Svilen Ivanov

Между два свята

2011-10-02T13:08:00.004+03:00

Оставени, във ъгъла
са чантата с багажа и бащата
(по волята на майката, която днес
превръща се в езическа богиня).

Лицата на пресичащите коридора
са сериозни. А е празник.

Като сърце гигантско в ритъм невъзможен
стените непрекъснато пулсират.

От всички храмове остана само този
във който чудото се ражда.
И вярваме,
че ще се случи пред очите ни.

Протести за Катуница

2011-09-28T12:26:00.003+03:00

Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.
П. Манолов, из Весене

Съвсем обикновена детска площадка във Варна. Десетина момчета, облечени почти еднакво (шушляци, качулки на главите), почти всичките в училищна възраст, с бири в големи бутилки, преминават през градинката. Отиват да протестират, а не би трябвало.

Няколко майки люлеят децата си и си говорят за тълпите, които блъскали снощи колите под прозорците им. Тълпите, казват майките една на друга, крещяли за сапун и убийства. Майките се страхуват, но не отиват да протестират. А би трябвало (както и бащите, ако имаше такива в градинката в същия този ден). Всъщност и аз би трябвало да протестирам, заедно със сина си и бременната си жена, но не мога. Страх ме е, защото тълпата е неконтролируема, полицията е като вълнолом, но за да протестирам, не трябва да стоя на брега, а да вляза в бурното море. И ако го направя, най-вероятно ще се удавя.

Момчетата с качулките наистина изглеждат еднакво. Всъщност, не отиват точно да протестират, а по-скоро да се забавляват. Да заявят собствената си идентичност по някакъв начин. Вместо това се сливат с останалите, стават част от същата тази безлика, озъбена, излязла извън себе си тълпа. Затова, вместо да утвърдят собствената си идентичност, момчетата с бири и качулки, които би трябвало да са на училище, я губят.

Майките и бащите имат огромни основания да протестират. Срещу несигурността, срещу страховете, които ги обземат. Срещу собствената си безпомощност. Вместо това се свиват в собствените си приятелски кръгове и говорят тихо за безумието навсякъде. За страховете си. За безсилието на държавата, сякаш самите те не са държавата.

Аз постъпвам също като тях. Също толкова се струхувам. Да погледна устремените групички момчета в очите, за да не тръгнат срещу мен и семейството ми. Имам само този блог, в който мога да кажа какво мисля. Но продължавам да изпитвам гняв към себе си (и всички останали майки и бащи) заради собственото си безсилие. За това, че допускам страхът да определя постъпките ми. Стратът, който ме кара да постъпвам не както трябва, а както мога.

Не е виновна държавата, че допуска това да се случва. Виновен съм аз, че допускам такава държава.

Цирк Балкански във Варна

2011-09-14T10:12:00.003+03:00

Споменът ми, свързан с ходенето на цирк, съдържа много животни в странни ситуации - тигри, скачащи през огнени обръчи, мечки върху велосипеди, кучета с фракове, гълъби, излитащи от широки ръкави, сърдити лъвове и поне три слона, вървящи един след друг, докато жонглират с огромни топки. Освен тях изплува оркестър встрани от манежа (и барабаните, които свирят туш), акробати, летящи и премятащи се високо във въздуха, под самия купол и пълни с възрастни и деца пейки.

Циркът, който дойде във Варна сега, прилича много на моя споменен цирк - като махнем тигрите, кучетата и мечките, оркестъра, летящите на трапец акробати и пълните с публика пейки. За щастие това беше първият цирк на Борис и почти през цялото очите му блестяха, смехът му звънтеше и тялото му танцуваше в ритъма на цирковата музика, идваща от огромните тонколони. На следващият ден, когато върхяме към детската градина, ме попита:
- Тате, нали пак ще отидем на цирк?
- Ще отидем, казах му, веднага като дойде някой по-голям цирк във Варна.
- Е колко по-голям? - попита учудено.
И си помислих, че всичко с цирка си е наред, особено ако не си обременен със спомени от времето, когато всъщност циркът е бил голям и пъстър.

А ето и малко полезна информация за представлението на Цирк Балкански тази година във Варна:

Билетите за възрастни са по 15, 20 и 25 лв., като тези от 15 са за не повече от 30 места, разположени зад манежа. Детските билети са по 4 и 10 лв, като първите са за деца, които стоят в скута ви. А представлението продължава 2 часа. Разбира се, повечето места са празни (с изключение на тези по 15 лв). Преместването, обаче, е под въпрос, тъй като през цялото време разпоредителите връщат преместилите се обратно в сектора, за който имат билети.

В програмата има два номера, които са наистина впечатляващи - Глобусът на смъртта (този път с пет мотоциклета, кръжащи като рояк подивели стършели) и Деветте лъва (номерът не е атрактивен, нито пък дълъг, но за сметка на това белите лъвове са наистина великолепни). Всъщност няма номер на българската трупа, като изключим водещия и единия от четирите клоуна, но това едва ли има някакво значение за децата и възрастните.

И за финал - ето една връзка към може би най-добрия цирк на планетата. Отделете малко време, за да видите 22те кратки филмчета. Струва си.

Привечер

2011-08-27T13:12:00.001+03:00

Привечер
очите ми са вече сини
от взиране в морето

И светлината
е процеп, не - завеса
между световете

Дори във сенките
на кривите дървета
ръцете ти протегнати откривам

Привечер
самотата
е повече надежда

Очакване

2011-08-26T17:02:00.003+03:00

И ти, и аз
на пейката под сянката на ореха
притиснати към греещия зид
ръцете си държим

Изчезнало е селото
похлупено с грамада кръстове

Останала е само тази улица
и тротоара прашен
по който бягат ни очите
очаквайки отново детски стъпки
в тишината да рисуват

Поне ръцете си държим
и имаме какво да чакаме

Мъртво вълнение

2011-07-28T06:57:00.002+03:00

През лятото площадът нощем
Пресичан е от бавната река
На минувачи със тела отпуснати
И плъзгащите се сред тях
Като на мързеливи ладии
Колоездачи
И само там
На пейката отсреща
Самотната старица със ръце опънати
По колената
Повдига ги, косата да отметне
За да се взира по-добре
В реката
Очаквайки сред ромона на думи чужди
Глава да вдигне, да погледне, да я види
Мъжът със колелото, който
След онази лятна буря
Все отказва да се върне

На море на юг

2011-07-06T13:28:00.008+03:00

При последното ми ходене в Синеморец най-високата сграда там беше на два етажа. Улиците все още си бяха четири, с четири кръстовища. Хора почти нямаше, Йосиф Сърчеджиев още строеше къщата си и табелата "моля, не безпокойте", изписана върху парче от кашон, още стоеше на пътната му врата.

Спомням си, че слязох по тънката пътечка до тези скали, вълните бяха точно толкова големи, и скочих в морето. Първото ми усещане беше, че мога спокойно да дишам под водата. Въпреки вълните, видимостта беше над десет метра, което за море си е доста и в най-ясния и тих ден.

Предполагам, че Синеморец от спомените ми, маскиран като невъзможно очакване, се сблъска и разби здраво в Синеморец от началото на този месец. Не знам и аз какво точно съм очаквал, но едва ли е било всичко да си е същото, по улиците да ходят баби с черни дрехи и да одумват всяко момче с дълга коса и момиче без коса, пресичащи обедните сенки. Едва ли.

Въпреки това, Синеморец, като най-южната възможна точка за ходене на море в България, си струва пътя. Предполагам, че името му е дошло в някой ето такъв ден:

... когато имената идват съвсем логично. И заради това тълпите хора, автомобилите, автобусите и бетонните дивотии, издигнати на почти всички възможни места с и без изглед към морето, могат да бъдат преглътнати.

Пътят до Синеморец е странен. До Царево е чудесен, след което някак изведнъж свършва и продължението му много напомня на позабравен горски път, който се използва само, за да стигнат десетина автомобила до порутената ловна хижа. По него трудно се разминават коли и често поне едната трябва да отбие встрани, минавайки през изровения банкет. За сметка на това, обаче, пътят следва линията на брега и изникващите малки заливчета, в които пасат (или се къпят, или просто си стоят незнайно защо) крави.

