Училището трябва да дава или за новия проектозакон за средното образование

Много ми хареса коментара на Точица за новия проектозакон за средното образование, особено тезата и, че учителят трябва не чрез страх и наказания да ръководи класа си и да му дава нещо, а чрез авторитета, който би следвало да има сред учениците.

В блога си Василена също разсъждава върху наказанията, които проектът опитва да върне. Всъщност ето го и самият проект, публикуван в сайта на Министерството. Можете да го коментирате там, ако имате какво да кажете по въпроса и да се надяваме, че обсъждането наистина ще излезе от обичайната си монологична форма. Поне този път.

А ако сте стигнали до тук, предполагам, средното образование за вас е също толкова важно, колкото и за мен. Повечето коментари и мнения, които съм прочел по темата, се фокусират върху управлението на процеса на образование - кога и какви оценки да има, какви да бъдат формите на обучение, какви права и задължения да имат участниците в този процес, как да се финансира и т.н.

Според мен, обаче, фокусът на образованието би следвало да бъде върху взаимоотношенията между учителя и ученика. И не толкова върху техните роли, колкото върху образите им. Върху това кои са те, как изглеждат сега и какви могат да бъдат. А по тази тема мога да говоря само в първо лице.

Завърших българска филология с една единствена идея - да бъда учител по литература. И наистина бях такъв в продължение на две години. Отказах се по съвсем рационални причини - липсата на пари и на среда, в която да бъда учител. Пари не за да живея, а за да купувам литература и музика, която да ми позволи да се развивам, за да съм полезен на учениците си (по онова време достъпът до интернет такъв, какъвто го познаваме сега, съществуваше в романите и филмите). Средата, която ми липсваше, беше системата на средното образование в България. Съгласете се, че е изключително трудно да накараш група деца да те чуят, ако в 80% от останалите часове те правят каквото си искат, докато преподавателите "си говорят".

В публикувания проект са посочени правата и задълженията на учениците и учителите. Поне според мен голяма част от правата и задълженията (тези, които засягат развитието на индивидуалния потенциал) няма как да бъдат осъществени при сегашната организация на образованието. Всеки, който е преподавал в група над 12 души знае, че е невъзможен иднивидуалният контакт с членовете на групата, особено при такъв брой часове и такъв обем от информация, които трябва да се споделят. И ако учителят наистина иска да развива (да помогне) на някой ученик или поне на няколко, останалите ще бъдат пренебрегнати.

Мисля си, че заложената философия в тази част на проекта за образование е чудесна, но може да се осъществи единствено при пълна промяна на учебните програми и броя на учениците в час - а и двете, поне според мен, са невъзможни в обозримо бъдеще. Или с други думи - за да може учителят да вдъхновява своите ученици, той трябва да е успял в очите им, за да има авторитет, и да им дава конкретни знания и инструменти, с които те да се справят по- успешно в живота, който им предстои след училище. Все неща, които не виждам в проекта. Нито във възможното, тук и сега, българско училище.