Протести за Катуница

Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.

Цирк Балкански във Варна

Споменът ми, свързан с ходенето на цирк, съдържа много животни в странни ситуации - тигри, скачащи през огнени обръчи, мечки върху велосипеди, кучета с фракове, гълъби, излитащи от широки ръкави, сърдити лъвове и поне три слона, вървящи един след друг, докато жонглират с огромни топки. Освен тях изплува оркестър встрани от манежа (и барабаните, които свирят туш), акробати, летящи и премятащи се високо във въздуха, под самия купол и пълни с възрастни и деца пейки.

Циркът, който дойде във Варна сега, прилича много на моя споменен цирк - като махнем тигрите, кучетата и мечките, оркестъра, летящите на трапец акробати и пълните с публика пейки. За щастие това беше първият цирк на Борис и почти през цялото очите му блестяха, смехът му звънтеше и тялото му танцуваше в ритъма на цирковата музика, идваща от огромните тонколони. На следващият ден, когато върхяме към детската градина, ме попита:
- Тате, нали пак ще отидем на цирк?
- Ще отидем, казах му, веднага като дойде някой по-голям цирк във Варна.
- Е колко по-голям? - попита учудено.
И си помислих, че всичко с цирка си е наред, особено ако не си обременен със спомени от времето, когато всъщност циркът е бил голям и пъстър.

А ето и малко полезна информация за представлението на Цирк Балкански тази година във Варна:

Билетите за възрастни са по 15, 20 и 25 лв., като тези от 15 са за не повече от 30 места, разположени зад манежа. Детските билети са по 4 и 10 лв, като първите са за деца, които стоят в скута ви. А представлението продължава 2 часа. Разбира се, повечето места са празни (с изключение на тези по 15 лв). Преместването, обаче, е под въпрос, тъй като през цялото време разпоредителите връщат преместилите се обратно в сектора, за който имат билети.

В програмата има два номера, които са наистина впечатляващи - Глобусът на смъртта (този път с пет мотоциклета, кръжащи като рояк подивели стършели) и Деветте лъва (номерът не е атрактивен, нито пък дълъг, но за сметка на това белите лъвове са наистина великолепни). Всъщност няма номер на българската трупа, като изключим водещия и единия от четирите клоуна, но това едва ли има някакво значение за децата и възрастните.

И за финал - ето една връзка към може би най-добрия цирк на планетата. Отделете малко време, за да видите 22те кратки филмчета. Струва си.

Открит урок по археология

от Боряна Кирилова

Знам, че моят приятел Свилен много държи децата да не бъдат ограничавани в забавленията и удоволствията.

Затова и ми даде пространство в своя блог (мерси, Свилка), за да разкажа съвсем накратко за едно такова място, където децата спокойно ще могат да пипат, ровят, рисуват, копаят и изобщо - да се вживеят в ролята на археолози в рамките на 1 месец.

В Grand Mall Варна, този петък (20 май) от 18 часа ще бъде открита изложба “Археологията зад кадър“.

Идеята на хората, измислили и реализирали проекта, е да създават атрактивни градски пространства, които да въвличат децата в по-чужди на пръв поглед за тях територии (в случая – археологията), за да развиват спонтанното си детско любопитство и желание да ги изследват.

Малките посетители ще могат да преживеят авантюристичната тръпка на симпатичния професор Индиана Джоунс като правят разкопки, сглобяват дървени съдове, решават загадки и рисуват моменти от живота на древните хора.

ПС - Както се казва - ще се видим там; благодаря ти Боби!

Приказки в събота сутрин

Преди време бях обещал да отидем във вълшебната книЖарница Жар-птица, за да слушаме съботни приказки с Борис и да разкажем после как е било. Всъщност измина повече от година, но в събота, деня на детската книжка, се озовахме там.

