Листопад

- Ще ходиш ли пак на детска градина?
- Ами не, аз съм болна...
- Но нали ще оздравееш?
- Няма да оздравея...

Детето, което говори с майка си току що е навършило три години. Било е на детски ясли, ходело е с желание, но провежда този раговор след първия си прекаран половин ден на детска градина. Не, че през този първи ден (от наша гледна точка) се е случило кой знае какво. Просто не са и показали нищо в новата среда - нито къде са леглата, в които ще спят, нито кои са другите деца и къде ще си играят, нито къде са тоалетните и банята и как може, например, да измие ръцете си. Да не говорим за отделните кранове за топла и студена вода, които трябва да се завъртят в една от двете възможни посоки, за да потече вода.

Представете си детето, което влиза в непозната среда. Не, то няма нужда някой да го успокои, че всичко ще бъде наред, че тук ще се забавлява, че ще си играе и ще научава нови неща. Че ще има конфликти с другите деца, докато ги опознае, но винаги ще може да разчита на възпитателката. Разбира се, детето няма нужда някой да го гушне, нито да му обясни непознатите неща и новите правила.

В същия този ден едно момче, навършило три години и половина, тръгва за първи път на детска градина. Баба му идва да го вземе (нали е първи ден за него) в десет и половина и го открива седнало на една пейка само, с ръце зад гърба, да плаче. Наказано. Наказано, защото все още не може да пишка право. Представете си какви нагли родители - не го научили, пък го водят в градината!

Това са две различни истории за реакции на две различни деца, тръгнали по едно и също време на детска градина. Със сигурност има други щастливи истории. Деца, които още от първия ден биват приласкани и обгрижвани, докато се адаптират. Докато започнат да ходят с желание и дори с нетърпение. Но поне аз не съм ги чувал, разказани в първо лице.

Преди да чуя горните две истории, с Борис четохме историята за Франклин, който отива на училище. Още докато му я четях, си мислех как всичко се разминава напълно със спомените ми за детската градина. И колко разочарован и обиден бих бил ако очаквам да ми се случи прочетеното в книжките и ми се случи това, което наистина се случва. Ако сте забравили или ако не ви се гледа - Франклин се притеснява, защото отива за първи ден, все още нито може да чете, нито да пише цифрите. Посреща го учителят Бухал и го успокоява, че ще има време да научи всичко което иска. А в това време всяко от животните прави това, което му се прави в момента - рисува, реди кубчета, разглежда книги и т.н.

Всъщност, ако тази история трябваше да се покрива с реалността, Франклин трябваше веднага да ревне и да се скъса от рев, докато родителите му не дойдат да го приберат в края на деня. А Бухалът да минава от време на време покрай него и да му крещи, че реве. И в крайна сметка да го накаже.

Разбира се, винаги има алтернативи (не говоря за гледане на деца изключително в семейна среда). Но все пак тръгването на детска градина е първата битка, която детето ще проведе в живота си. Може да успее лесно или трудно, може да се провали, може да се случи всичко. По реакциите на приятелите ми, когато споделих една от горните истории в профила си във Фейсбук, видях, че и страховете и реакциите им са сходни на моите. Не знам как бих постъпил на мястото на родителите на двете деца. Знам само, че

- като родители трябва да се борим да уважават децата ни и нуждите им (все пак става дума за услуга, която се финансира ИЗЦЯЛО с наши пари)
- трябва да позволим на децата си да влизат в собствените си битки и да ги окуражаваме, подкрепяме и обичаме

... а ако нищо от товане се получи, да намерим други решения. Дори и извън системата. Все пак от нас самите зависи дали можем да се преборим за нещо или не.

Чудесен текст за кърменето

Попаднах на много хубав текст за кърменето, благодарение на Василена. Предполагам, че Горичка го публикуват във връзка с предстоящия форум за родителство, който организират в края на месеца в София.

Спомням си, че преди да се роди Борис с Диана гледахме филм за кърменето и решихме поне да опитаме тя да остане с бебето веднага след раждането и да го закърми. Разбира се, взеха ни го веднага и го върнаха след една нощ. Може би не това е причината за един месец болка и липса на сън, докато мине изцяло на кърма. Във всеки случай решението е индивидуално, но човек трябва да разполага с информация от възможно най- много гледни точки, за да вземе решение.

на тази пейка някога седяхме
баща ми, майка ми и аз
пресичахме с очи през улицата пуста
набързо, да не срещнем поглед друг
и погледите ни не се докосваха
и странно е, че помня само миризмата
на падналия скоро дъжд
на гниещи листа от улични дървета
и на пипер опечен, на огрян от слънцето домат
на анасон, от чашата забравена
на маса, скрита с мушама
и помня още топлината
на трите ни притиснати тела
на тази пейка срещу улицата пуста
но не и нашите лица

Голямото ни нехомогенно общество

От снимката не се вижда много добре, но човекът е спрял върху тротоара така, че да не може да се мине по него и върху велосипедната алея така, че за да преминеш с колело, трябва да излезеш от нея.

