Писмо

Зад храстите

Зад ниските, усукани дървета

Се крие днес морето

Знам

Само няколко крачки

През нажежения до бяло пясък

И през острите камъни

Е тази дюна, от която

Вижда се брега

Само още малко и ще прекося

Слънцето

Още мъничко ми трябва

Краката да си отлепя, но

Все не ми излизат от главата

Охлювите

По които

Приятелят ми праща вести

До баща си

Не мога да помръдна

Макар морето ето там да чака

Да се гмурна

Дигитално

В общинския туристически информационен център видях това. Локална трактовка на дигиталната ера или съдбата на усвоени по проект пари? Все едно да забиваш гвоздеи с мобилен телефон.

Когато днес когато вчера

Музикантите

от старата ни улица

говореха тихо за тяхната Варна

със същата тъга,

с която ние сега

си спомняме нашата.

И обичта, и гневът

бяха същите

съвсем като слънцето обедно

над прашните улици

лятото

Арфа

Жената на съседа

Си купи арфа

След дни и дни усукани в мъла

И схлупено небе

Сега е слънце

Стаята огъва се навън

Дали от светлината през прозореца

(Децата гонят слънчевото зайче)

Или от звуците на арфата

Които влизат през стените.

Повтарям арфа, арфа, арфа...

Докато дрехата на думата изчезне

Докато четирите и букви

Разкъсат връзката, която ги удържа

И повече не виждам пръсти като струни дълги

А най накрая проумявам,

Че няма арфа, няма слънце, даже и жената на съседа

Я няма

Тук е само слънчевото зайче

И двете ми деца, които го преследват.

И нищо друго в мен не съществува.

Август

Натежават
Иначе пустите улици
От приятели
За малко дошли си
Да погледат морето през лятото

Думите
Сладко се смесват със спомени
И забравям
Кой ден и кога съм

Утре
Отново ще ходя по празните улици
Но пък днес
Е сезона на срещите
И потъвам, не ми се изплува
Сякаш взел съм от някого
Мъничко време назаем

Баща и син

Различен е от мен
Но пак съм същият
Отново скрит във сянката
Зад ъгъла
И все не са достатъчно
И думите, и ласките
И приказните вечери
Когато съм огнището през зимата
С ръце, към мен обърнати

И все не мога да си спомня
Къде съм скрил тръбата сребърна
С която да изсвиря към небето
Ей, тук съм
Тук съм и ме има

Прилив

Остава още час
Докато сянката на близките дървета
Не скрие пясъка
С лица към вятъра и към морето
Последни са останали на плажа
Деца и старци
И някакво момиче с книга на брега.
Обичам чакането на нощта,
Но тук, сега, на този бряг
Не помня толкова самотен прилив