяко от животните прави това, което му се прави в момента - рисува, реди кубчета, разглежда книги и т.н.

Всъщност, ако тази история трябваше да се покрива с реалността, Франклин трябваше веднага да ревне и да се скъса от рев, докато родителите му не дойдат да го приберат в края на деня. А Бухалът да минава от време на време покрай него и да му крещи, че реве. И в крайна сметка да го накаже.

Разбира се, винаги има алтернативи (не говоря за гледане на деца изключително в семейна среда). Но все пак тръгването на детска градина е първата битка, която детето ще проведе в живота си. Може да успее лесно или трудно, може да се провали, може да се случи всичко. По реакциите на приятелите ми, когато споделих една от горните истории в профила си във Фейсбук, видях, че и страховете и реакциите им са сходни на моите. Не знам как бих постъпил на мястото на родителите на двете деца. Знам само, че

- като родители трябва да се борим да уважават децата ни и нуждите им (все пак става дума за услуга, която се финансира ИЗЦЯЛО с наши пари)
- трябва да позволим на децата си да влизат в собствените си битки и да ги окуражаваме, подкрепяме и обичаме

... а ако нищо от товане се получи, да намерим други решения. Дори и извън системата. Все пак от нас самите зависи дали можем да се преборим за нещо или не.

Чудесен текст за кърменето

Попаднах на много хубав текст за кърменето, благодарение на Василена. Предполагам, че Горичка го публикуват във връзка с предстоящия форум за родителство, който организират в края на месеца в София.

Спомням си, че преди да се роди Борис с Диана гледахме филм за кърменето и решихме поне да опитаме тя да остане с бебето веднага след раждането и да го закърми. Разбира се, взеха ни го веднага и го върнаха след една нощ. Може би не това е причината за един месец болка и липса на сън, докато мине изцяло на кърма. Във всеки случай решението е индивидуално, но човек трябва да разполага с информация от възможно най- много гледни точки, за да вземе решение.

няманяманяма

От няколко седмици най- често използваната дума от Борис е "няма". Понякога я казва ей така, колкото да провери звученето и, без да бъде помолен да направи каквото и да е. Това, разбира се, е напълно нормално. Нали, все пак, влиза във финалната права на своя първи пуберитет, така че, това му поведение си е в реда на нещата. Но, да си призная честно, понякога се издържа много трудно.

Повечето съвети за случаи като този, са да се вгледате в себе си. Да разберете на какво точно се опитва да ви научи детето ви. Какво от миналото си трябва да преодолеете точно чрез това изпитание, за да продължите напред. Истината е, че с каквато и гледна точка да подходите, тя ще ви свърши работа, докато ... нервите ви издържат и не се пречупите.

Когато започна този негов период си мислех, че след като Ганди е успял да извоюва независимостта на Индия с ненасилствени протести, няма как да не успея и аз. Няма смисъл да уточнявам, че не съм като Ганди. След това съвсем случайно открих това, което при мен действа. Поне временно, за да ме зареди със сила да приемам естествено естественото му поведение на пълно отрицание, без да се опитвам да му налагам волята си на всяка цена. Със сигурност всеки има книга или книги за възпитание на деца, които някога е чел. Моите две настолни книги, са "Как се възпитават момчета" и "Изкуството да бъдеш родител"

От дълго време не бях посягъл към тях, а и към каквато и да било литература, тъй като преди началото на няманяманяма отношенията ни с Борис бяха в пълна хармония. Открих, обаче, че връщнането към коя да е от книгите ми припомня достатъчно идеи, с помощта на които да се справя или поне да погледна с усмивка на случващото се. Сигурен съм, че това може да го направи всяка друга книга за деца, писана с любов и чувство за хумор.

Деца в градини

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.

Когато е готов

Представете си, че стоите на маса и мислите за нещо. Това, което правите, е най- важно за вас в момента. Може да обмисляте някаква промяна в живота си, да сте затънали в думи и да не можете да видите стихотворението си, въпреки че го усещате, да правите каквото и да е, което изисква стоенето на тази маса неподвижно. Изведнъж един триметров гигант идва и ви хваща, вдига ви рязко нагоре и казва - точно сега трябва да си в градината и да съзерцаваш ябълковия цвят.