КниЖАРницата беше пълна догоре с деца и родители. Със сигурност два пъти повече място нямаше да бъде излишно, но това не е особено важно. Точно тази събота четенето на приказки започна с "открит урок" по музика, което най-вероятно беше причината за сложните танци на майки с камери и телефони в ръка, опитващи се да заобиколят всяко неочаквано препятствие, изниклано между обектива и детето им. Когато, обаче, страстта към снимането поутихна, във вълшебната книЖАРница се настани уютен шум от боричкащи се хлапета, разлистени страници, няколко категорични НЕ-та и още и още разлистени страници и съборени от лавиците книги.

Всъщност най-разкошното нещо в това място е, че освен родителите (които по принцип си постъпват така) никой и нищо не ограничава децата. Докато звучат приказките, те могат да пипат каквото поискат, да си играят с каквото поискат и да правят каквото поискат. Стига да не изтръгват от ръцете на други деца това, което вече е попаднало там. Сигурно така изглежда детския рай.

А ние ще видим още една напълно обикновена съботна сутрин там.

Голямото ни нехомогенно общество

От снимката не се вижда много добре, но човекът е спрял върху тротоара така, че да не може да се мине по него и върху велосипедната алея така, че за да преминеш с колело, трябва да излезеш от нея.

В прилив на надежда видях как един служител на КАТ в униформа върви бързо към спрелите на тротоара и алеята коли с клипборд в едната ръка и мобилен телефон в другата. Гледаше строго и диктуваше по телефона някакъв адрес. Ехе - помислих си - ето един човек, който идва да си свърши работата и (може би) собственикът на автомобила, след като плати всички глоби и си търси колата поне половин ден, (може би) вече няма да паркира така.

Наивността ми, обаче, беше доказана веднага, след като служителят заобиколи неправилно паркирания автомобил и продължи да си говори по мобилния за нещо свое си.

Покрай заниманията ми с биопродуктите, вчера препрочитах отново "Пусни народа ми да кара сърф" и там попаднах на: "Демокрацията работи най- добре в малки, хомогенни общества, в които всеки поема отговорност за своите действия. Натискът на групата премахва нуждата от полицаи, адвокати, съдии и затвори...", което, струва ми се, може да обесни всичко - от малоумното, неправилно паркиране, до съседът, който си хвърля торбичката с боклука през балкона. А след като (поне в големия град) живеем в голямо, нехомогенно общество, в което всеки отказва да поеме отговорност за своите действия, няма смисъл да се сърдим, че не можем да вървим по тротоара нормално или че някой, въпреки всички табели, паркира точно пред гаража ни.

Зоо

Тази неделя заведохме Борис във варненската зоологическа градина. Бяхме направили един опит миналото лято, но тогава той не се впечатли особено. Тъй като в момента приказките, които му разказваме, са с герои предимно животни, ми се стори добра идея да му покажем сивите вълци, мечката, заека и лисицата, лъва и леопарда и един куп пернати, които населяват (в приказките) високите горски етажи и от време на време се притичат на помощ на останалите. А и, мислех си, заедно с това, поне за около час ще избегнем хилядите ненужни изкушения на Морската градина като царевични пръчици, китайски водни пистолети, сладоледи с незнамкаквисъставки, които няма как да не иска непрекъснато, дори и без да ги иска.

За огромно съжаление Зоологическата градина те атакува още от входа. Сергии в две редици, пълни с всевъзможни дивотии от пластмасови играчки до стъклени огърлици и балони, покрай които няма как да не минеш, за да стигнеш до животните. След тях стоят на пост въртележки и влакчета от детството ми, издаващи звуци, много по- подходящи за лунапарк. Вярно, съжалявам за Лунапарка малко по- нагоре, но със сигурност не съм си представял част от него да се пренеса в зоокъта. Малко по- нагоре, където започват клетките, изобилства с родители, които пушат като за световно, хвърлят фасовете си под носовете на децата и заедно с тях хранят животните със солети, пуканки, чипс и всичко останало, с което са се заредили. Въпреки табелките на почти всяка клетка, че животните са на хранителен режим и че не трябва да се хранят.