В Синеморец има три плажа в онзи мързелив смисъл на думата - място, до което можеш да стигнеш с кола и да паркираш почти в морето, с широка пясъчна ивица за побиване на чадъри, тенти и палатки. Селският плаж - Бутамята (така и не разбрах какво означава) - е най-лесно достъпен, но над него са се извисили такива бетонни гиганти, че не ми се мисли какво се случва там, след като стотиците ол-инклузив туристи се изсипят целокупно и решат да щтурмуват морето. А и желанието на местните да се сдобият с такса за паркиране в нива от всеки е леко дразнещо. Иначе за вечерни разходки мястото си го бива.

Вторият селски плаж е на устието на Велека. Безумно красиво, с едър пясък и скали в гърба, река, която се извива, сякаш иска да изяде още малко от сушата, преди морето да я погълне и... крайно опасно, поне според мен. Привечер изглежда ето така:

А е опасно, защото дъното изчезва на един метър от брега и недай си боже за миг да изпуснеш от поглед детето, което си играе на пясъка. Пътечката до този плаж минава по високия бряг, тръгвайки от самото село, спуска се леко и стръмно и излиза на плажа. Чудесно място за разходки привечер, когато слънцето пада над реката, рибарите хвърлят въдиците си, а конете нагазят дълбоките треви.

Третият плаж (пак в онзи смисъл на думата) е Силистар. До него се стига по шосето за Резово, а има и табела, за да не пропуснеш завоя. Определено от трите селски плажа, този ми е абсолютен фаворит. За да стигнеш до брега отново преминаваш малка рекичка, която дори няма сили да стигне до морето. Но пък е очарователна с летящите навсякъде водни кончета.

Пясъкът на Силистар започва точно след нея. Заливът е сравнително голям за синеморските мащаби, пясъкът е ситен, има чадъри, шезлонги и навеси от ракита (цени за наем като на Златни пясъци) и малко барче, което не сме тествали.
Хубавото е, че поне извън високия сезон, хората там са сравнително малко, дъното е плитко метри и метри навътре и дори при силни вълни на брега е съвсем безопасно дори за малки деца. В левия и десния край на залива има достатъчно скали за гмуркане. На фона на усилията, които хората са положили, за да поддържат пътя до там, двете мостчета над реката, спасителите и барчето, двата лева за паркиране в нива изглеждат напълно справедливи. А заливът, в лявата му четвъртина, изглежда ето така:

Въпросът с хотелите в Синеморец всъщност е въпрос на късмет и свободни места. Ние отседнахме ето тук и ако очакванията ни не бяха по-високи заради чусесния хотел, в който бяхме в Бургас, сигурно и този щеше безрезервно да ни хареса. Но пък на фона на цените там, някак може да се преглътне това да чакаш 20 минути един от тримата сервитьори да дойде да вземе поръчката на една от трите заети маси.

Останалите плажове в Синеморец са по-скоро... индивидуални. До тях се стига случайно, след като тръгнеш по ръба на високия бряг и откриеш място, до което можеш да се спуснеш. Има достатъчно малки заливчета със средна дължина от по десетина метра, които са спокойни и тихи, заради трудния достъп. Но до тях се стига трудно с макло дете, освен ако не го носиш на раница на гърба си.

ПС Обикновено в Синеморец духа. Когато вятърът спре, което също се случва, излизат комари, оси и конски мухи. Което прави носенето на репелент абсолютно задължително.

Тиха светлина

2011-06-17T17:02:00.003+03:00

в мрака разполвен от тиха светлина
между пръчките със белези покрити
на леглото
и повдигащата се ритмично
пухена
завивка
пеперудено подскачат
миглите на моя син

знам, в съня си пак прескача
камъните на реката
бърка с длани във водата
чак до лактите ръцете си потапя
после сяда кротко под върбата
и със джобното си ножче
(да, това, което ще му подаря поне след пет години)
се опитва свирка да издялка
за да свири на вълните речни
след това от нея лодка ще направи
и ще я остави да отплува по водата
без да го е грижа
и ще тича сам по прашната пътека
за да хване пеперуда за любимото момиче

в мрака разполвен от тиха светлина
толкова голям изглежда във съня си
сякаш изведнъж пораснал
мушнал под главата си ръчичка
във която стиска джобно ножче
подарено вчера

бялата череша

2011-06-13T16:37:00.001+03:00

солена от морето
е косата на сина ми
и упорито пада
всеки път в очите
докато се храни
на масата под бялата череша
останала изправена във двора

поглеждам го и спомням си
за времето, в което
скачахме от камъка в морето;
за времето, което си отиде
и стурава ми се,
че нямало е никога море такова бурно
и нито син съм имал,
нито пък черешата във двора ни била е

единствено във спомените ми
оставам си бащата, който
момчето си да плува учи
във морето

Открит урок по археология

2011-05-18T14:19:00.003+03:00

от Боряна Кирилова

Знам, че моят приятел Свилен много държи децата да не бъдат ограничавани в забавленията и удоволствията.

Затова и ми даде пространство в своя блог (мерси, Свилка), за да разкажа съвсем накратко за едно такова място, където децата спокойно ще могат да пипат, ровят, рисуват, копаят и изобщо - да се вживеят в ролята на археолози в рамките на 1 месец.

В Grand Mall Варна, този петък (20 май) от 18 часа ще бъде открита изложба “Археологията зад кадър“.

Идеята на хората, измислили и реализирали проекта, е да създават атрактивни градски пространства, които да въвличат децата в по-чужди на пръв поглед за тях територии (в случая – археологията), за да развиват спонтанното си детско любопитство и желание да ги изследват.

Малките посетители ще могат да преживеят авантюристичната тръпка на симпатичния професор Индиана Джоунс като правят разкопки, сглобяват дървени съдове, решават загадки и рисуват моменти от живота на древните хора.

ПС - Както се казва - ще се видим там; благодаря ти Боби!

Пързалка

2011-04-26T12:45:00.001+03:00

На Марин Б.

Тъгата
Че светът е бил създаден
Непоклатимо съвършен
Подробен, до последната извивка
До болката, стаена в всеки вик
До ужаса от всяко
Ожулено коляно
Ме кара непрекъснато да търся
Неизследвани пространства
Вътре в мен

Никола в чудния сват на яслата

2011-04-21T04:08:00.006+03:00

Моника е майка на Никола (12 месеца). От известно време е в Германия. Преди няколко дни пусна поредица от снимки в профила си във Фейсбук от яслата на Никола. Това, което видях, ме впечатли страшно и колкото и да не ми се искаше, в главата ми веднага се появиха сравнения между това, което видях и това, което виждам всеки ден, когато водя Борис на детска градина. Затова я помолих да ми разкаже малко за опита си там и тя го направи с удоволствие.

Разкажи малко за мястото, на което се намираш. Как се стигна до откриването на ясла там?

Ние живеем в едно село, което се казва Шнайтзее и наброява около 3000 души. Има основно училище и детска градина, а селото е пълно с деца. Има и една група от майки, които се събират всеки вторник, за да ядат бретцели и да пият чай или кафе, докато децата играят. Появила се обаче нужда от ясла. Не знам дали местните майки са ходили да молят кмета или кмета сам е решил да я построи, обаче нуждата била явна и ето ти на - ясла.
Понеже детската градина в селото е в мъничка постройка, към която не може да се пристрои ново помещение, за място на яслата били определени две стаи от училището. Те са на приземния етаж, за да е по-удобно за джуджетата, когато стане време да излизат да играят навън.

Стаите не са големи, голямата е около... 30-40 квадрата. В нея, освен всички невероятни играчки и пързалки, са наредени две маси с малки дървени столчета, кухненски кът, в който са шкафчетата с чиниите и печката, както и едно рафтче, на което в отделни кутии стоят нещата на всяко дете от рода на храна, биберон, вода...
Спалнята е дълга и тясна стая, в единия край на която са струпани едно върху друго малки дървени легла. Почти всички мебели и грачки са от дърво - поръчвани са по каталог и са съобразени с нуждите на децата.

Знаеш ли кой е финансирал новата ясла?

Местните са ревностни католици и яслата била изградена с вездесъщата помощ на местната църква. Затова и на първата родителска среща не присъства кметът, а попа. В голямата стая, точно над вратата, има закачен дискретен кръст, а това, че ние не сме католици, а православни не притеснява никого. Както и нас не ни притеснява, че Никола ходи в католическа ясла и вероятно ще ходи и в католическата църква.
Около 3 седмици преди старта на яслата ни събраха на родителска среща, на която се запознахме с трите госпожи, както и с останалите родители. Играхме забавни игри, в които теглиш листче, на което пише името на дете и интересите на родителите, а ти трябва да познаеш кои са те. Така счупиха ледовете, а в края на срещата ни направиха презентация за системата на "свикване" с яслата.