Горе - долу по този начин си представям всяка една принуда, която се опитваме да извършим върху детето си. Да почне да пишка и ака на гърне, да спи само в собственото си легло, да се храни само с лъжица, да ходи, да говори, да свири на клавесин.

С Диана винаги сме мислили, че децата трябва да правят нещата когато са напълно готови за това. В началото на зимата, например, Борис, по време на някаква болест, започна да спи с нас на едно легло. И оттогава отказваше да се премести на неговото. Въпреки, че като по- малък беше свикнал да заспива сам. Едва преди няколко дни беше готов да остане сам в стаята и в леглото си и да заспи, без да трябва някой да го приспива. По същия начин се научи да спи следобяда без пампа и без каквито и да е драми. Дори вчера се събуди сам по- рано от обикновено, защото имал пиш.

Чудесно е, струва ми се, нещата да се случват естествено. Без драми и без принуда. Защо да го карам да свири на китара, когато може би бил по- добър цигулар, отколкото китарист. Но как да разбера, преди да е готов и да реши сам? Няма как.

Четете ли списания за родители?

Признавам си, че нямам обстоен поглед върху списанията за родители, които излизат на българския пазар. Диана твърди, че от тях научава някакви полезни неща или по- скоро идеи, които може да изпробва по- късно на практика. Всъщност, откакто забременя, след известно лутане на принципа проба - грешка, тя започна да купува редовно две български издания - Моето дете и Моето бебе. Прелиствам ги от време на време, защото, поне аз от блогове, като тези на Василена и Точица получавам много повече идеи, с които да изненадам Борис, отколкото намирам в списанията, но това е отделен въпрос.

Това, което елегантно ме отблъсква от списанията, е начинът, по който таргитират аудиторията си. Въпреки че в главата си Моето дете се определя като "списанието за практични родители", всички преки обръщения в текстовете са към майките. А бащите, изобщо като тема, присъстват в не повече от три текста, на които съм попадал през всичките тези години.

Всъщност причината да чета и събирам идеи от блоговете е разказаният опит от първо лице. Знам, че понякога е удивително трудно да напишеш текст по зададена тема, особено като имаш точно фиксиран обем. Случвало ми се е да съм проучвал даден проблем, който е важен, но може да се разкаже с не повече от 20тина изречения, а да имам за това цяла страница. И повечето текстове, които съм правил при тези условия, не са се получавали добре. Макар списанията да могат да играят по- свободно с визията на отделните страници, голяма част от темите там страдат от същото хронично преяждане с думи и идеи, но това също е друга тема.

Поне според мен блоговете превъзхождат списанията с възможността да разказваш от първо лице и с възможността за обратна връзка, която надгражда споделения опит.

Радост и усмивки

В края на миналата седмица бяхме на детски рожден ден, на три годишен приятел на Борис. Мястото беше детски клуб "Радост и усмивки", на ул. Цимерман и ме изпълни със странни и противоречиви чувства.

Клубът е разделен на две части - обособен детски кът с парзалка, къщурка и кошове с играчки и продълговато място към улицата с няколко маси, отделено от къта с барплот. Наши приятели преди време наели аниматорите, още преди да си направят клуба, и останали много доволни. Това обаче, което ме изненада, беше, че всъщност аниматорите не позволяваха на децата да играят сами и сами да измислят забавленията си. Например Борис, който дойде по- късно от другите деца, си взе едно столче и си го примъкна в къщата. Без да пречи на останалите деца, защото никой нито си играеше с това столче, нито пък проявяваше интерес към къщичката. И вместо да получи нови идеи за това как да обзаведе това си пространство, Борис остана без столчето, което жената му измъкна почти насила от ръцете. След третата подобна случка, започна да избягва аниматора по всички възможни начини.