Може би си мислите, че сред пушещите и нагъващи чипс родители вървят учтиви служители на зоокъта, които още по- учтиво молят родителите да изхвърлят фасовете си в пепелници, а не на земята, да научат децата си, че чипса и пуканите не са естествена и добра храна за елена лопатар, примерно, както и за самото дете или пък да разказват интересни неща за камилата или черния лебед, поради липса на средства за по- атрактивното им представяне от обикновените табели с кратък и скучен текст? Всъщност едва ли си го мислите, но би било чудесно да помечтаем.

Истината е, че тази зоологическа градина е остаряла с около 50 години. Но, както казва един приятел, когато няма дъжд, и градушката е дъжд.

Български пощи

Това е старата кутия на Кокимото - любим варненски артист, който прави чудесни неща. От тази седмица още по- любимият ми варненски галерист Дора от Буларт, го представя в галерия Юка. Изложбата се казва "Български пощи - качество, доверие и традиция" (последните три думи почти в този ред) и показва дългата история на Калоян с пощенските пратки. По време на откриването разказа, как изпращал сам на себе си картички по пощата и ми хрумна как сега от време на време си изпращам мейли на себе си, за да не загубя нещо, което съм открил случайно в мрежата, но в момента нямам време да разглеждам. Но не е същото, като да получаваш хартиени писма с изрисувани пликове, например.

И в този ред на мисли - ето още един интересен разказ със снимки за нещо, което се случи преди малко във Варна и анонс в добавка.

Карин дом

Миналата събота бяхме в Карин дом (намира се в Морската градина на Варна, в началото на Станчовата алея). Всяка година по това време няколко големи компании, или по- точно служителите им, помагат на дома, като чистят огромния му и красив двор от плевели и изобщо извършват каквато има за вършене градинска работа.

Мъжът, който раздаваше мотики, лопати и ръчни колички каза, че не биха отказали помощ и през останалите 51, ако не се лъжа, съботи и недели в годината. С две думи - не биха върнали никого.

Ако се чудите как да помогнете на децата със специални нужди, това е чудесен начин. Отдавна не бях си служил с мотика и напълно бях забравил колко зареждащо може да бъде. Да не говорим децата как могат да се забавляват с тревичките и цветята там.

Радост и усмивки

В края на миналата седмица бяхме на детски рожден ден, на три годишен приятел на Борис. Мястото беше детски клуб "Радост и усмивки", на ул. Цимерман и ме изпълни със странни и противоречиви чувства.

Клубът е разделен на две части - обособен детски кът с парзалка, къщурка и кошове с играчки и продълговато място към улицата с няколко маси, отделено от къта с барплот. Наши приятели преди време наели аниматорите, още преди да си направят клуба, и останали много доволни. Това обаче, което ме изненада, беше, че всъщност аниматорите не позволяваха на децата да играят сами и сами да измислят забавленията си. Например Борис, който дойде по- късно от другите деца, си взе едно столче и си го примъкна в къщата. Без да пречи на останалите деца, защото никой нито си играеше с това столче, нито пък проявяваше интерес към къщичката. И вместо да получи нови идеи за това как да обзаведе това си пространство, Борис остана без столчето, което жената му измъкна почти насила от ръцете. След третата подобна случка, започна да избягва аниматора по всички възможни начини.

Поне моето усещане беше, че децата са попаднали в някакъв дом, в който има повече забрани (от типа - ела сега да играеш с нас, но не пипай тези играчки), отколкото в център на забавление. Иначе по- големите деца се чувстваха добре, защото бяха въвличани в игри като влакче, минаващо през тунел от ръце (заедно с възрастните), пиене на детско шампанско и пеене на песни.

Аз поне не бих празнувал детски рожден ден на малко дете там.