В прилив на надежда видях как един служител на КАТ в униформа върви бързо към спрелите на тротоара и алеята коли с клипборд в едната ръка и мобилен телефон в другата. Гледаше строго и диктуваше по телефона някакъв адрес. Ехе - помислих си - ето един човек, който идва да си свърши работата и (може би) собственикът на автомобила, след като плати всички глоби и си търси колата поне половин ден, (може би) вече няма да паркира така.

Наивността ми, обаче, беше доказана веднага, след като служителят заобиколи неправилно паркирания автомобил и продължи да си говори по мобилния за нещо свое си.

Покрай заниманията ми с биопродуктите, вчера препрочитах отново "Пусни народа ми да кара сърф" и там попаднах на: "Демокрацията работи най- добре в малки, хомогенни общества, в които всеки поема отговорност за своите действия. Натискът на групата премахва нуждата от полицаи, адвокати, съдии и затвори...", което, струва ми се, може да обесни всичко - от малоумното, неправилно паркиране, до съседът, който си хвърля торбичката с боклука през балкона. А след като (поне в големия град) живеем в голямо, нехомогенно общество, в което всеки отказва да поеме отговорност за своите действия, няма смисъл да се сърдим, че не можем да вървим по тротоара нормално или че някой, въпреки всички табели, паркира точно пред гаража ни.

няманяманяма

От няколко седмици най- често използваната дума от Борис е "няма". Понякога я казва ей така, колкото да провери звученето и, без да бъде помолен да направи каквото и да е. Това, разбира се, е напълно нормално. Нали, все пак, влиза във финалната права на своя първи пуберитет, така че, това му поведение си е в реда на нещата. Но, да си призная честно, понякога се издържа много трудно.

Повечето съвети за случаи като този, са да се вгледате в себе си. Да разберете на какво точно се опитва да ви научи детето ви. Какво от миналото си трябва да преодолеете точно чрез това изпитание, за да продължите напред. Истината е, че с каквато и гледна точка да подходите, тя ще ви свърши работа, докато ... нервите ви издържат и не се пречупите.

Когато започна този негов период си мислех, че след като Ганди е успял да извоюва независимостта на Индия с ненасилствени протести, няма как да не успея и аз. Няма смисъл да уточнявам, че не съм като Ганди. След това съвсем случайно открих това, което при мен действа. Поне временно, за да ме зареди със сила да приемам естествено естественото му поведение на пълно отрицание, без да се опитвам да му налагам волята си на всяка цена. Със сигурност всеки има книга или книги за възпитание на деца, които някога е чел. Моите две настолни книги, са "Как се възпитават момчета" и "Изкуството да бъдеш родител"

От дълго време не бях посягъл към тях, а и към каквато и да било литература, тъй като преди началото на няманяманяма отношенията ни с Борис бяха в пълна хармония. Открих, обаче, че връщнането към коя да е от книгите ми припомня достатъчно идеи, с помощта на които да се справя или поне да погледна с усмивка на случващото се. Сигурен съм, че това може да го направи всяка друга книга за деца, писана с любов и чувство за хумор.

Зоо

Тази неделя заведохме Борис във варненската зоологическа градина. Бяхме направили един опит миналото лято, но тогава той не се впечатли особено. Тъй като в момента приказките, които му разказваме, са с герои предимно животни, ми се стори добра идея да му покажем сивите вълци, мечката, заека и лисицата, лъва и леопарда и един куп пернати, които населяват (в приказките) високите горски етажи и от време на време се притичат на помощ на останалите. А и, мислех си, заедно с това, поне за около час ще избегнем хилядите ненужни изкушения на Морската градина като царевични пръчици, китайски водни пистолети, сладоледи с незнамкаквисъставки, които няма как да не иска непрекъснато, дори и без да ги иска.

За огромно съжаление Зоологическата градина те атакува още от входа. Сергии в две редици, пълни с всевъзможни дивотии от пластмасови играчки до стъклени огърлици и балони, покрай които няма как да не минеш, за да стигнеш до животните. След тях стоят на пост въртележки и влакчета от детството ми, издаващи звуци, много по- подходящи за лунапарк. Вярно, съжалявам за Лунапарка малко по- нагоре, но със сигурност не съм си представял част от него да се пренеса в зоокъта. Малко по- нагоре, където започват клетките, изобилства с родители, които пушат като за световно, хвърлят фасовете си под носовете на децата и заедно с тях хранят животните със солети, пуканки, чипс и всичко останало, с което са се заредили. Въпреки табелките на почти всяка клетка, че животните са на хранителен режим и че не трябва да се хранят.

Може би си мислите, че сред пушещите и нагъващи чипс родители вървят учтиви служители на зоокъта, които още по- учтиво молят родителите да изхвърлят фасовете си в пепелници, а не на земята, да научат децата си, че чипса и пуканите не са естествена и добра храна за елена лопатар, примерно, както и за самото дете или пък да разказват интересни неща за камилата или черния лебед, поради липса на средства за по- атрактивното им представяне от обикновените табели с кратък и скучен текст? Всъщност едва ли си го мислите, но би било чудесно да помечтаем.

Истината е, че тази зоологическа градина е остаряла с около 50 години. Но, както казва един приятел, когато няма дъжд, и градушката е дъжд.

Деца в градини

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.