Поне моето усещане беше, че децата са попаднали в някакъв дом, в който има повече забрани (от типа - ела сега да играеш с нас, но не пипай тези играчки), отколкото в център на забавление. Иначе по- големите деца се чувстваха добре, защото бяха въвличани в игри като влакче, минаващо през тунел от ръце (заедно с възрастните), пиене на детско шампанско и пеене на песни.

Аз поне не бих празнувал детски рожден ден на малко дете там.

Ден на бащата или размяна на местата

Днес (петък) точно по обяд в градинката в квартала преброих децата и родителите им. Срещу 23 майки с деца на възраст от година до към три бяха излезли 3-ма татковци. Ако приемем, че основното занимание на всички в градинката е прекарване на по- голямата част от деня (в сравнение с другия родител) с детето, съотношението между майки и бащи надхвърля 1/10.

Едва ли би могла да се намери някъде точна статистика за съотношението между мъжете и жените, които стоят у дома и се грижат за детето. Разбира се и това случайно преброяване, което направих, няма как да се приеме за представително, за да изведем някаква тенденция. В случая няма значение кой точно от двамата ходи по осем часа на ден на работа и кой прекарва времето си с детето. Но пък това ми се струва леко несправедливо.

Тогава ми хрумна една идея.

Представете си, че вие ходите на работа. Сигурно понякога ви се иска да се занимавате с по- смислени неща, колкото и да обичате това, което правите. Като например, вместо да влизате в корпоративна битка (произволен пример), да сте с детето си някъде навън; особено в слънчев ден след дълга зима.

Сега си представете, че можете, поне за един ден, да се смените с партньора си. Той или тя да отидат вместо вас на работа, а вие да останете с детето. Да, чувам веднага за двойките, при които това не би било възможно. Да речем, той е хирург, а тя - учителка по пиано, преди да се посвети на детето си. Или пък тя слага газови устройства на автомобили и има собствен сервиз, докато той преди това е бил копирайтър. Да не би пък хирургът само да оперира, или пък механикът само да ремонтира - и двамата, със сигурност, се сблъскват с куп административна работа, която все не им остава време да свършат. Или пък... горните два примера са съвсем измислени, защото много по- често хората, живещи заедно, имат общи интереси и от там - сходни професии или занимания.

Вчера, във връзка с един предстоящ изпит, четох "Как се пише дипломна работа" на Умберто Еко. За тези, които не са я срещали, там той описва чудесен експеримент - поставя се на мястото на беден студент, който работи и живее в малко (до 1000 души) населено място. И се опитва, в рамките на възможностите, с които разполага, да напише "достойна" дипломна работа. При този експеримент Еко си отделя по девет часа седмично, колкото би могъл да си отдели един работещ младеж, за търсене на информация по темата в библиотеката на най- близкия град. Като игнорира личното си познанство с библиотекаря, който би му спестил много време, а от там и средства - т.е. студентът няма как да се ползва от услугите на точно този библиотекар - и отхвърля една случайно попаднала му книга (за която знае предварително, но би била неизвестна на момчето) Еко влиза "обективно" в ролята на студента.

Може би от тази история ми е хрумнала идеята за размяната на местата. Помислих си кое от нещата, които обикновено върша, би могла да свърши Диана и кое не (примерът, в случая е обратен, защото аз съм работил това, с което тя сега се занимава). Ето всъщност какво върша в няколкото часа дневно, когато Борис е с бавачката:

- обсъждам по телефона и пиша след това сценарии

- чета и конспектирам в библиотеката неща, свързани с докторската ми работа

- пиша оферти

- говоря по телефона с непознати хора, които се опитвам да превърна в мои клиенти

- ходя понякога на работни срещи, катедрен съвет или в офиса си

- водя упражнения

Със сигурност Диана не би могла да свърши само едно от нещата, но нали за това има още четири работни дни. Би могла, например, срещу огромната ми благодарност, да извади библиография за тукстовете, където се срещат заедно думите ефективност и инвестиции :) Така че това предложение, прехвърлено върху мен и семейството ми, започва да ми се струва все по- разумно. А и още нещо - от подобна еднодневна размяна на местата освен родителите, поне според мен, биха спечелили и организацииите/фирмите, за които те работят. Защото идването на нов човек има огромно предимство - външна, странична гледна точка върху процесите в организацията. Коята понякога е крайно необходима. Да не говорим за ползите, свързани с това човек временно да може да излезе от контекста си и да влезе в друга роля.