Висулките на леденото ни безразличие

Тези ледени висулки са дълги около метър. Точно под тях има тясна пъртина, между стената на къщата и паркираните автомобили на улицата. Всъщност пъртината е единственото място, по което може да се стигне до кафенето - игрална зала, в което учениците прекарват голямото междучасие и часовете, от които са избягали. А къщата се намира точно срещу училището.

Не знам кой живее в тази къща. Знам само, че трябва или да си махне сам тези висулки, или, ако не е в състояние, да се обади в Общината, за да дойдат да ги отстранят. Не, че има начин по тясната уличка, блокирана от снега и автомобилите, да мине камион със стълба.

Нямаше да ги видим, ако една възрастна жена не ни ги беше показала, точно преди да минем под тях. Каза, че една от тях се откъснала и ударила някаква възрастна жена по рамото. Късмет. Виждал съм как много по- малка удря човек по главата и какви са резултатите от това. Всъщност безразлично ми е дали такава висулка може да удари възрастен човек или дете. И в двата случая е страшно. Страшно е, че тази къща е една от многото около това училище, в квартала и в града, от която висят безразлично огромни ледени висулки. Страшно е, че само ги заобикаляме, ако ги видим, преди да са паднали върху нас.

Нищо ново под снега

Това е снимка на Девическата гимназия (сега Регионален исторически музей) във Варна, малко преди снегът да започне да се топи. Стори ми се удивително красива сградата в този час на деня. Както се вижда от снимката, снегът не е почистен; липсва дори обичайната тясна ивица, разрината, за да могат да минават пешеходците. Както се казва в такъв случай - нищо ново за времето, когато във Варна вали сняг.

Няколко дни по- късно снегът се превърна в кални реки и откри обичайната мръсотия. Тротоарите са заринати с боклук, плочките на много места са полуразрушени (особено тези, поставени в последните десетина години, когато материалите в тях станаха основно пясък) и не ми се мисли как ще се бутат детски колички, когато водата се изпари. За улиците да не говорим - там зейнаха кратери. Или както се казва и в този случай - нищо ново за времето, когато във Варна снегът след истински студ се стопи.

Ах, как ми се иска поне веднъж, след поне едно подобно "природно бедствие", да видя нещо ново.

КниЖАРница като сладкарница

Иначе книжарницата се казва Жар - птица, но ЖАР от заглавието е изписано точно така и върху табелата над мястото. Намерихме я случайно и всъщност влязохме в нея заради малката масичка с трите столчета, които се виждаха от тротоара, през витрината. Вътре беше тихо и спокойно, защото, освен книЖАРката, нямаше никакви деца.

Пълно е с детски рисунки и купища книги, повечето достъпни за детския ръст. Разказа ни, че всяка събота, от 11 сутринта, се събират деца и се четат, разказват и играят приказки. Като в истинска книжаница.

Тази събота я пропуснахме, но ми се струва, че мястото е истинско. Появило се е на левия тротоар преди подлеза Шипка някъде през юни. И вече си има постоянна публика (и в съботите). За нещастие пропуснахме тази, но ще отидем с Борис някоя от следващите и ще разкажем как е.

Хубаво.

Спомени за къщи

Помните ли тази къща? Преди шест, седем години се намираше на една пряка на "Аврам Гачев", сега "Цар Симеон". Точно срещу най- наклонената част по пътя от шадраваните към Гарата. Вече я няма, а на нейно място се появи безлична кооперация, решена в стъкло и бетон. Безлична, в сравнение със съборената къща, а не със строежите от последните години.

Снимах я случайно с телефона си, без да предположа, че някой някога ще я събори. Но се радвам, че поне остана снимката. И спомените ми за нея и няколко безметежни лета.

А тази къща помните ли я? Все още стои в началото на "Цар Асен" на ъгъла срещу Девическата гимназия. Но, както се вижда, вече е без покрив. От табелите става ясно, че няколко физически лица ще инвестират в строежа на нещо на нейно място. Доколкото разбрах, строежът (събарянето) е спрян(о), но какво от това? Нещо подобно се случи с Картофената къща, но днес, година по- късно, въпреки уверенията, че ще бъде издигната тухла по тухла, все още я няма. Напук на уверенията на Общината, на Института за паметниците на културата и който още се сетите.

