бялата череша

солена от морето
е косата на сина ми
и упорито пада
всеки път в очите
докато се храни
на масата под бялата череша
останала изправена във двора

поглеждам го и спомням си
за времето, в което
скачахме от камъка в морето;
за времето, което си отиде
и стурава ми се,
че нямало е никога море такова бурно
и нито син съм имал,
нито пък черешата във двора ни била е

единствено във спомените ми
оставам си бащата, който
момчето си да плува учи
във морето