Чудя се защо, след като бащите имат законово основание да ползват "майчински" отпуск, възможността за подобна размяна на местата да не може да предвиди в нормативен акт.

Страшни приказки (за правилата)

Разказвате ли страши приказки на децата си? Страшни от гледна точка на представите ни кое ги плаши или от това, което наистина ги кара да се страхуват?

Преди няколко дни Борис влезе в една такава серия от пакости и бели, че ми беше изключително трудно да си стоя спокойно на границата между вежливостта и добротата. Най- вероятно така е компенсирал дългото ми отсъствие или пък е заявявал нуждата си от вниманието ми. Или и двете заедно. Но когато го приспивах за следобедния му сън, разказах следната приказка:

"Един малък човек бил мнооого непослушен. Ядосвал майка си и баща си; те го молели да не върши чак толкова бели наведнъж, но той продължавал. Счупил всичките си играчки, разпилял ги из цялата къща, извадил всички вилици и ножове и си построил гора върху паркета... (следва един много дълъг списък, несъществен от гледна точка на сюжета). Накрая ударил братовчедка си, при това без да му е направила нищо и два пъти един след друг. Колкото и да го молили родителите му, той не спирал да върши бели. И не се вслушвал в моблите им. Накрая таткто на малкия човек му предложил избор - да продължи да върши бели и да си играе сам или да направят заедно магистрала. Малкият човек се съгласил, след което веднага съборил всички книги от библиотеката на земята. И баща му, много разочарован, си тръгнал, за да го остави да си помисли дали така е по- добре.

Малкият човек останал сам. В началото се забавлявал, но след това огладнял и нямало кой да му приготви да яде. Нито кой да го гушне, преди да заспи. Или пък да го изкъпе преди това. Изведнъж на вратата се почукало. Малкият човек отворил и видял една баба с остър и дълъг нос и големи очи. Тя му казала, че е бабата на непослушните деца. И го взела, сложила го в една торба и тръгнала да го води в къщата си.

Малкият човек плакал, а сълзите му минавали през торбата, превлъщали се в бисери и оставали върху снега. Когато бащата и майката на малкия човек започнали да го търсят, тръгнали по следата от бисерите и го открили. Малкият човек чул как го викат, ритнал силно торбата, тя се развързала и той изскочил навън. Таткото и майката се скарали на бабата на непослушните деца, защото взела дете, което не е нейно. Освен това малкият човек не бил непослушен, а просто много обичал да прави пакости, въпреки че това натъжавало майка му и татко му. И го прегънали мнооого силно..."

Тази история Борис изслуша с голямо внимание, след което се обърна и веднага заспа. А когато се събуди искаше "Бабата тати доде, гуееми очи". И така няколко пъти. Според майка му обаче, такива истории не бива да се разказват. Защото били страшни и плашели децата.

Този спор ме накара да се замисля за страшните приказки - защото има доста зловещи, нали? Ловецът трябва да убие детето, да му извади сърцето и черния дроб като доказателство, че е свършил работа, но накрая убива сърничка и я разфасова; вълкът е изкормен, натъпкан с камъни и удавен в кладенеца и т.н. Всъщност каква е ролята на страшните неща и защо те трябва да се разказват на децата? Или поне защо всяка култура разказва на децата си подобни приказки и каква е функцията на страха, респективно на зловещия персонаж.

Преди няколко дни, заради работата върху един сценарий, прочетох отново "Морфология на приказката" на Проп. В общи линии всички вълшебни приказки, според него, са изградени от еднакви, комбинирани в една и съща последователност елементи. Раглеждането на страшните приказки от този ъгъл ни позволява да видим каква е функцията на страха в приказката. Казано накратко, тя се състои в научаване на следното:

1. Съществуват страшни неща, 2. Човек може да победи страха си, 3. Срещаш страшното, когато нарушиш забрана, 4. Единствено нарушаването на забраната (правилата) може да те изведе на нов път, където да срешнеш непознатото, 5. Можеш да избереш да не бъдеш като другите, стига да понесеш последсвията от това, 6. Ако искаш да си като всички, трябва да не нарушаваш забраната.

