На море на юг

При последното ми ходене в Синеморец най-високата сграда там беше на два етажа. Улиците все още си бяха четири, с четири кръстовища. Хора почти нямаше, Йосиф Сърчеджиев още строеше къщата си и табелата "моля, не безпокойте", изписана върху парче от кашон, още стоеше на пътната му врата.

Спомням си, че слязох по тънката пътечка до тези скали, вълните бяха точно толкова големи, и скочих в морето. Първото ми усещане беше, че мога спокойно да дишам под водата. Въпреки вълните, видимостта беше над десет метра, което за море си е доста и в най-ясния и тих ден.

Предполагам, че Синеморец от спомените ми, маскиран като невъзможно очакване, се сблъска и разби здраво в Синеморец от началото на този месец. Не знам и аз какво точно съм очаквал, но едва ли е било всичко да си е същото, по улиците да ходят баби с черни дрехи и да одумват всяко момче с дълга коса и момиче без коса, пресичащи обедните сенки. Едва ли.

Въпреки това, Синеморец, като най-южната възможна точка за ходене на море в България, си струва пътя. Предполагам, че името му е дошло в някой ето такъв ден:

... когато имената идват съвсем логично. И заради това тълпите хора, автомобилите, автобусите и бетонните дивотии, издигнати на почти всички възможни места с и без изглед към морето, могат да бъдат преглътнати.

Пътят до Синеморец е странен. До Царево е чудесен, след което някак изведнъж свършва и продължението му много напомня на позабравен горски път, който се използва само, за да стигнат десетина автомобила до порутената ловна хижа. По него трудно се разминават коли и често поне едната трябва да отбие встрани, минавайки през изровения банкет. За сметка на това, обаче, пътят следва линията на брега и изникващите малки заливчета, в които пасат (или се къпят, или просто си стоят незнайно защо) крави.

В Синеморец има три плажа в онзи мързелив смисъл на думата - място, до което можеш да стигнеш с кола и да паркираш почти в морето, с широка пясъчна ивица за побиване на чадъри, тенти и палатки. Селският плаж - Бутамята (така и не разбрах какво означава) - е най-лесно достъпен, но над него са се извисили такива бетонни гиганти, че не ми се мисли какво се случва там, след като стотиците ол-инклузив туристи се изсипят целокупно и решат да щтурмуват морето. А и желанието на местните да се сдобият с такса за паркиране в нива от всеки е леко дразнещо. Иначе за вечерни разходки мястото си го бива.

Вторият селски плаж е на устието на Велека. Безумно красиво, с едър пясък и скали в гърба, река, която се извива, сякаш иска да изяде още малко от сушата, преди морето да я погълне и... крайно опасно, поне според мен. Привечер изглежда ето така:

А е опасно, защото дъното изчезва на един метър от брега и недай си боже за миг да изпуснеш от поглед детето, което си играе на пясъка. Пътечката до този плаж минава по високия бряг, тръгвайки от самото село, спуска се леко и стръмно и излиза на плажа. Чудесно място за разходки привечер, когато слънцето пада над реката, рибарите хвърлят въдиците си, а конете нагазят дълбоките треви.

Третият плаж (пак в онзи смисъл на думата) е Силистар. До него се стига по шосето за Резово, а има и табела, за да не пропуснеш завоя. Определено от трите селски плажа, този ми е абсолютен фаворит. За да стигнеш до брега отново преминаваш малка рекичка, която дори няма сили да стигне до морето. Но пък е очарователна с летящите навсякъде водни кончета.

Пясъкът на Силистар започва точно след нея. Заливът е сравнително голям за синеморските мащаби, пясъкът е ситен, има чадъри, шезлонги и навеси от ракита (цени за наем като на Златни пясъци) и малко барче, което не сме тествали.
Хубавото е, че поне извън високия сезон, хората там са сравнително малко, дъното е плитко метри и метри навътре и дори при силни вълни на брега е съвсем безопасно дори за малки деца. В левия и десния край на залива има достатъчно скали за гмуркане. На фона на усилията, които хората са положили, за да поддържат пътя до там, двете мостчета над реката, спасителите и барчето, двата лева за паркиране в нива изглеждат напълно справедливи. А заливът, в лявата му четвъртина, изглежда ето така:

Въпросът с хотелите в Синеморец всъщност е въпрос на късмет и свободни места. Ние отседнахме ето тук и ако очакванията ни не бяха по-високи заради чусесния хотел, в който бяхме в Бургас, сигурно и този щеше безрезервно да ни хареса. Но пък на фона на цените там, някак може да се преглътне това да чакаш 20 минути един от тримата сервитьори да дойде да вземе поръчката на една от трите заети маси.

Останалите плажове в Синеморец са по-скоро... индивидуални. До тях се стига случайно, след като тръгнеш по ръба на високия бряг и откриеш място, до което можеш да се спуснеш. Има достатъчно малки заливчета със средна дължина от по десетина метра, които са спокойни и тихи, заради трудния достъп. Но до тях се стига трудно с макло дете, освен ако не го носиш на раница на гърба си.

ПС Обикновено в Синеморец духа. Когато вятърът спре, което също се случва, излизат комари, оси и конски мухи. Което прави носенето на репелент абсолютно задължително.

Къде живеят кокошките

Спомням си как веднъж в детската градина учителката ни попита: "Деца, кой ще ми каже къде живеят кокошките?". Ангелина (май се казваше така) вдигна ръка и каза: "А пък другарко, кокошките живеят в дупки-и!". Това, разбира се, предизвика незаглъхващи вълни от смях сред децата и видимо разочарование у другарката. "Как може така, моето момиче! - каза назидателно тя - Не знаеш ли, че кокошките не живеят в дупки?". "Ами откъде да знам - отвърна момиченцето - да не съм селянка като вас!"

