Август

Натежало от лято небе

Се прибира

Уморено от цял ден надничане

През короните на дърветата

Тихите улици скрили

Пак е август, все същия месец

На приятели, тръгнали на разходка 

Към фара

Цяла зима си струва да чакаш

Този август, нахранен със срещите

Макар че все някой пак ще пропусне

Тук да се върне, дори и за мъничко

Тиха улица

Вратата е съвсем обикновена

Зелена е

Едва се вижда

Сред розите

Високи колкото дървета

Боята е на люспи

Около двата некролога

А вътре в къщата

Достатъчно пространство се отвори

Още миналата есен

(защо когато всичко свърши

веднага не започва нещо ново)

По прашния, нападал липов цвят

Е пълно със следи от стъпки

Които от вратата тръгват

Сами

Почити на пръсти

И връщат се напразно уморени

Боята по вратата е на път да падне скоро

Цялата

От викове надежда

Лятото едва сега започва

Хвърчило

Китайско е, и пъстро
Вятъртът го грабва от ръката ми
И го понася
Нагоре
После бавно го спускам надолу
Докато прескачам сухи водорасли
Искам, искам
Крещи от радост дъщеря ми
Да кацне върху пръстчето ми, тате!
И спуска се веднага
Хвърчилото
А струва само педесет стотинки
Усмихва се жена ми

Чужди думи

Говорим с татко
Късно тази вечер
Ползвам само три книги, казва ми той
Когато решавам кръстословици
Книга за операта
Мальй атлас мира
и Речник на чуждите думи 
Но май е остарял, чуди се
Има ли нов, пита накрая
Няма, отговарям
Сега всички думи са чужди
После става от масата
И тръгва бавно през двора
В тъмното

Север

Три поредни дни
Все по на север влизам
В морето
И все по мътна е водата
Дори не виждам дъното
Когато гмурна се надолу
С един приятел си говоря
Който
Не ходи много много
И обича
Брегът да е познат,
Поне донякъде
Кристално чиста е водата днес, казва
И затваря
А тук, на север
Рибарите сушат на вятъра
Измокрените дрехи

На брега когато сутрин

Едно момиче

С тяло, жилаво като коприва

На слънцето изпращаше поклони

Морето тихо промърмори:

Не ми омръзва тази гледка

От толкова години вече

И после се протегна мързеливо

Момичето да стигне

П'есен

Облаците плачат над морето

трети ден, или четвърти

и не спират.

Няма кой да ги разсмее

болно е детето

Посивява даже кожата

на тази светлина

Трябва ми усмивка

като мак червена

като рана да разкъса

сивата завеса на дъжда

Писмо

Зад храстите

Зад ниските, усукани дървета

Се крие днес морето

Знам

Само няколко крачки

През нажежения до бяло пясък

И през острите камъни

Е тази дюна, от която

Вижда се брега

Само още малко и ще прекося

Слънцето

Още мъничко ми трябва

Краката да си отлепя, но

Все не ми излизат от главата

Охлювите

По които

Приятелят ми праща вести

До баща си

Не мога да помръдна

Макар морето ето там да чака

Да се гмурна

Когато днес когато вчера

Музикантите

от старата ни улица

говореха тихо за тяхната Варна

със същата тъга,

с която ние сега

си спомняме нашата.

И обичта, и гневът

бяха същите

съвсем като слънцето обедно

над прашните улици

лятото

Арфа

Жената на съседа

Си купи арфа

След дни и дни усукани в мъла

И схлупено небе

Сега е слънце

Стаята огъва се навън

Дали от светлината през прозореца

(Децата гонят слънчевото зайче)

Или от звуците на арфата

Които влизат през стените.

Повтарям арфа, арфа, арфа...

Докато дрехата на думата изчезне

Докато четирите и букви

Разкъсат връзката, която ги удържа

И повече не виждам пръсти като струни дълги

А най накрая проумявам,

Че няма арфа, няма слънце, даже и жената на съседа

Я няма

Тук е само слънчевото зайче

И двете ми деца, които го преследват.

И нищо друго в мен не съществува.

Баща и син

Различен е от мен
Но пак съм същият
Отново скрит във сянката
Зад ъгъла
И все не са достатъчно
И думите, и ласките
И приказните вечери
Когато съм огнището през зимата
С ръце, към мен обърнати

И все не мога да си спомня
Къде съм скрил тръбата сребърна
С която да изсвиря към небето
Ей, тук съм
Тук съм и ме има

След Коледа

Отпуснат на дивана
с притворени очи
почти не слушам как
жена ми и сина ми си говорят
за гълъбите, дето имат всичко
(небе и зрънце, да - небе и зрънце)
На пръсти прекосявам коридора
за да погледна дъщеря ми
как в съня си като гълъб се превърта
и пак се връщам
към разговора на дивана
до елхата
Не смея да помръдна
да не би да разпилея
по нощното небе като звездици
зрънцата - думи
на детето

Някъде тук

Мъглата затисна града
Следите ми потъват
Като стъпки по пясъка
При бурно море
Някъде някой ме чака
Някой, който все още си спомня
Как да разчита следи

Сянката, която чака

Помня само старата смокиня
Сянката и всяко лято
Става все по-тъмна
Плодовете - по-големи натежават
И отнякъде полъхва
Мирис на солена риба
(Нанизи, оставени да съхнат
На въжета, вместо ризи)

И тогава се обръщам
Стъпките ми прашни как изчезват
Виждам
Там, където сянката започва
И солта по кожата е също
Като влязла във окото ми прашинка

Нещо все ме кара да се връщам
Летния следобед да нагледам
Този точно двор със старата смокиня
Сянката, която все ме чака

Зелено

В градината
приспивах дъщеря си

Във сянката на къщата
Небето бе огромно
А ябълките - като очите и зелени

Накрая съм заспал
Когато се събудих
В хамака под дървото
Тя пееше на ябълките
А от усмивката и
Небето беше избледняло

Соленият вятър

Още сънувам
летния дъжд от смокини.
Падат и сенките
стават големи и лепнещи
а тишината
пак се разпуква.
Там, във съня си откъсвам
лист от дървото 
и правя си шапка.
Гледай ти - 
вече ме няма.

Сестрата на вдовицата

Изправя се
(Кълбото се търкулва в сянката на масата)
За да оправи непокорната яка
Която все под ремъка на чантата се гъне

Пристъпва тихо до вратата
Ръката и докосва два пъти резето

Сбогуват се и пръстите и 
И потръпват леко
Към стъпките, потъващи във коридора

Все още сутрин е
А вечерта е толкова далеко

Още малко

ех,
онази плитчина
в която спънах се, за да погледна
морето и бушуващите риби
онази същата
в която се научих да се гмуркам
и да плувам
търся вече цяло лято

а слънцето не ми помага

затиска ме в пукнатините
на камъните, дето са заръфали брега
и кара ме да търся миризмата
на милостивите им сенки
изпълнени със водорасли
и черупки, хиляди черупки
наточени като бръсначи

онази плитчина, в която искам
от слънцето по пладне да се скрия
все някак си ще я открия
само още малко да отдъхна
краката ми нарязани да си починат

още малко, само още малко

Между два свята

Оставени, във ъгъла
са чантата с багажа и бащата
(по волята на майката, която днес
превръща се в езическа богиня).

Лицата на пресичащите коридора
са сериозни. А е празник.

Като сърце гигантско в ритъм невъзможен
стените непрекъснато пулсират.

От всички храмове остана само този
във който чудото се ражда.
И вярваме,
че ще се случи пред очите ни.

Протести за Катуница

Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.