Струва ми се, че по този начин, чрез страха и пътищата за преодоляването му, обществата са създавали онези хора, които са имали смелостта да тръгнат по свой собствен път и да придвижат обществото нанякъде. И ако страшните приказки правят точно това, защо да не продължим да ги разказваме на децата си? Защото според мен тези приказки са супер полезни и изграждащи.

ПС - Борис говори за "бабата с очите" с любопитство и желание да я срещне отново. Докато спорихме с Диана, се сетих за историята на Сидхарта и дворецът, в който го затворили, за да не вижда грозното на света. В романа на Хесе, Сидхарта казва, че човек не може да спести нищо на детето си и да го предпази от грешките, които ще допусне (от съдбата му).

Дълга командировка или Опитомяването на Лисицата

Реших да си припомня срещата между Малкия принц и Лисицата, защото хартиеното издание на книгата е в библиотеката на родителите ми. И ето какво излезе на първо място, когато написах "Малкият принц". Странно ми е малко, че историята за тази среща е най- търсения момент от цялата книга в мрежата. Макар и да не съм убеден, коя от историите на Малкия принц бих посочил като най- търсена - за пияницата е прекалено депресарска, за царя - реалистична, а за боабабите и овцата - приказна. Сигурно хората търсят най- много историята за лисицата, защото откриват в нея най- голяма полезност. Или пък е най- близка до ситуации от живота им; не знам. Ето, че и аз се сетих за тази среща веднага след първата си по- дълга раздяла с Борис, след като е преминал шест месечна възраст.

През първия ден си говорихме с него през скайп - той се разстрои, аз също. Викаше ме постоянно, а аз нямах разумен, ама наистина разумен отговор какво толкова ми е по- важно от него, че съм заминал. На следващия ден видеовръзката не беше толкова драматична, а след като се прибрах в края на седмицата, майка ми каза, че последните дни изобщо не е питал за мен. Е, освен от време на време.

Всъщност не знам какво съм очаквал след първата си продължителна раздяла. Спомням си (вече по- късно) че дългите раздели между мен и родителите ми, когато ме оставяха за по месец на село, бяха доста драматични. Като и доста, и драматични, е съвсем меко казано. Сега виждам, че Борис реагира, макар и много по - меко, по същия начин на разделите си с мен и с майка си. По всяка вероятност съм се надявал собствения ми опит да ме подведе и той да реагира по съвсем различен начин, все едно нищо не се е случило. Надеждите ми, разбира се, бяха напълно безпочвени.

Още на първата вечер Борис ме изпрати да се връщам с автобуса за София и да не се връщам никога. Като на последното "никога ли?" отговори с "да". След като премина първото ми стряскане, анализирах случилото се от деня, поведението му и видях, че то се е променило, макар и съвсем леко, от обичайните му реакции спрямо мен. И тогава се сетих за историята с Лисицата.

Имам една теория за връзките. Когато една връзка приключи, на "времето" му е необходимо точно толкова, за да те излекува, колкото е продължила и самата връзка. Или ако си бил с някого, да речем, две години, и след това се разделите, точно две години ще са ти необходими (плюс, минус няколко дни), за да се излекуваш напълно от липсата му. Независимо причината за раздялата в кого е. Мисля си, че и при раздялата с детето е същото. Просто ти трябват няколко дни на бавни стъпки към него, за да скъсиш отново растоянието и да му помогнеш да преодолее страха си, че ще го изоставиш отново. Колкото и леко и тихо да стъпваш.