За щастие са започнали да събарят покрива бавно, а не като с Картофената къща - за една събота и неделя. От тук нататък следват тромави процедури, които едва ли ще доведат до въстановяването на събореното.

А лицето на стара Варна (да, онова същото, напоено с морска сол и вятър, и безвремието на топлите летни вечери) бавно изчезва като женски силует в здрача, след който не следва утрин.

Варненски фестивали в минало време

Спомням си една лятна отпуска, когато се върнахме във Варна (тогава с Диана живеехме в София и морето много ни липсваше). Озовахме се случайно на площада, някъде в ранния следобяд и попаднахме в центъра на дефилето на Фолклорния фестивал. На площада, точно пред Валентина, беше пълно с хора в народни носии, които пееха, танцуваха, вървяха и пак танцуваха; в ръцете си носеха музикални инструменти, цветя, балони... изобщо феерия някаква. Всички бяха супер усмихнати и създаваха едно такова особено настроение, от което кожата ти леко настръхва - сякаш си попаднал на място, където всичко е възможно да се случи. Вървяхме с ансамблите по целия център, спирайки заедно с тях пред разтварящите се тълпи от хора, колкото да направят поредната сцена на улицата, където групата отново пееше и танцуваше.

Малко по- късно вечерта случайно минахме покрай Девическата гимназия (Археологическия музей). Там започваше джаз фестивала, билетчето струваше 5 лева и след няколко минути стояхме върху същите онези пластмасови столове във вътрешния двор. Направих бърза справка в сайта на фестивала и видях, че това се случва през 2002 ра; вечерта, когато свиреше квартета на Сергей Манукян. Вечерта беше вълшебна, градът заспиваше бавно, а на нас дори не ни липсваше вечерният хлад, който се спуска от Витоша. Естествено, видяхме всички фестивални вечери, дори отидохме и на Фолклорния фестивал в Летния. А когато се върнахме в София, дълго си говорихме с приятели за фестивалния дух на Варна и дори ги съветвахме да планират отпуските си с фестивалния календар на града.

Малко по- късно (при следващите ни отпуски) видяхме, че Общината е направила почти всички концерти от календара на Варненско лято безплатни, което може и да е знак за социалната и политика, но от друга страна пък концертите се напълниха с всякакви хора, някой от които упорито се опитваха да се държат така, все едно стоят пред блока си, за да пият бира и играят белот със съседите си. Всъщност човек трябва да плаща за това, което слуша/гледа/чете/яде, за да се отнася с поне малко уважение и отговорност към него.

За съжаление тази година видяхме само една от трите вечери на Международния джаз фестивал. Проектите на Дойкин и Бодуров меко казано ни отегчиха. Усещането беше като по време на годишен галаконцерт на възпитаниците на музикално училище (е, хайде да не е средно, но със сигурност затънтено и не съвсем престижно такова). Разбира се, не всички могат да свирят като Гарбарек & Co, но нали говорим за стар, международен и джаз фестивал, все пак. Още повече, че Фестивалът помни вечери, в които ти е идвало да крещиш от удоволствие и да танцуваш или да се отнесеш дълбоко в себе си, благодарение на музиката. 

Малко по- късно свако ми, който е един от организаторите на Фолклорния фестивал, ми каза, че и там нивото било потресаващо, в сравнение с минали години. Цитира някакъв разговор в общината, в който от администрацията обяснили орязването на бюджета за фестивалите с това, че всъщност Варна не е никакъв фестивален град и затова по време на криза не трябва да се наливат пари в нещо, от което всъщност градът няма нужда. 

Жалко е, когато нашето някога става по- хубаво от нашето сега. Да не говорим за бъдещето, защото палмите са по- важни, нали.