Как свикват децата към новата среда?

Работи се по някаква берлинска система, която е следната:
Първата седмица родителите ходят всеки ден с детето в яслата, стоят заедно по час и половина, оставят го да го забавлява госпожата или да играе с други деца, а родителите стоят дискретно отстрани на малките столчета и пият кафе или чай, любезно предоставен от госпожите. Ако случайно детето се почувства само и изоставено, веднага го гушваш, малко играеш с него и госпожата и пак го оставяш и си допиваш кафето. В стаята си, но все едно те няма. Следва втора седмица, в която намалява времето, което прекарваш с детето. Стоиш половин час, махаш му за чао и го оставяш за 1 час само с госпожите. Оставаш в малка стаичка за родителите, в съседство с голямата стая за игра и в случай на нужда, веднага се появяваш. После трета седмица - 15 минути с детето, час и 15 минути само. Четвърта седмица - влизаш, обуваш му обувките, оставяш го в стаята за игра, раздаваш целувки, махаш за чао и го оставяш. И седиш с телефон в ръка да чакаш да ти звъннат ако има проблеми.

А в действителност какво се случи?

Практиката се оказа далеч по-проста. Оказа се, че нашите джуджета, общо 10 на брой, са корави характери и още от втората седмица ги оставяме сами. Три дни бяхме с тях по час и половина. Приемаха ни на групи от по 2 деца, за да могат учителките да се занимават само с по едно дете, а детето да свикне, че тази госпожа ще отговаря само за него, ще играе с него и ще отговаря на всичките му прищевки. Миналия четвъртък и петък оставахме за половин час, махахме си и изчезвахме за 1 час. Нито едно от децата не плачеше при разделите, затова още в петък решиха, че от понеделник ще пробваме с това да ги оставяме за толкова време, за колкото плащаме.
В понеделник отидохме, оставихме го, помахахме му, той скръцна леко, госпожата го залъга с едно шише, пълно с вода и камъчета... и човека автоматично забрави за нас. И така за 4 часа. В 12 без нещо на обяд отидохме да го вземем и го заварихме на рамото на нашата госпожа. Човека няма проблеми, играе 4 часа, суууупер много се уморява, обаче не иска да спи. Гушка го, заспива, слага го в леглото и се събужда и започва да църка. Иначе си яде всичко, което му носим, пие вода, обаче не иска да спи. Както и не иска да ходи до тоалетна. Понеже ние го научихме на гърне и той си върши всичко в гърнето. Обаче в яслата отричат гърнетата и ползват седалки. И е логично. Няма смисъл да учиш детето на гърне, после то да се страхува от голямата тоалетна и още веднъж да минеш цялата процедура с ученето... Ама на, кой да ни каже, нашите баби залагат на гърнето.

Никола как свикна?

Вчера госпожата пак опитала с тоалетната, обаче той ревнал. Тя решила поне тогава да му смени памперса, обаче той не искал да легне на масата за повиване... и ми се извинява половин час, че не успяла да му смени памперса. Затова решихме днес като отида да го взема, да остана малко с него, да му покажа тоалетната, да го гушна, да му кажа, че тя не е страшна и не хапе. И го направихме. Нищо не върши, но стоя известно време на седалката. И показах на госпожата как да го залъже, за да успее да му смени памперса. Защото той е във фазата с прохождането и не иска да лежи, а непрекъснато да е прав и да се движи.
Иначе това, че не ходи още не притеснява никого. Всъщност тук децата тръгват на ясла на 1 година и това е минимума, но казаха, че щом след 1 месец става на 1 година няма проблем да започне, тъкмо и да свиква. И НЯМА проблем, че не ходи. За разлика от България... Ама в българските ясли няма една проходилка, с която да се движат децата, които прохождат. А тук има 3. Защото първия ден Никола игра с една, която е гадна и се обръща... Затова на другия ден имаше още 2, с които да щъка.

Какви са таксите за тази ясла?

Таксите са 200 евро за по 4 часа на ден, 220 мисля беше за 7 часа. Плащаш допълнително по 2 евро на ден, ако искаш детето да яде храна в яслата. Тя е от местния магазин, в който има кухня, но в магазина преобладават био нещата, така че можеш да си сигурен, че не ядат боклуци като картофена супа, пълна с фиде... Можеш и да му готвиш и да му носиш твоя си храна. Ние така правим, защото той още не е ял някои неща като риба, а тук децата на 4 месеца вече са опитвали цитрусови плодове... Така че решихме малко да изчакаме докато му дадем да опита почти всичко преди да започне да яде в яслата. Но скоро и това ще стане. Освен това аз още имам замразена кърма, с която му приготвям закуска и му я нося в едно бурканче, а те му я дават.
Няма проблем да снимаш в яслата, както вече стана ясно :) Една приятелка ми писа как, когато нейния Никола тръгнал на ясла, помолила да остане малко с него първия ден, за да не реве, но я изгонили... Никой не мисли дали детето ще се стресира, дали ще реве...

Утре

2011-04-13T17:21:00.004+03:00

На моста тъжен аз седях
и виках мама през реката
пред мен небето, натежало
привеждаше житата

Пътеката от хълма
се спускаше, сама
жена - но не, не беше мама
а сянката на есента

С ръце лицето си да скрия
поисках, но какви
са тези стари длани
пред моите очи

На моста тъжен аз седях
и виках през реката
реката ми отвърна само
с вълни от тишина

Говорихме си днес за бременните ни жени

2011-04-08T17:50:00.004+03:00

на чаша чай
и стръкчета зюмбюл
във ваза върху кухненската маса
говорихме си с радост, без да се оплакваме
за времето
откакто гъвкавите им тела
са се превърнали във работилници
в лаборатории на алхимици
в които бури с нечовешка сила
се вихрят и заплитат елементи
неизвестни - оттогава
живота ни са връхлетели
струва ми се
някакви жени напълно непознати
с които изведнъж живеем
докато не се родят
децата ни, тогава
жените ни
се връщат бавно и изтриват
спомена за непознатата жена
с изящество, което само те владеят

Приказки в събота сутрин

2011-04-04T14:04:00.005+03:00

Преди време бях обещал да отидем във вълшебната книЖарница Жар-птица, за да слушаме съботни приказки с Борис и да разкажем после как е било. Всъщност измина повече от година, но в събота, деня на детската книжка, се озовахме там.

КниЖАРницата беше пълна догоре с деца и родители. Със сигурност два пъти повече място нямаше да бъде излишно, но това не е особено важно. Точно тази събота четенето на приказки започна с "открит урок" по музика, което най-вероятно беше причината за сложните танци на майки с камери и телефони в ръка, опитващи се да заобиколят всяко неочаквано препятствие, изниклано между обектива и детето им. Когато, обаче, страстта към снимането поутихна, във вълшебната книЖАРница се настани уютен шум от боричкащи се хлапета, разлистени страници, няколко категорични НЕ-та и още и още разлистени страници и съборени от лавиците книги.

Всъщност най-разкошното нещо в това място е, че освен родителите (които по принцип си постъпват така) никой и нищо не ограничава децата. Докато звучат приказките, те могат да пипат каквото поискат, да си играят с каквото поискат и да правят каквото поискат. Стига да не изтръгват от ръцете на други деца това, което вече е попаднало там. Сигурно така изглежда детския рай.

А ние ще видим още една напълно обикновена съботна сутрин там.

ръцете, които разказват

2011-03-01T15:59:00.004+02:00

Първо ще опалят печката
Огънят силно да скочи
И да избута капаците
После сами ще изтрият в престилката
Всичката прах върху им полепнала
И едвам ще домъкнат чувена
Пълен с вода върху огъня
А докато водата заплаче
Някак ще спрат пред дръвника
Пътьом, така между другото
Там, зад прозореца, в сянката
Кратък ще бъде викът на кокошката
Баба и внуче, и приказки в зимните вечери

Мартенички, мартенички

2011-03-01T08:48:00.003+02:00

Тези мартенички направи Диана. Мисля, че някой от идеите и дойдоха от тук, а други си ги спомни от баба си. Имахме намерение да запалим и Борис, но очевидно възрастта му е по-подходяща за ритане на балон по главите ни, отколкото за тези тихи и чудесни зимни занимания.