Вечер прозорците светят самотни

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

Жени в командировка

Преди първата си командировка Диана се опита да намери някакво инфо за това как се постъпва в такива случаи, особено ако майката продължава да кърми. Оказа се, че единственият полезен съвет, който откри, беше свързан с това да говори на Борис за предстоящото и в общи линии да му разкаже предварително какво и как ще се случи. Това беше разговор насаме между тях двамата (не, че нарочно бях изключен от него; просто се случи да работя в другата стая - според мен би било добре в такива случаи и двамата родители да говорят с детето, особено, ако се случва за първи път и няма практика, на която да се позове единият от тях). Разказа ми, че в частта за тръгването Борис се натъжил супер, но когато стигнали до връщането и, настроението му се подобрило и дори се радвал, предусещайки някакви приятни бъдещи неща.

Всъщност поводът за този пост не е свързан с някакви практически съвети как да компенсираме липсата на Мама в няколкото дни, когато я няма - например методът на заместването действа безотказно. Достатъчно е да замениш познатите ритуали с нещо ново и сходно, траещо също толкова време. Като да речем кърменето с някаква забавно изядена кофичка кисело мляко; приказката за лека нощ с домашен театър и куп други приключения, които превръщат моментите преди лягане в радост. Каквото и да направиш обаче, поведението на детето се променя така, както се променят движенията на човек, след като загуби едната си ръка или крак. Да, примерът е малко зловещ, но отсъствието на един от родителите не може да не предизвика нарушаване на равновесието и някакво ново равновесие, макар и крехко и неустойчиво. Дори и когато се получи весел купон за двама, липсата продължава да се усеща, след като смехът заглъхне и сънят слепи миглите.

Навремето, когато хората в семейството почти не са се разделяли, сигурно е било по- лесно. Но пък така поне можеш да разбереш какво точно е някой от двамата да липсва. Защото, когато останеш сам, разбираш как точно би изглеждал животът ти без другия. Което никак не е за пренебрегване.

Честит рожден ден!

Рожденните дни винаги са ми действали малко странно и противоречиво. Очакването, подаръците, хората, радостта, разочарованието, страхът, че този така специален ден може да се окаже не истински специален...

Всъщност тези мисли са заради рожденния ден на Борис, втори поред. В началото бях против да го празнуваме с много деца, тъй като възможните места, където това може да се случи във Варна, са изключително малко. А всъщност всичко, което е необходимо за истински хубав детски рожден ден, е малък двор със зелена трева и дървета (и разбира се, ограда, за да не се налага непрекъснато да тичаш след детето си в опит да го предпазиш от колите на улицата и прегръдките на кофите за боклук), както и хубаво време. За щастие имаме такава градина, макар и извън града. И докато децата тичаха, ровеха в пясъка, люлееха и си крадяха играчките, с останалите майки и бащи си поговорихме за детските рожденни дни и Варна.

В общи линии повечето мнения се въртяха около липсата на нещо подходящо. Странно, но всички разговори в тази посока, на които съм присъствал, завършват с обобщението, че след като няма, чудно как още никой от нас не е направил място за детски рожденни дни. Сигурно в случая става въпрос за някаква интуиция (едва ли някой от познатите ни е правил точни разчети колко ще струва издръжката на едно такова място и какви цени са възможни), защото все още няма такова място. Или поне никой от нас не го е направил или открил. Но като гледах как децата се забавляваха с простички неща като клони, тревички и един кашон останали стари играчки, забравих за мястото, заслепен от магията на детството. Защото магията и радостта са най- важни. Всичко останало е просто... място, където това се случва.

Честит рожен ден :)

А на теб защо ти се виждат зъбите?

Преди няколко дни с Борис се люлеехме на люлки зад едни блокове. Обикновено Тома и сестра му са винаги там. Играят под прозореца на баба си, а тя ги гледа от балкона и ги навиква доста често. Тома се люлее (той е на около пет години), а сестра му (на есен тръгва в първи клас) обикаля наоколо, причинявайки на баба си говорене на висок глас.

