Три месеца по-късно

Всъщност ето до какво водят три месеца преподаване, последвани от един месец изпити, съчетани с непрекъснат (е, почти, като изключим цели осем дни) престой на детето у дома заради поредица от вируси, една завършена първа глава на докторат и започналата работа по сценарий на нов филм. Звучи като оправдание, каквото и е, но водят точно до мълчание.

Един човек някъде беше казал, че ако нямаш намерение да пишеш, няма смисъл изобщо да започваш да пишеш (блог). Но това е същото като "ако нямаш намерение да бъдеш баща непрекъснато, то изобщо не ставай баща". Нямам идея как ми хрумна горното, но звучи точно толкова безумно, колкото всъщност е.

Мисля си за хилядите блогове, които се носят в интернет като корабни останки в Саргасово море, в които никой повече не пише. Липсва ми, например, блога на Василена, в който не е идвала от началото на май, но пък мога да я чета в Дневник. Да не говорим за останалите, които четях дълго и с радост.

Но истината е, че понякога всички се уморяваме. Да пишем, да бъдем бащи или поне да бъдем търпеливи бащи, да показваме, че обичаме, че ни боли, че можем да правим с усмивка всички неща, които обикновено правим, без да ни се усмихва.
Но пък е радостно, че винаги можем да се върнем към нещата, които обичаме, към онова, което сме.

Добре дошли.

П.С. И Честита Баба Марта. Утре ще покажа мартеничките, които Диана направи :)