Честита Баба Марта!

Три месеца по-късно

2011-03-01T00:52:00.005+02:00

Всъщност ето до какво водят три месеца преподаване, последвани от един месец изпити, съчетани с непрекъснат (е, почти, като изключим цели осем дни) престой на детето у дома заради поредица от вируси, една завършена първа глава на докторат и започналата работа по сценарий на нов филм. Звучи като оправдание, каквото и е, но водят точно до мълчание.

Един човек някъде беше казал, че ако нямаш намерение да пишеш, няма смисъл изобщо да започваш да пишеш (блог). Но това е същото като "ако нямаш намерение да бъдеш баща непрекъснато, то изобщо не ставай баща". Нямам идея как ми хрумна горното, но звучи точно толкова безумно, колкото всъщност е.

Мисля си за хилядите блогове, които се носят в интернет като корабни останки в Саргасово море, в които никой повече не пише. Липсва ми, например, блога на Василена, в който не е идвала от началото на май, но пък мога да я чета в Дневник. Да не говорим за останалите, които четях дълго и с радост.

Но истината е, че понякога всички се уморяваме. Да пишем, да бъдем бащи или поне да бъдем търпеливи бащи, да показваме, че обичаме, че ни боли, че можем да правим с усмивка всички неща, които обикновено правим, без да ни се усмихва.
Но пък е радостно, че винаги можем да се върнем към нещата, които обичаме, към онова, което сме.

Добре дошли.

П.С. И Честита Баба Марта. Утре ще покажа мартеничките, които Диана направи :)

20 дни по- късно

2010-10-07T22:57:00.002+03:00

или за детските градини след първия опит

Понякога само един поглед ти е достатъчен, стига да си свикнал да се вслушваш в интуицията си. Заради часовете, в които преподавам, в три от петте дни Борис го води майка му и нямам впечатление от начина по който се разделя и влиза в света на детската градина. Когато обаче отида да го взема, всеки път ми изглежда някак смачкан. Все едно някой е изтеглил част от силата и радостта му и е останала обвивка, която ужасно много прилича на него, но не е съвсем той.

Не казвам, че (поне в нашия случай) детската градина е Дън-гори-тилилейски, от които трябва да спасим ужасно бързо детето си. Понякога говори с радост за ходенето там, но никога не отива с желание. Понякога описва съвсем естествено как ще го взема от там, но винаги плаче, кога ме види и ме прегръща дълго.

Няколко наши приятели, на които децата ходят в частни градини (всъщнот повечето са базирани на метода на Мария Монтесори) разказват сходни истории. Когато ги оставят и се задържат малко, децата ги питат няма ли да си тръгнат и да ги оставят вече; когато са болни, плачат, че няма да ходят на детска градина. Признавам, нямам никакъв опит с тази сисмета, освен това, което съм прочел. Две мои приятелки, с които израстнахме по дворовете на къщите като Пипи, Томи и Аника (и тримата искахме да сме Пипи, макар само един от нас да имаше оранжеви плитки и лунички), щом чуха за Монтесори градините, сбърчиха носове. Едната живее от години в Холандия и сподели холанското мнение (крайно отрицателно), а другата имаше сходна реакциия, пречупена през калифорнийския въздух, който диша също от години.

Казвам това, не за да взема отношение по въпрос, който не познавам от опита си, а за да балансирам две противоположни гледни точки. Идеята ми да не запишем Борис в частна детска градина беше, най- общо следната: Ако след като навърши три години го запишем в частна детска градина (и така не се сблъска челно със системата на българското образование), а след това в частно училище, а след това в частен ... все някога ще се изправи пред въпроса за интеграцията си. Не може винаги да бъде в някаква паралелна, частна реалност, нали? Откъде тогава, мислихме си с майка му, ще му е по- лесно да се интегрира. От кой етап? Кога ще бъде по- устойчив и по- готов?

Нямахме отговори на всички тези въпроси, затова решихме да опитаме. А опитът ни (и на тримата) все още е само в началото. Чудя се само дали ще свикне или наистина ще започне да му харесва? Разликата между двете е огромна.

Листопад

2010-09-16T15:47:00.002+03:00

- Ще ходиш ли пак на детска градина?
- Ами не, аз съм болна...
- Но нали ще оздравееш?
- Няма да оздравея...

Детето, което говори с майка си току що е навършило три години. Било е на детски ясли, ходело е с желание, но провежда този раговор след първия си прекаран половин ден на детска градина. Не, че през този първи ден (от наша гледна точка) се е случило кой знае какво. Просто не са и показали нищо в новата среда - нито къде са леглата, в които ще спят, нито кои са другите деца и къде ще си играят, нито къде са тоалетните и банята и как може, например, да измие ръцете си. Да не говорим за отделните кранове за топла и студена вода, които трябва да се завъртят в една от двете възможни посоки, за да потече вода.

Представете си детето, което влиза в непозната среда. Не, то няма нужда някой да го успокои, че всичко ще бъде наред, че тук ще се забавлява, че ще си играе и ще научава нови неща. Че ще има конфликти с другите деца, докато ги опознае, но винаги ще може да разчита на възпитателката. Разбира се, детето няма нужда някой да го гушне, нито да му обясни непознатите неща и новите правила.

В същия този ден едно момче, навършило три години и половина, тръгва за първи път на детска градина. Баба му идва да го вземе (нали е първи ден за него) в десет и половина и го открива седнало на една пейка само, с ръце зад гърба, да плаче. Наказано. Наказано, защото все още не може да пишка право. Представете си какви нагли родители - не го научили, пък го водят в градината!

Това са две различни истории за реакции на две различни деца, тръгнали по едно и също време на детска градина. Със сигурност има други щастливи истории. Деца, които още от първия ден биват приласкани и обгрижвани, докато се адаптират. Докато започнат да ходят с желание и дори с нетърпение. Но поне аз не съм ги чувал, разказани в първо лице.

Преди да чуя горните две истории, с Борис четохме историята за Франклин, който отива на училище. Още докато му я четях, си мислех как всичко се разминава напълно със спомените ми за детската градина. И колко разочарован и обиден бих бил ако очаквам да ми се случи прочетеното в книжките и ми се случи това, което наистина се случва. Ако сте забравили или ако не ви се гледа - Франклин се притеснява, защото отива за първи ден, все още нито може да чете, нито да пише цифрите. Посреща го учителят Бухал и го успокоява, че ще има време да научи всичко което иска. А в това време всяко от животните прави това, което му се прави в момента - рисува, реди кубчета, разглежда книги и т.н.

Всъщност, ако тази история трябваше да се покрива с реалността, Франклин трябваше веднага да ревне и да се скъса от рев, докато родителите му не дойдат да го приберат в края на деня. А Бухалът да минава от време на време покрай него и да му крещи, че реве. И в крайна сметка да го накаже.

Разбира се, винаги има алтернативи (не говоря за гледане на деца изключително в семейна среда). Но все пак тръгването на детска градина е първата битка, която детето ще проведе в живота си. Може да успее лесно или трудно, може да се провали, може да се случи всичко. По реакциите на приятелите ми, когато споделих една от горните истории в профила си във Фейсбук, видях, че и страховете и реакциите им са сходни на моите. Не знам как бих постъпил на мястото на родителите на двете деца. Знам само, че

- като родители трябва да се борим да уважават децата ни и нуждите им (все пак става дума за услуга, която се финансира ИЗЦЯЛО с наши пари)
- трябва да позволим на децата си да влизат в собствените си битки и да ги окуражаваме, подкрепяме и обичаме

... а ако нищо от товане се получи, да намерим други решения. Дори и извън системата. Все пак от нас самите зависи дали можем да се преборим за нещо или не.

Чудесен текст за кърменето

2010-09-10T09:50:00.002+03:00

Попаднах на много хубав текст за кърменето, благодарение на Василена. Предполагам, че Горичка го публикуват във връзка с предстоящия форум за родителство, който организират в края на месеца в София.

Спомням си, че преди да се роди Борис с Диана гледахме филм за кърменето и решихме поне да опитаме тя да остане с бебето веднага след раждането и да го закърми. Разбира се, взеха ни го веднага и го върнаха след една нощ. Може би не това е причината за един месец болка и липса на сън, докато мине изцяло на кърма. Във всеки случай решението е индивидуално, но човек трябва да разполага с информация от възможно най- много гледни точки, за да вземе решение.