Както се люлеехме, Тома ме попита изведнъж: "А на теб защо постоянно ти се виждат зъбите?". "Ами как така постоянно ми се виждат" - питам го аз. "Ей така" - показва ми Тома и на лицето му цъфва огромна усмивка. Очевидно съм се усмихвал, докато люлея Борис. По- често, отколкото Тома е свикнал да вижда на лицата на възрастните, струва ми се.

Ден по- късно, с Борис правехме обичайния кръг около фонтана зад Казиното, в Морската. Докато се разминавахме с баща и син, голям колкото Тома, бащата говореше поучително: "Ами като не ти харесва нещо, ставаш и си тръгваш, за да нямаш проблеми, ясно ли ти е! Отиваш на друго място, разбра ли?" А момчето усърдно кимаше.

Разказвам тези две случайно попаднали ми реплики заради важността на всеки детайл от поведението ни, когато общуваме с децата. Стана ми малко страшничко пет годишно дете да не открива лесно думата за усмивка. Също толкова страшно, колкото задаването на модел на поведение в най- ранна вързраст щом нещо не ти харесва, да бягаш, а не да се опитваш да го промениш. Сигурен съм, че всяка дума, която казваме, всеки съвет, който даваме са от огромно значение в какво ще се превърнат децата ни.

Спомням си една Нова година, бях някъде на възрастта на Тома, се бяхме събрали няколко семейства. Звучеше музика, възрастните танцуваха леко и аз, някак си възпламенен, започнах да танцувам около тях. Един от възрастните, забелязал танца ми, започна да ме сочи с пръст; не задължително с подигравка, но нещо в тона му и в начина, по който гледаше ту към мен, ту към останалите, ме нарани. Спрях да танцувам и така до седемнайстата си година, когато прочетох Алексис Зорбас. Сега доста често ми се случва да изразявам чувствата си с танц, но това не е толкова важно. По- важно ми е Тома да открива лесно думата усмивка и момчето на неговата възраст да се научи да променя това, което не му харесва, а не просто да се оттегля на безопасно разстояние. Защото един ден Борис ще живее в заедно с Тома и момчето на възрастта на Тома в един и същ свят.

Кризата ражда бащи

Преди няколко дни ми се случи да вървя доста дълго по един тротоар, преодолявайки с количката всички възможни и невъзможни неравности по пътя (с почти ядни мисли в главата каква полза от палмите покрай булеварда, когато е невъзможно да вървиш без да се спъваш или да спираш нелогично рязко заради блокираните от изчезналата плочка предни колела на количката). И както обикновено до ушите ми долитаха и отлитаха различни разговори.

Един от разговорите, обаче, доста упорито се настани някъде зад мен. И прикова вниманието ми с репликата "бе от днес съм безработен". "О" - продължаваше другият глас, "който иска да отиде в Каварна на концерт, ще намери начин. Аз казах на шефа - сори, но излизам в отпуск". "А на мен - продължи първият - шефът ми каза, че вече няма работа и от утре няма смисъл да идвам". Двамата мъже (а те бяха точно такива) си говориха още дълго, всеки взрян в собствената си Каварна. И двамата бяха с дълги коси, гривни с шипове и всички задължителни аксесоари, ако си решил да демонстрираш, че слушаш тежък рок, но това в случая няма значение. Собственикът на първия глас буташе количка с дете на възраст около година и половина. Преди да тръгнем в различни посоки от разговора им разбрах няколко неща - че, след като така и така е без работа, ще прекарва повече време със сина си; че, за щастие, жена му продължава да работи в някакъв магазин и, че е леко стресиран от повечето време, което ще прекарва сам с детето си. Но, както се изрази той самият, "ше видим к'во ше стане".

Малко по- късно започнах да броя колко бащи, бутащи колички, ще срешна при един стандартен маршрут от Експресбанк до входа на Морската в работно време. Не бяха малко всъщност, което ме кара да се усмихвам. Може би не се дължи на вездесъщата криза, но пък някак не ми се вярва, че бащите масово напускат работа, за да бъдат повече време със децата си (или за да се грижат за тях, или да разберат какви точно са сега, или кой да е друг достатъчно основателен мотив). Но си мисля, че същата тази криза дава един изключително рядък шанс.