Не помня как завърши тази история, но споменът за нея ме връхлетя преди няколко седмици, когато отидохме за първи път през годината с Борис на вилата. Там се появи ето това куче, на което двамата с майка му даваха кокали и парчета хляб. Борис беше супер впечатлен от начина, по който кучето заравяше храната в дупки и идваше за още. И макар, че докато се разхождаме с него в града подскача от страх при вида на всяко куче, с това контакта му беше съвсем различен. Говореше му и го викаше обратно всеки път, щом се отдалечеше по пътеката нагоре.

Като дете имах шанса да раста и на село, особено през дългите лета, и да вляза съвсем естествено в света на домашните животни - кокошки, крави, кози, агнета и каквото още може да се срещне в един нормален селски двор. Все неща, до които градското дете няма особен достъп (а в зоологическата градина е съвсем различно). Мисля си още, че е супер важно да показваме обитателите на света - растения и животни - в естествената им среда на децата си. Винаги, когато можем.

Прегърнати дървета

В неделя, заради силния вятър, решихме да заведем Борис в гората, вместо да направим обичайната разходка в Морската градина или на плажа под нея. Макар да се намира на няколко метра по права линия над морето (над Пашадере), тази гора ни пазеше от вятъра и пускаше слънцето при нас. Разказвахме на Борис части от приказките, които му измисляме за лека нощ и в същото време му показвахме дървета, треви, клони, от които може да се запали огън, камъни, които да се подредят около огнището и всичко останало, за което слуша вечер. Беше супер впечатлен да ги види на живо. Разбира се, това не е първото му ходене в гора, но тогава за първи път откри части от приказките и следи от героите, за които непрекъснато слуша.

Когато загуби интерес към приказната част на гората и тръгна сам да пали огън, се сетих за един далечен ден, в който за първи път в живота си прегърнах дърво. Бях някъде из Странджа, в края на изключително дълга зима. Трябваше да стоя без да зная колко, пазейки света ни от враговете. Зимно- пролетна тишина, голи дървета, едва покарала трева, сред която се промъкваше носталгия. Не знам защо прегърнах дървото до мен. Сложих буза върху грапавата му кора и усетих, че е топло. По- топло от света наоколо.

Споменът ме накара да прегърна близкото дърво. И усещането отново беше същото. Показах на Борис как се прегръща дърво и той задържа любопитно буза, за да чуе как се движи водата от корените към клоните, как тупти сърцето му и колко топъл и жив е света навън. Стига да го прегърнеш.

Дървета по Коледа

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.

Диви плажове

Това е морето до х. Ветеран. Чудесно място за деца, дори и при вълни, които тук не се виждат много добре, но точно в този ден си бяха доста силни. Не знам защо, но Борис не се страхува от морето, когато е гладко като тепсия - влиза спокойно във водата, независимо дали е с пояс или без. Но когато се появят дори малки вълнички, предпочита да стои на брега и да хвърля камъчета и миди във водата. Или някоя от пластмасовите фигурки за пясък.

На този плаж, обаче, камъните правят нещо като естествен вълнолом и непосредствено преди брега се оформят малки басеинчета със спокойна вода, дори при силно вълнение. Пясъкът е сравнително чист, като изключим фасовете. А хора до към 11 почти няма - може би заради леката отдалеченост от масовия плаж по- на север, до който можеш да паркираш. Виж, гората между пътя и плажа е доста замърсена от дивокъмпиращите, но така или иначе си носиш детето на ръце, заедно с цялото плажно оборудване, заради големия наклон.

За съжаление това се случва с повечето диви плажове през август - мръсотията, отпадъците и следите, които къмпиращите оставят след себе си, стават все повече и повече. Говорихме си с Диана преди време по този повод и думите ни се стълпиха около следната схема - откриваш място, водиш приятел, след време той води друг, а другият води следващата година трети. Така на мястото се събират хора, които не познаваш и които, за съжаление, не живеят и не спазват твоите правила. Като да речем да събират всичко със себе си и да го изхвърлят другаде.

Пясъчен мост

Сигурно ти се е случвало да се опиташ да стигнеш до морето с количка. Обикновено я вдигаш на ръце и вървиш през пясъка, без да виждаш къде точно стъпваш.

Със сигурност в морето около Варна местата, на които паркираш до брега, се броят на пръсти и затова са пренаселени.

Този мост през пясъка е на Карантината и тръгва от капанче с поетичното име "Ветрилото". Всъщност рибата там не струва (цацата беше супер солена а сафридът странно как нямаше вкус), бутилираната бира си е еднаква навсякъде, но всичко това звучи някак незначително на фона на усилието на собствениците (предполагам) да изградят тази пътека почти до вълните. Аз поне не съм виждал другаде такава и супер им се изкефих. Хубаво е, че някой някъде мисли за достъпна среда извън улиците, сградите и тротоарите. На фона на това усилие мога да преглътна дори оглушителната гръцка музика, от която много лесно можеш да избягаш по дървената пътека и да си слушаш само вълните.

PS Вчера слязохме на Южния плаж (по принцип обичаме диви места без спасители и флагове, васермелоне и еврибаринамагари) и се оказа, че такива мостове има на всички градски плажове. Което означава, че са дело на концесионера, а не на въпросното капанче, застанало непосредствено до пясъчния мост. Както и да е, хубаво е, че все пак някой е помислил за онези, които се движат на колела.