2010-08-31T09:15:00.007+03:00

на тази пейка някога седяхме
баща ми, майка ми и аз
пресичахме с очи през улицата пуста
набързо, да не срещнем поглед друг
и погледите ни не се докосваха
и странно е, че помня само миризмата
на падналия скоро дъжд
на гниещи листа от улични дървета
и на пипер опечен, на огрян от слънцето домат
на анасон, от чашата забравена
на маса, скрита с мушама
и помня още топлината
на трите ни притиснати тела
на тази пейка срещу улицата пуста
но не и нашите лица

Голямото ни нехомогенно общество

2010-08-10T15:01:00.003+03:00

От снимката не се вижда много добре, но човекът е спрял върху тротоара така, че да не може да се мине по него и върху велосипедната алея така, че за да преминеш с колело, трябва да излезеш от нея.

В прилив на надежда видях как един служител на КАТ в униформа върви бързо към спрелите на тротоара и алеята коли с клипборд в едната ръка и мобилен телефон в другата. Гледаше строго и диктуваше по телефона някакъв адрес. Ехе - помислих си - ето един човек, който идва да си свърши работата и (може би) собственикът на автомобила, след като плати всички глоби и си търси колата поне половин ден, (може би) вече няма да паркира така.

Наивността ми, обаче, беше доказана веднага, след като служителят заобиколи неправилно паркирания автомобил и продължи да си говори по мобилния за нещо свое си.

Покрай заниманията ми с биопродуктите, вчера препрочитах отново "Пусни народа ми да кара сърф" и там попаднах на: "Демокрацията работи най- добре в малки, хомогенни общества, в които всеки поема отговорност за своите действия. Натискът на групата премахва нуждата от полицаи, адвокати, съдии и затвори...", което, струва ми се, може да обесни всичко - от малоумното, неправилно паркиране, до съседът, който си хвърля торбичката с боклука през балкона. А след като (поне в големия град) живеем в голямо, нехомогенно общество, в което всеки отказва да поеме отговорност за своите действия, няма смисъл да се сърдим, че не можем да вървим по тротоара нормално или че някой, въпреки всички табели, паркира точно пред гаража ни.

няманяманяма

2010-08-02T11:07:00.003+03:00

От няколко седмици най- често използваната дума от Борис е "няма". Понякога я казва ей така, колкото да провери звученето и, без да бъде помолен да направи каквото и да е. Това, разбира се, е напълно нормално. Нали, все пак, влиза във финалната права на своя първи пуберитет, така че, това му поведение си е в реда на нещата. Но, да си призная честно, понякога се издържа много трудно.

Повечето съвети за случаи като този, са да се вгледате в себе си. Да разберете на какво точно се опитва да ви научи детето ви. Какво от миналото си трябва да преодолеете точно чрез това изпитание, за да продължите напред. Истината е, че с каквато и гледна точка да подходите, тя ще ви свърши работа, докато ... нервите ви издържат и не се пречупите.

Когато започна този негов период си мислех, че след като Ганди е успял да извоюва независимостта на Индия с ненасилствени протести, няма как да не успея и аз. Няма смисъл да уточнявам, че не съм като Ганди. След това съвсем случайно открих това, което при мен действа. Поне временно, за да ме зареди със сила да приемам естествено естественото му поведение на пълно отрицание, без да се опитвам да му налагам волята си на всяка цена. Със сигурност всеки има книга или книги за възпитание на деца, които някога е чел. Моите две настолни книги, са "Как се възпитават момчета" и "Изкуството да бъдеш родител"

От дълго време не бях посягъл към тях, а и към каквато и да било литература, тъй като преди началото на няманяманяма отношенията ни с Борис бяха в пълна хармония. Открих, обаче, че връщнането към коя да е от книгите ми припомня достатъчно идеи, с помощта на които да се справя или поне да погледна с усмивка на случващото се. Сигурен съм, че това може да го направи всяка друга книга за деца, писана с любов и чувство за хумор.

Зоо

2010-06-28T15:52:00.002+03:00

Тази неделя заведохме Борис във варненската зоологическа градина. Бяхме направили един опит миналото лято, но тогава той не се впечатли особено. Тъй като в момента приказките, които му разказваме, са с герои предимно животни, ми се стори добра идея да му покажем сивите вълци, мечката, заека и лисицата, лъва и леопарда и един куп пернати, които населяват (в приказките) високите горски етажи и от време на време се притичат на помощ на останалите. А и, мислех си, заедно с това, поне за около час ще избегнем хилядите ненужни изкушения на Морската градина като царевични пръчици, китайски водни пистолети, сладоледи с незнамкаквисъставки, които няма как да не иска непрекъснато, дори и без да ги иска.

За огромно съжаление Зоологическата градина те атакува още от входа. Сергии в две редици, пълни с всевъзможни дивотии от пластмасови играчки до стъклени огърлици и балони, покрай които няма как да не минеш, за да стигнеш до животните. След тях стоят на пост въртележки и влакчета от детството ми, издаващи звуци, много по- подходящи за лунапарк. Вярно, съжалявам за Лунапарка малко по- нагоре, но със сигурност не съм си представял част от него да се пренеса в зоокъта. Малко по- нагоре, където започват клетките, изобилства с родители, които пушат като за световно, хвърлят фасовете си под носовете на децата и заедно с тях хранят животните със солети, пуканки, чипс и всичко останало, с което са се заредили. Въпреки табелките на почти всяка клетка, че животните са на хранителен режим и че не трябва да се хранят.

Може би си мислите, че сред пушещите и нагъващи чипс родители вървят учтиви служители на зоокъта, които още по- учтиво молят родителите да изхвърлят фасовете си в пепелници, а не на земята, да научат децата си, че чипса и пуканите не са естествена и добра храна за елена лопатар, примерно, както и за самото дете или пък да разказват интересни неща за камилата или черния лебед, поради липса на средства за по- атрактивното им представяне от обикновените табели с кратък и скучен текст? Всъщност едва ли си го мислите, но би било чудесно да помечтаем.

Истината е, че тази зоологическа градина е остаряла с около 50 години. Но, както казва един приятел, когато няма дъжд, и градушката е дъжд.

Деца в градини

2010-06-24T15:38:00.003+03:00

В началото мисълта Борис да тръгне на детска градина ми се струваше, признавам, крайно неприемлива. Може би, защото, когато се опитвам да се върна назад в спомените си за моята детска градина, виждам само четири сцени. В първата сме седнали на малки столчета в кръг, на които трябва да стоим неподвижно, докато другарката ни чете приказка от книжка с картинки. Стоим, без да ни се стои и в същото време се страхуваме да направим това, което в момента искаме. Или поне аз, защото знам приказката наизуст и не ми харесва равния тон на другарката. Във втората се опитвам да стискам очи, докато лежа в креватчето, за да не ме види същата тази другарка, която крачи между редиците креватчета и раздава шамари на всички с отворени очи. В третата Светла ме бие, защото отказвам да ям супата си, в която тя току що е изплюла няколко костилки от маслини, а дебелата леличка идва и ми крещи - отново, защото не искам да ям тази супа. В четвъртата се моля на майка да ми даде достатъчно камъчета, които да пускам от колелото на баща ми със седалка на рамката за мен, за да мога да открия обратния път от градината до нас сам. След като избягам.

Колкото и да се опитвам да си спомня нещо друго за детската ми градина, все не успявам. Може би точно поради тези спомени мисълта Борис да тръгне на детска градина доскоро ми се струваше крайно неприемлива.

В средата на декември с Борис бяхме на фирмено новогодишно празненство за деца на служители. Имаше много деца на различни възрасти, аниматори с костюми, балони и играчки, но Борис стоеше някъде встрани, без да иска да се впусне във водовъртежа наоколо. Всъщност от тогава започнах да мисля за начина, по който той ще се социализира. Очевидно редките седмични срещи с деца на неговата възраст не му бяха достатъчни, за да се почувства в свои води и да започне (естествено, сред достатъчно време за да свикне с новата обстановка) да общува.

Тази случка, а и липсата на някаква частна алтернатива на казионните детски градини, ме накараха да приема идеята да тръгне на детска градина малко по- спокойно. Може би избираемостта на спомените ми за моята се дължат на факта, че съм тръгнал доста по- късно - някъде в края на четвъртата си градина и затова не съм успял да вляза естествено в новата среда. А може и да не съм попаднал на добри ... възпитателки май е точната дума; напълно недвусмислено.