Вероятността и двамата родители да останат без работа е кошмарна, затова няма да говоря за тези случаи. Във всички останали обаче, това е по-скоро положително, защото:

- кара те да използваш рационално месечните приходи - т.е. спираш да купуваш неща, без които така или иначе можеш

- показва ти, че не си женен за работата си и някак можеш да съществуваш и без нея

- няма особено значение дали си мъж или жена, всъщност

- семейството ти остава единственото сигурно нещо, на което можеш да се опреш

- разбираш, че нищо не е по- важно от детето ти (не, че не си го повтаряш постоянно и при десет часов работен ден; но съвсем друго е да изживяваш непекъснато тази мисъл)

- помага ти да си преподреши приоритетите

- разбираш, че не си Господаря на света (това последното не е задължително нито да си го мислиш, нито да си го признаваш)

- имаш повече време да мислиш и правиш наистина важните неща за теб

А ако приемем, че всъщност от осемте часа дневно работиш реално не повече от три, така допълнително имаш по пет часа дневно, които можеш да прекараш с детето си. А все пак детето ти спи през деня, така че имаш на разположение почти същото време за работа. Или поне почти същото, защото в този случай не определяш сам графика си.

Мисля си всичко това, защото виждам всеки ден все повече родители, които могат наистина да спечелят от кризата. Стига да погледнат от такъв един ъгъл на случващото си. А печалбата си струва, наистина.

Защо когато прекарваш повече време с детето си през деня хората си мислят, че те издържа жена ти

Струваше ми се безумно трудно да приема, че животът може да се промени драстично след раждането на детето. Всъщност по същия начин свикнах с безвъзвратното на промяната, когато преди девет години спрях цигарите, този път окончателно; след три опита, но това е друга история...

За щастие, през последните две години животът ми се промени така, че разполагам с времето си, мога да работя когато си искам и да не работя когато искам, без да страдам от някакви очевидни липси на неща. Това ми даде възможност да прекарвам повече време със сина си, особено след като мама се върна на работа.

Често се случва да видя стари свои познати или в Морската градина, или някъде по улиците на Варна, бутайки количките с техните бебета. И тъй като използвам всяка безумна поява на слънцето, винаги излизаме с Борис навън. Което означава повече срещи.

Един ден някой ми каза - "Абе вярно ли е, че жена ти те издържа?". В началото се засмях искрено, но после започнах да си мисля за стереотипите, които съпътстват животът ти като родител.

Защо непременно трябва се прави (в съзнанието всъщност, откъдето започва всичко) избор между това, да прекарваш повече време с детето си и това да работиш, за да издържаш семейството? Винаги съществуват гъвкави варианти, а всичко останало, струва ми се, е извинение. Да се върнеш на работа и да прехвърлиш грижите върху бавачката, за да не се побъркаш от това, че светът трябва да бъде открит наново, а твоят вече си е отишъл. Или да оставаш по- късно в офиса, за да свършиш нещо супер неотложно, без което светът ще се свърши, вместо да се прибереш удома и да поемеш щафетата?

Вярно, съгласен съм, че е доста трудно да се откажеш от сигурността на работата от осем до пет, пет дни в седмицата и твърдата заплата плюс бонусите на всяко пето число. А понякога си е и непосилна задача. Но пък със сигурност собственият ти живот се определя от изборите, които сам правиш, така че за какво всъщност става въпрос?

Промяната, всяка промяна, освен свобода, ти носи стрес и болка. Въпрос на решение е кое да жертваш и кое не. Ако избереш да бъдеш родител, нормално е да се стремиш с всички сили да го постигнеш. Все пак, ако решиш да си професионален музикант, не можеш да минеш без поне шест часа свирене дневно, нали. Същото е и с това, да си родител. Време, което даваш и което се радваш, че си отделил, а не жертвал за детето си.

Струва ми се, че след като веднъж си направил избор да станеш родител, този избор е някак окончателно прекрасен. И може, ама наистина, да те измъкне от стереотипите, които те засипват, задушават, определят живота ти и да те направи свободен.