Дървета по Коледа

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.

Има - няма или за фокуса

От известно време насам си мисля за нещата, върху които обикновено се фокусираме. Всъщност голяма част от собствената ни култура е изградена върху сравняването по линията има - няма; т.е. обикновено се фокусираш върху това, което нямаш, то се превръща в някакъв твой стремеж, който, ако си достатъчно гъвкъв, превръщаш в стратегия за действие и така до следващия ти стремеж. На практика върху тази елементарна мотивация се крепи цялото общество. Няма нормална държава - какво да направим (освен да се оплакваме и вайкаме в убийствено монотонен ритъм), за да стане нормална. Няма нормални детски градини, където да оставяме децата си - какво да направим, за да станат такива или да открием такива. Няма нормална градска среда - какво да направим, за да не паркират идиотите по тротоарите и да се движим спокойно по тях. Няма нормални деткски площадки - какво да направим, за да принудим Общината да изгради такива. И така нататък. Свикваме да мислим по тази линия на разделения и я пренасяме върху собствения си живот - взираме се в това, което нямаме и чертаем стратегии как да запълним липсите.

Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.

От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.

Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.

Шест малки стъпки към щастието

Василена ме тагна в края на горещниците с тази чудесна класация. Еленко, от своя страна е блогнал чудна класиця за неговите шест не- важни неща, които го правят щастлив. Двете са напълно различни, а общото между тях е щастието, което някакви неща са в състояние да причинят.

Естествено, щастието може да изригне неочаквано под всеки паднал есенен лист, а може и да си живее кротко и уютно зад ъгъла на печката, без да подозираш, че отдавна се е настанило там. Понякога си мисля, колко трудно е да си признаеш, че си щастлив (хич и не искам да влизам в онези същите пластове на народопсихологията, а и няма).

Чудих се къде да търся собственото си щастие (примерно в искреното възхищение, което изпитвам при добре изработените неща, като часовника, който Диана ми подари за рожденния ден; но от друга страна това са все пак вещи, които всеки ден можеш да загубиш, а и животът ти без тях няма да изглежда кой знае колко различен) и реших да го погледна през нещата, които ама наистина ми го причиняват.

1. Събуждането и заспиването на Борис - от близо две години е в нашия живот и няма смисъл да говоря за всички неща, с които ни прави щастливи. Тези му две състояния, обаче, са доста по- различни, поне за мен. Излизането му от състояние на сън, начинът, по който протяга ръце към Диана, по който намества тялото си към нейното, когато го прехвърля при нас, спокойствието, когато тя го кърми и след като е приключил първата му усмивка - ме правят толкова щастлив, колкото начина, по който в съня си ме прегръща с ръце, докато го местя от голямото легло в креватчето му. Някакво такова, истинско.

2. Радостта, от която очите на Диана светят отвътре - случва се рядко, но пък е удивително красиво. Независимо дали и подарявам облак, залез, айпод или нов телефон. Изглежда като преместване някъде другаде, в друг свят, появил се изневиделица.

3. Морето - обикновено винаги, но личния ми контакт с него е рано сутрин. Когато все още слънцето не е станало нечовешко и водата погълне кожата ми. Харесвам тишината на около три метра под повърхността, докато липсата на въздух почва да гори дробовете ми; или да се движа бавно зад ято дребна заргана, след което ятото рязко да смени посоката и да премине блестящо през мен.

4. Мъглата - не толкова в града, колкото някъде в гората. Дърветата се появяват неочаквано, цветовете са наситени и мокри и звуците изведнъж се превръщат в много важен ориентир. Струва ми се, че светът става магичен и ей сега отнякъде ще излезе северен елен, не знам защо.

5. Музиката - но не толкова общо, разбира се. Обичам да слушам Верди, докато готвя и някой от оперите на Моцарт, докато карам сам кола извън града. Слушам музика силно (сигурно оглушавам бавно), но щастието ми пулсира през нея. Сигурно е неприятно а околните, още повече, когато налагаш собствения си вкус, затова за мен слушането на музиката "е занимание самотно".

6. И пак музиката - но този път говоря за онези състояния, в които намирам подходящите акорди, разлагам ги и ги подреждам един след друг, докато се появи мелодична линия, която мога да следвам - състоянието прилича много на вървене по горска пътека сред мъгла, на гмуркане през ято заргана, на радостта в очите на Диана и на доверието в спящите ръце на Борис.