Когато бяхме на първата "родителска среща" повечето от майките гледаха (предполагам също като мен) доста уплашено на всичко - на стаята, в която децата ни ще играят и спят, и ще се хранят едновременно, на старите тоалетни, в които със сигурност няма да искат да ходят да пишкат и акат, на възпитателките. И точно заради това започнах да приемам в главата си идеята, че Борис може да тръгне на детска градина. Вярно, че средата там, а и методите на работа с децата почиват повече върху принудата, а свободния избор едва ли съществува. Но в крайна сметка това е средата, в която растат и живеят всички деца.

Мисля си, че за да промениш средата, трябва да си минал през нея, да я познаваш. Нали всички ние искаме да променим фундамента на българското образование именно защото сме продукт на същото това образование, макар и преди много години. И нали в началото на всяка промяна стои недоволството и знанието какво точно искаш да промениш.

Когато е готов

2010-06-18T16:50:00.002+03:00

Представете си, че стоите на маса и мислите за нещо. Това, което правите, е най- важно за вас в момента. Може да обмисляте някаква промяна в живота си, да сте затънали в думи и да не можете да видите стихотворението си, въпреки че го усещате, да правите каквото и да е, което изисква стоенето на тази маса неподвижно. Изведнъж един триметров гигант идва и ви хваща, вдига ви рязко нагоре и казва - точно сега трябва да си в градината и да съзерцаваш ябълковия цвят.

Горе - долу по този начин си представям всяка една принуда, която се опитваме да извършим върху детето си. Да почне да пишка и ака на гърне, да спи само в собственото си легло, да се храни само с лъжица, да ходи, да говори, да свири на клавесин.

С Диана винаги сме мислили, че децата трябва да правят нещата когато са напълно готови за това. В началото на зимата, например, Борис, по време на някаква болест, започна да спи с нас на едно легло. И оттогава отказваше да се премести на неговото. Въпреки, че като по- малък беше свикнал да заспива сам. Едва преди няколко дни беше готов да остане сам в стаята и в леглото си и да заспи, без да трябва някой да го приспива. По същия начин се научи да спи следобяда без пампа и без каквито и да е драми. Дори вчера се събуди сам по- рано от обикновено, защото имал пиш.

Чудесно е, струва ми се, нещата да се случват естествено. Без драми и без принуда. Защо да го карам да свири на китара, когато може би бил по- добър цигулар, отколкото китарист. Но как да разбера, преди да е готов и да реши сам? Няма как.

Летни сандвичи с маскарпоне

2010-06-16T14:14:00.004+03:00

Един от любимите ми летни сандвичи, за които забравям през зимата и се сещам в началото на всяко лято, е намазана с масло филия, върху която има плочка сирене, върху което пък поставям домат, украсен с малко горчица.

И тъй като неволята учи, днес, след като Борис първо си поиска, а след това отказа да яде кус-кус му направих почти същия сандвич, но с други съставки.

Върху препечана филийка, за да спестя време, намазах маскарпоне (предполагам става също толкова вкусно и с крема сирене, но пък не съм убеден в особената му здравословност), поставих нарязани на колелца доматчета и върху тях намазах пастет от маслини. Спестих горчицата, макар че добавена, придава на сандвича удивително лек вкус.

Сандвичът на снимката е спасителен вариант за последно повикване, затова домата е нарязан на тънки ивички :)

Образователни (ре)форми

2010-06-15T14:32:00.003+03:00

Тази сутрин гледах по Нова ТВ образователния министър Игнатов, който обясняваше за пореден път реформата, която смята да осъществи в българското училище. За това, че имал пълно доверие, подкрепа и ... всичко, което му е необходимо да похвали или държи себе си отговорен за успеха или неуспеха на реформиращото се образование. Говоренето му все повече ми прилича на шеметно сърфиране през няколко ключови думи, които би трябвало да отразяват визията на министерството за това в какво трябва да се превърне българското училище и какво да изхвърли от себе си.

Думите му създават у мен едно такова особено усещане за deja-vu от далечното ми минало - когато важни хора държаха високопарни речи за международното положение, а ние, децата, крещяхме организирано "Долу ръцете от Никарагуа", без да сме наясно чии ръце точно и коя е тази Никарагуа. Нито пък какви са тези важни хора, които говорят красиво на неразбираем за нас език.

Казвам това, защото ми се струва, че министърът и министерството са застанали на трибуната и излъчват послания по- скоро към медиите, отколкото към самото училище като институция. Преди няколко дни снаха ми ми разказа за "сбогуването с оценките" при сина и, второкласник. Учителката споделила с децата, че въпреки отпадането на оценките, те трябва да си купят бележници, в които тя ще продължи да нанася оценки, за е наясно как върви образователния процес (и за сведение и изпълнение на учениците и родителите също). Това, забележете, щяло да се извършва тайно, но като цяло, по думите на същата тази учителка, "нищо нямало да се промени". А на родителската среща, отново същата тази учителка, говорела единствено за оценките на децата, сякаш извън тях би загубила равновесие и пълна представа какво се случва (а и за какво служи) образователния процес в собствения и клас.

Иска ми се да вярвам, че тази учителка е единственото такова изключение, но ако съм реалист, няма как да повярвам. По- скоро съм склонен да мисля, че от визионерската трибуна на министъра и на МОНМ се вижда единствено собствената им визия, но не и самото, истинско и реално съществуващо българско училище.

Български пощи

2010-05-21T14:58:00.002+03:00

Това е старата кутия на Кокимото - любим варненски артист, който прави чудесни неща. От тази седмица още по- любимият ми варненски галерист Дора от Буларт, го представя в галерия Юка. Изложбата се казва "Български пощи - качество, доверие и традиция" (последните три думи почти в този ред) и показва дългата история на Калоян с пощенските пратки. По време на откриването разказа, как изпращал сам на себе си картички по пощата и ми хрумна как сега от време на време си изпращам мейли на себе си, за да не загубя нещо, което съм открил случайно в мрежата, но в момента нямам време да разглеждам. Но не е същото, като да получаваш хартиени писма с изрисувани пликове, например.

И в този ред на мисли - ето още един интересен разказ със снимки за нещо, което се случи преди малко във Варна и анонс в добавка.

На две колела

2010-05-21T14:41:00.003+03:00

Отдавна се каня да напиша нещо за тези колелета без педали. Всичко, което Диана прочете по въроса, казваше, че с тях децата се научават най- бързо да пазят равновесие и да карат истинско колело с педали. Това, което взехме на Борис, стоя цяла зима в хола, а той неусетно се научи да го управлява и да се движи с изключителна скорост у дома. Имаше една степенка, без която не искаше да го кара, но след като я махнах, дори не усети липсата и. Още първия път навън пазеше равновесие и караше ето така.

Един приятел каза, че негов приятел направил подобно колело на дъщеря си от дърво, с което също много бързо се научила да пази равновесие и да се придвижва бързо, но не открих чертежите. Това, което има Борис, е на Кетлер и му го поръчахме от MyToys. Тук (във Варна) не съм ги виждал по магазините, но горещо препоръчвам този начин на свикване към движение на две колела.

Загаснало огнище

2010-05-03T10:32:00.002+03:00

Сред борове усукани

от вятъра солен

пътеката ми свършва

Училището трябва да дава или за новия проектозакон за средното образование

2010-04-29T17:56:00.005+03:00

Много ми хареса коментара на Точица за новия проектозакон за средното образование, особено тезата и, че учителят трябва не чрез страх и наказания да ръководи класа си и да му дава нещо, а чрез авторитета, който би следвало да има сред учениците.

В блога си Василена също разсъждава върху наказанията, които проектът опитва да върне. Всъщност ето го и самият проект, публикуван в сайта на Министерството. Можете да го коментирате там, ако имате какво да кажете по въпроса и да се надяваме, че обсъждането наистина ще излезе от обичайната си монологична форма. Поне този път.

А ако сте стигнали до тук, предполагам, средното образование за вас е също толкова важно, колкото и за мен. Повечето коментари и мнения, които съм прочел по темата, се фокусират върху управлението на процеса на образование - кога и какви оценки да има, какви да бъдат формите на обучение, какви права и задължения да имат участниците в този процес, как да се финансира и т.н.

