Шест малки стъпки към щастието

Василена ме тагна в края на горещниците с тази чудесна класация. Еленко, от своя страна е блогнал чудна класиця за неговите шест не- важни неща, които го правят щастлив. Двете са напълно различни, а общото между тях е щастието, което някакви неща са в състояние да причинят.

Естествено, щастието може да изригне неочаквано под всеки паднал есенен лист, а може и да си живее кротко и уютно зад ъгъла на печката, без да подозираш, че отдавна се е настанило там. Понякога си мисля, колко трудно е да си признаеш, че си щастлив (хич и не искам да влизам в онези същите пластове на народопсихологията, а и няма).

Чудих се къде да търся собственото си щастие (примерно в искреното възхищение, което изпитвам при добре изработените неща, като часовника, който Диана ми подари за рожденния ден; но от друга страна това са все пак вещи, които всеки ден можеш да загубиш, а и животът ти без тях няма да изглежда кой знае колко различен) и реших да го погледна през нещата, които ама наистина ми го причиняват.

1. Събуждането и заспиването на Борис - от близо две години е в нашия живот и няма смисъл да говоря за всички неща, с които ни прави щастливи. Тези му две състояния, обаче, са доста по- различни, поне за мен. Излизането му от състояние на сън, начинът, по който протяга ръце към Диана, по който намества тялото си към нейното, когато го прехвърля при нас, спокойствието, когато тя го кърми и след като е приключил първата му усмивка - ме правят толкова щастлив, колкото начина, по който в съня си ме прегръща с ръце, докато го местя от голямото легло в креватчето му. Някакво такова, истинско.

2. Радостта, от която очите на Диана светят отвътре - случва се рядко, но пък е удивително красиво. Независимо дали и подарявам облак, залез, айпод или нов телефон. Изглежда като преместване някъде другаде, в друг свят, появил се изневиделица.

3. Морето - обикновено винаги, но личния ми контакт с него е рано сутрин. Когато все още слънцето не е станало нечовешко и водата погълне кожата ми. Харесвам тишината на около три метра под повърхността, докато липсата на въздух почва да гори дробовете ми; или да се движа бавно зад ято дребна заргана, след което ятото рязко да смени посоката и да премине блестящо през мен.

4. Мъглата - не толкова в града, колкото някъде в гората. Дърветата се появяват неочаквано, цветовете са наситени и мокри и звуците изведнъж се превръщат в много важен ориентир. Струва ми се, че светът става магичен и ей сега отнякъде ще излезе северен елен, не знам защо.

5. Музиката - но не толкова общо, разбира се. Обичам да слушам Верди, докато готвя и някой от оперите на Моцарт, докато карам сам кола извън града. Слушам музика силно (сигурно оглушавам бавно), но щастието ми пулсира през нея. Сигурно е неприятно а околните, още повече, когато налагаш собствения си вкус, затова за мен слушането на музиката "е занимание самотно".

6. И пак музиката - но този път говоря за онези състояния, в които намирам подходящите акорди, разлагам ги и ги подреждам един след друг, докато се появи мелодична линия, която мога да следвам - състоянието прилича много на вървене по горска пътека сред мъгла, на гмуркане през ято заргана, на радостта в очите на Диана и на доверието в спящите ръце на Борис.