Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.
От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.
Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.
Това е много точно. Просто има толкова неща за компенсиране - липсата на проходима пътека до блока, стимулираща училищна среда, какво ли не - че компенсирайки тези неща, създаваме нови липси - на време, на поглед върху личните приоритети, на сили.
ОтговорИзтриванеЗатова преценката ни в кое да вложим усилия и в кое не е следствие от личния ни фокус. Няма как да направиш каквото и да е, без да жертваш нещо друго. По този начин балансираме между това, което даваме и това, което правим - и тази линия на баланс между две противоположни сили определя собствения ни път на развитие, мисля си. Който е въпрос на личен избор.
ОтговорИзтриване