Според мен, обаче, фокусът на образованието би следвало да бъде върху взаимоотношенията между учителя и ученика. И не толкова върху техните роли, колкото върху образите им. Върху това кои са те, как изглеждат сега и какви могат да бъдат. А по тази тема мога да говоря само в първо лице.

Завърших българска филология с една единствена идея - да бъда учител по литература. И наистина бях такъв в продължение на две години. Отказах се по съвсем рационални причини - липсата на пари и на среда, в която да бъда учител. Пари не за да живея, а за да купувам литература и музика, която да ми позволи да се развивам, за да съм полезен на учениците си (по онова време достъпът до интернет такъв, какъвто го познаваме сега, съществуваше в романите и филмите). Средата, която ми липсваше, беше системата на средното образование в България. Съгласете се, че е изключително трудно да накараш група деца да те чуят, ако в 80% от останалите часове те правят каквото си искат, докато преподавателите "си говорят".

В публикувания проект са посочени правата и задълженията на учениците и учителите. Поне според мен голяма част от правата и задълженията (тези, които засягат развитието на индивидуалния потенциал) няма как да бъдат осъществени при сегашната организация на образованието. Всеки, който е преподавал в група над 12 души знае, че е невъзможен иднивидуалният контакт с членовете на групата, особено при такъв брой часове и такъв обем от информация, които трябва да се споделят. И ако учителят наистина иска да развива (да помогне) на някой ученик или поне на няколко, останалите ще бъдат пренебрегнати.

Мисля си, че заложената философия в тази част на проекта за образование е чудесна, но може да се осъществи единствено при пълна промяна на учебните програми и броя на учениците в час - а и двете, поне според мен, са невъзможни в обозримо бъдеще. Или с други думи - за да може учителят да вдъхновява своите ученици, той трябва да е успял в очите им, за да има авторитет, и да им дава конкретни знания и инструменти, с които те да се справят по- успешно в живота, който им предстои след училище. Все неща, които не виждам в проекта. Нито във възможното, тук и сега, българско училище.

Карин дом

2010-04-27T15:11:00.006+03:00

Миналата събота бяхме в Карин дом (намира се в Морската градина на Варна, в началото на Станчовата алея). Всяка година по това време няколко големи компании, или по- точно служителите им, помагат на дома, като чистят огромния му и красив двор от плевели и изобщо извършват каквато има за вършене градинска работа.

Мъжът, който раздаваше мотики, лопати и ръчни колички каза, че не биха отказали помощ и през останалите 51, ако не се лъжа, съботи и недели в годината. С две думи - не биха върнали никого.

Ако се чудите как да помогнете на децата със специални нужди, това е чудесен начин. Отдавна не бях си служил с мотика и напълно бях забравил колко зареждащо може да бъде. Да не говорим децата как могат да се забавляват с тревичките и цветята там.

Къде живеят кокошките

2010-04-27T12:43:00.004+03:00

Спомням си как веднъж в детската градина учителката ни попита: "Деца, кой ще ми каже къде живеят кокошките?". Ангелина (май се казваше така) вдигна ръка и каза: "А пък другарко, кокошките живеят в дупки-и!". Това, разбира се, предизвика незаглъхващи вълни от смях сред децата и видимо разочарование у другарката. "Как може така, моето момиче! - каза назидателно тя - Не знаеш ли, че кокошките не живеят в дупки?". "Ами откъде да знам - отвърна момиченцето - да не съм селянка като вас!"

Не помня как завърши тази история, но споменът за нея ме връхлетя преди няколко седмици, когато отидохме за първи път през годината с Борис на вилата. Там се появи ето това куче, на което двамата с майка му даваха кокали и парчета хляб. Борис беше супер впечатлен от начина, по който кучето заравяше храната в дупки и идваше за още. И макар, че докато се разхождаме с него в града подскача от страх при вида на всяко куче, с това контакта му беше съвсем различен. Говореше му и го викаше обратно всеки път, щом се отдалечеше по пътеката нагоре.

Като дете имах шанса да раста и на село, особено през дългите лета, и да вляза съвсем естествено в света на домашните животни - кокошки, крави, кози, агнета и каквото още може да се срещне в един нормален селски двор. Все неща, до които градското дете няма особен достъп (а в зоологическата градина е съвсем различно). Мисля си още, че е супер важно да показваме обитателите на света - растения и животни - в естествената им среда на децата си. Винаги, когато можем.

Бърз кус-кус

2010-04-27T12:29:00.003+03:00

Понякога е супер важно закуската да стане в момента, в който е пожелана. А ето този кус-кус върши чудесна работа. Върху опаковката пише, че времето за приготвяне е 5 минути и се оказа, че е точно толкова. Да не говорим, че е много по- вкусен от обикновения, който трябва да се вари цели 12 минути.

Този специално, мисля, че го взехме от Пикадили, а цената му е от порядъка на 5 - 6 лв. (може би, защото е био; но пък си струва отвсякъде). От тази кутия спокойно могат да се получат 5 закуски за баща/майка и син/дъщеря, с помощта на малко допълнително вода, сол, чисто масло и сирене. Ето как го приготвям:

По принцип пише, че съотношението вода - кус-кус трябва да бъде 1:1. Аз сложих 150 гр. в 200 мл. вода, но с Борис успяхме да изядем само половината, а от другата половина ще направя чудесно табуле довечера. Направих го ето така - загрях водата предварително в кана, за да не губя време. Сложих водата с резен чисто масло и сол на котлона и когато водата заври, изсипах кус-куса вътре и свалих съда от огъня. Разбърках леко в продължение на 2 минути, след което върнах съда на котлона на слаб огън за още минута, минута и половина. Докато бърках леко, сложих още чисто масло, след което изсипвах кус-куса в две купички. Наръсих отгоре натрошеното сиренце и започнахме голямото ядене.

Хубавото е, че този кус-кус се пръска навсякъде, така че си пригответе прахосмукачка или метла след като закуската е изядена.

Славянски Банков обир

2010-04-16T13:03:00.003+03:00

Тази сутрин гледахме с Диана репортаж по бТВ от Славянци. Да, става въпрос за същия случай, в който учителка обра банка с постолет - играчка. Докато гледахме реакциите на хората и учениците на същата тази учителка, си мислехме какво ли им е в главите на децата. Със сигурност, каза Диана, си мислят "колко яко!" е постъпила учителката им. Дори, предположи Диана, ако ги питат искат ли да им бъде класна същата жена, повечето биха отговорили с да.

В случая, поне според мен, има нещо наистина изключително. И това не е, че по принцип в България рядко стават банкови обири. Нито пък, че обралите банка никога не се превръщат в публични личности - с име, място на живеене и биография. Изключителното, според мен, е че тази жена от Славяново с един (банков) удар разби на прах стереотипа за българския учител.

А този стереотип, поне според мен, изглежда така - неудовлетворен, неспособен на нищо друго човек, който не обича работата си и работи в система, която повече му пречи, отколкото помага, учи децата на неща, които не са им нужни и няма да помогнат по никакъв начин за просперитета им в обществото. Същият този човек изглежда обезверен, притиснат до стената, неспособен на нищо, за да промени себе си и света около себе си.

Преставете си как този човек, сведен до ролятата си на социален аутсайдер изведнъж надига глава и прави нещо откачено - обира банка с пистолет играчка, измъква се и цял месец не могат да го хванат. С други думи показва, че крие в себе си смелост и потенциал за промяна, макар и от другата страна на закона.

Това, струва ми се, е причината този банков обир да е наистина изключителен и толкова интересен за медиите (вижте само упорития акцент върху трите висши образования на жената).

Казвам го с целия си респект към професията на учителя.

Домашен пластелин с канела

2010-04-16T11:10:00.004+03:00

Диана чете малко в нета, след това скочи весело нагоре и направи домашен пластелин за Борис. Като начало използва рецептата на Хедра, като не сложи единствено олио - просто го пропусна, докато Борис висеше по нея около печката. Всичко - от ходенето до магазина за сол, до началото на играта и отне не повече от половин час.

Ето какво използва за нейния пластелин:

- 1 ч.ч. брашно

- 1/4 ч.ч. сол

- 1 ч.ч. вода

- 2 пакетчета лимонена киселина

- смляна канела на мирис

- боя за яйца и сладкиши

А приготви всичко ето така - смеси брашното, солта, боята и лимонтозуто с канелата, разбърка ги и ги сложи на котлона (от 6 степени на 4та) с водата в малка тенджерка. Разбърква, докато всичко това се превърна в странна мека каша и ни даде да си играем с него. Усещането беше супер приятно да мачкаш топъл пластелин в ръце и навсякъде да мирише на канела - нищо общо с онзи странен мирис на пластелин, който помня още от училище.

