Листопад

- Ще ходиш ли пак на детска градина?
- Ами не, аз съм болна...
- Но нали ще оздравееш?
- Няма да оздравея...

Детето, което говори с майка си току що е навършило три години. Било е на детски ясли, ходело е с желание, но провежда този раговор след първия си прекаран половин ден на детска градина. Не, че през този първи ден (от наша гледна точка) се е случило кой знае какво. Просто не са и показали нищо в новата среда - нито къде са леглата, в които ще спят, нито кои са другите деца и къде ще си играят, нито къде са тоалетните и банята и как може, например, да измие ръцете си. Да не говорим за отделните кранове за топла и студена вода, които трябва да се завъртят в една от двете възможни посоки, за да потече вода.

Представете си детето, което влиза в непозната среда. Не, то няма нужда някой да го успокои, че всичко ще бъде наред, че тук ще се забавлява, че ще си играе и ще научава нови неща. Че ще има конфликти с другите деца, докато ги опознае, но винаги ще може да разчита на възпитателката. Разбира се, детето няма нужда някой да го гушне, нито да му обясни непознатите неща и новите правила.

В същия този ден едно момче, навършило три години и половина, тръгва за първи път на детска градина. Баба му идва да го вземе (нали е първи ден за него) в десет и половина и го открива седнало на една пейка само, с ръце зад гърба, да плаче. Наказано. Наказано, защото все още не може да пишка право. Представете си какви нагли родители - не го научили, пък го водят в градината!

Това са две различни истории за реакции на две различни деца, тръгнали по едно и също време на детска градина. Със сигурност има други щастливи истории. Деца, които още от първия ден биват приласкани и обгрижвани, докато се адаптират. Докато започнат да ходят с желание и дори с нетърпение. Но поне аз не съм ги чувал, разказани в първо лице.

Преди да чуя горните две истории, с Борис четохме историята за Франклин, който отива на училище. Още докато му я четях, си мислех как всичко се разминава напълно със спомените ми за детската градина. И колко разочарован и обиден бих бил ако очаквам да ми се случи прочетеното в книжките и ми се случи това, което наистина се случва. Ако сте забравили или ако не ви се гледа - Франклин се притеснява, защото отива за първи ден, все още нито може да чете, нито да пише цифрите. Посреща го учителят Бухал и го успокоява, че ще има време да научи всичко което иска. А в това време всяко от животните прави това, което му се прави в момента - рисува, реди кубчета, разглежда книги и т.н.

Всъщност, ако тази история трябваше да се покрива с реалността, Франклин трябваше веднага да ревне и да се скъса от рев, докато родителите му не дойдат да го приберат в края на деня. А Бухалът да минава от време на време покрай него и да му крещи, че реве. И в крайна сметка да го накаже.

Разбира се, винаги има алтернативи (не говоря за гледане на деца изключително в семейна среда). Но все пак тръгването на детска градина е първата битка, която детето ще проведе в живота си. Може да успее лесно или трудно, може да се провали, може да се случи всичко. По реакциите на приятелите ми, когато споделих една от горните истории в профила си във Фейсбук, видях, че и страховете и реакциите им са сходни на моите. Не знам как бих постъпил на мястото на родителите на двете деца. Знам само, че

- като родители трябва да се борим да уважават децата ни и нуждите им (все пак става дума за услуга, която се финансира ИЗЦЯЛО с наши пари)
- трябва да позволим на децата си да влизат в собствените си битки и да ги окуражаваме, подкрепяме и обичаме

... а ако нищо от товане се получи, да намерим други решения. Дори и извън системата. Все пак от нас самите зависи дали можем да се преборим за нещо или не.