Вечер прозорците светят самотни

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

Дървета по Коледа

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.

Има - няма или за фокуса

От известно време насам си мисля за нещата, върху които обикновено се фокусираме. Всъщност голяма част от собствената ни култура е изградена върху сравняването по линията има - няма; т.е. обикновено се фокусираш върху това, което нямаш, то се превръща в някакъв твой стремеж, който, ако си достатъчно гъвкъв, превръщаш в стратегия за действие и така до следващия ти стремеж. На практика върху тази елементарна мотивация се крепи цялото общество. Няма нормална държава - какво да направим (освен да се оплакваме и вайкаме в убийствено монотонен ритъм), за да стане нормална. Няма нормални детски градини, където да оставяме децата си - какво да направим, за да станат такива или да открием такива. Няма нормална градска среда - какво да направим, за да не паркират идиотите по тротоарите и да се движим спокойно по тях. Няма нормални деткски площадки - какво да направим, за да принудим Общината да изгради такива. И така нататък. Свикваме да мислим по тази линия на разделения и я пренасяме върху собствения си живот - взираме се в това, което нямаме и чертаем стратегии как да запълним липсите.

Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.

От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.

Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.

Жени в командировка

Преди първата си командировка Диана се опита да намери някакво инфо за това как се постъпва в такива случаи, особено ако майката продължава да кърми. Оказа се, че единственият полезен съвет, който откри, беше свързан с това да говори на Борис за предстоящото и в общи линии да му разкаже предварително какво и как ще се случи. Това беше разговор насаме между тях двамата (не, че нарочно бях изключен от него; просто се случи да работя в другата стая - според мен би било добре в такива случаи и двамата родители да говорят с детето, особено, ако се случва за първи път и няма практика, на която да се позове единият от тях). Разказа ми, че в частта за тръгването Борис се натъжил супер, но когато стигнали до връщането и, настроението му се подобрило и дори се радвал, предусещайки някакви приятни бъдещи неща.

Всъщност поводът за този пост не е свързан с някакви практически съвети как да компенсираме липсата на Мама в няколкото дни, когато я няма - например методът на заместването действа безотказно. Достатъчно е да замениш познатите ритуали с нещо ново и сходно, траещо също толкова време. Като да речем кърменето с някаква забавно изядена кофичка кисело мляко; приказката за лека нощ с домашен театър и куп други приключения, които превръщат моментите преди лягане в радост. Каквото и да направиш обаче, поведението на детето се променя така, както се променят движенията на човек, след като загуби едната си ръка или крак. Да, примерът е малко зловещ, но отсъствието на един от родителите не може да не предизвика нарушаване на равновесието и някакво ново равновесие, макар и крехко и неустойчиво. Дори и когато се получи весел купон за двама, липсата продължава да се усеща, след като смехът заглъхне и сънят слепи миглите.

Навремето, когато хората в семейството почти не са се разделяли, сигурно е било по- лесно. Но пък така поне можеш да разбереш какво точно е някой от двамата да липсва. Защото, когато останеш сам, разбираш как точно би изглеждал животът ти без другия. Което никак не е за пренебрегване.

някога

Над Варна някога

Кръжаха чайки

нощем

Сега, когато

В морето няма риба

Изчезнали са по стърнищата

Да търсят семена

От жътвата останали

Във двора ни

- щурец -

и чакам

Да ме целунеш

Мъничко преди да се събудя

Честит рожден ден!

Рожденните дни винаги са ми действали малко странно и противоречиво. Очакването, подаръците, хората, радостта, разочарованието, страхът, че този така специален ден може да се окаже не истински специален...

Всъщност тези мисли са заради рожденния ден на Борис, втори поред. В началото бях против да го празнуваме с много деца, тъй като възможните места, където това може да се случи във Варна, са изключително малко. А всъщност всичко, което е необходимо за истински хубав детски рожден ден, е малък двор със зелена трева и дървета (и разбира се, ограда, за да не се налага непрекъснато да тичаш след детето си в опит да го предпазиш от колите на улицата и прегръдките на кофите за боклук), както и хубаво време. За щастие имаме такава градина, макар и извън града. И докато децата тичаха, ровеха в пясъка, люлееха и си крадяха играчките, с останалите майки и бащи си поговорихме за детските рожденни дни и Варна.

В общи линии повечето мнения се въртяха около липсата на нещо подходящо. Странно, но всички разговори в тази посока, на които съм присъствал, завършват с обобщението, че след като няма, чудно как още никой от нас не е направил място за детски рожденни дни. Сигурно в случая става въпрос за някаква интуиция (едва ли някой от познатите ни е правил точни разчети колко ще струва издръжката на едно такова място и какви цени са възможни), защото все още няма такова място. Или поне никой от нас не го е направил или открил. Но като гледах как децата се забавляваха с простички неща като клони, тревички и един кашон останали стари играчки, забравих за мястото, заслепен от магията на детството. Защото магията и радостта са най- важни. Всичко останало е просто... място, където това се случва.

Честит рожен ден :)