Протести за Катуница

Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.