Деца в градини

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.