Борис веднага взе да прави чушки, след което в главата на Диана се роди още една велика идея - използва формичките за коледни бисквити, да на му направи луна, звезди, сърца и мечета. Разкош.

А, да не забравя - след като спрете да си играете с пластелина, е добре да го затворите в буркан с капачка на винт, за да се запази по- дълго мек и пластичен.

Салата от спанак, тиквички и семки

2010-04-01T21:01:00.004+03:00

Това е една от любимите ми салати и я правя винаги, щом пуснат първия спанак по места. Приготвя се за около 40 минути - от решението, че ти се яде точно това до сядането на маса, при условие, че имаш всички продукти под ръка. Направих я тази вечер и ми се струва изключително подходяща за всички, които постят и искат да компенсират липсата на месо и млечни продукти с нещо енергозареждащо.

Ето как я приготвям. Накъсвам измития спанак с ръце и го трупам в най- голямата купа, която има у дома. Докато спанака кисне във вода (поне 30 минути), измивам две тиквички, нарязвам ги на тънки филийки и започвам да ги пека в грил тиган, намазан с малко зехтин. Соля ги, докато са върху тигана, защото така запазват аромата си и стават хрупкави след това.

Използвам времето между двете обръщания за разкъсването на спанака. Отделям първите четири филийки тиквички и ги нарязвам на тънки лентички върху дъска. Допълнително нарязвам половин краставица и един домат, последвани от няколко стръка пресен лук. Върху тях слагам половината тиквички.

В дълбок съд натрошавам няколко сухарчета, посипвам ги със стрит босилек и зехтин, след което ги разбърквам. В друг дълбок съд изсипвам две лъжици дижонска мека горчица, малко балсамов оцет, зехтин и сока от четвърт лимон. Обърквам този дресинг с вилица, докато се получи смес с приятно зелен цвят и изсипвам две трети от нея върху спанака, доматите и краставицата. След което разбърквам.

Върху салатата изсипвам крутоните с босилек, шепа белен суров слънчоглед, останалите тиквички и си рисувам върху всичко това със запазения дресинг. Ужасно вкусно се получава и засища по особено френски начин, като оставаш леко гладен, но повече нищо не ти се яде.

Четете ли списания за родители?

2010-04-01T10:30:00.003+03:00

Признавам си, че нямам обстоен поглед върху списанията за родители, които излизат на българския пазар. Диана твърди, че от тях научава някакви полезни неща или по- скоро идеи, които може да изпробва по- късно на практика. Всъщност, откакто забременя, след известно лутане на принципа проба - грешка, тя започна да купува редовно две български издания - Моето дете и Моето бебе. Прелиствам ги от време на време, защото, поне аз от блогове, като тези на Василена и Точица получавам много повече идеи, с които да изненадам Борис, отколкото намирам в списанията, но това е отделен въпрос.

Това, което елегантно ме отблъсква от списанията, е начинът, по който таргитират аудиторията си. Въпреки че в главата си Моето дете се определя като "списанието за практични родители", всички преки обръщения в текстовете са към майките. А бащите, изобщо като тема, присъстват в не повече от три текста, на които съм попадал през всичките тези години.

Всъщност причината да чета и събирам идеи от блоговете е разказаният опит от първо лице. Знам, че понякога е удивително трудно да напишеш текст по зададена тема, особено като имаш точно фиксиран обем. Случвало ми се е да съм проучвал даден проблем, който е важен, но може да се разкаже с не повече от 20тина изречения, а да имам за това цяла страница. И повечето текстове, които съм правил при тези условия, не са се получавали добре. Макар списанията да могат да играят по- свободно с визията на отделните страници, голяма част от темите там страдат от същото хронично преяждане с думи и идеи, но това също е друга тема.

Поне според мен блоговете превъзхождат списанията с възможността да разказваш от първо лице и с възможността за обратна връзка, която надгражда споделения опит.

Радост и усмивки

2010-03-31T16:03:00.003+03:00

В края на миналата седмица бяхме на детски рожден ден, на три годишен приятел на Борис. Мястото беше детски клуб "Радост и усмивки", на ул. Цимерман и ме изпълни със странни и противоречиви чувства.

Клубът е разделен на две части - обособен детски кът с парзалка, къщурка и кошове с играчки и продълговато място към улицата с няколко маси, отделено от къта с барплот. Наши приятели преди време наели аниматорите, още преди да си направят клуба, и останали много доволни. Това обаче, което ме изненада, беше, че всъщност аниматорите не позволяваха на децата да играят сами и сами да измислят забавленията си. Например Борис, който дойде по- късно от другите деца, си взе едно столче и си го примъкна в къщата. Без да пречи на останалите деца, защото никой нито си играеше с това столче, нито пък проявяваше интерес към къщичката. И вместо да получи нови идеи за това как да обзаведе това си пространство, Борис остана без столчето, което жената му измъкна почти насила от ръцете. След третата подобна случка, започна да избягва аниматора по всички възможни начини.

Поне моето усещане беше, че децата са попаднали в някакъв дом, в който има повече забрани (от типа - ела сега да играеш с нас, но не пипай тези играчки), отколкото в център на забавление. Иначе по- големите деца се чувстваха добре, защото бяха въвличани в игри като влакче, минаващо през тунел от ръце (заедно с възрастните), пиене на детско шампанско и пеене на песни.

Аз поне не бих празнувал детски рожден ден на малко дете там.

Хляб със семена

2010-03-31T15:38:00.005+03:00

От година и половина имаме хлебопекарна и за всичкото това време сме си купували хляб не повече от десет пъти. Хлябът в тази машина става чудесен и приготвянето му не отнема повече от 20 минути (което, с висящ до теб малък човек, си е справедлива цена за това да не правиш тестото с ръце; пък и така много по- лесно може да бъде включен в правенето на хляба). След което ти остава да почакаш три часа и половина, преди хлябът да бъде готов.

Хлебопекарната, която използваме, е с два реотана - препоръчвам я, защото така се изпича по- равномерно и в горната си част хлябът винаги има коричка и се разпуква. Стига да спазвате точните пропорции, които в повечето случаи са 450 гр. вода към 700 гр. брашно. И водата, както и всички останали съставки, трябва да бъдат със стайна температура.

Хлябът от снимката е с три вида брашно и няколко вида семена. Ето какво сложихме с Борис вътре, в тази последователност:

- 450 гр. вода

- 2 ч.л. сол

- 1 лъжица мед (акациев)

- зехтин

- 200 гр. бяло брашно

- 300 гр. ръжено брашно

- 200 гр. брашно грахам

- 1 ч.л. суха мая

- 30 гр. пшеничени зародиши

- слънчогледови семки

- сусам

- маково семе

Семките добавям бавно, по време на бъркането на хляба, за да се смесят равномерно. По принцип тази машина прави три бъркания, като в средат ана второ дава сигнал (и спира за малко), за да сложиет семената и ядките. Но от известно време ги слагам още в началото, заради зародишите.

Този хляб става чудесен, честно.

Прегърнати дървета

2010-03-17T10:46:00.002+02:00

В неделя, заради силния вятър, решихме да заведем Борис в гората, вместо да направим обичайната разходка в Морската градина или на плажа под нея. Макар да се намира на няколко метра по права линия над морето (над Пашадере), тази гора ни пазеше от вятъра и пускаше слънцето при нас. Разказвахме на Борис части от приказките, които му измисляме за лека нощ и в същото време му показвахме дървета, треви, клони, от които може да се запали огън, камъни, които да се подредят около огнището и всичко останало, за което слуша вечер. Беше супер впечатлен да ги види на живо. Разбира се, това не е първото му ходене в гора, но тогава за първи път откри части от приказките и следи от героите, за които непрекъснато слуша.

Когато загуби интерес към приказната част на гората и тръгна сам да пали огън, се сетих за един далечен ден, в който за първи път в живота си прегърнах дърво. Бях някъде из Странджа, в края на изключително дълга зима. Трябваше да стоя без да зная колко, пазейки света ни от враговете. Зимно- пролетна тишина, голи дървета, едва покарала трева, сред която се промъкваше носталгия. Не знам защо прегърнах дървото до мен. Сложих буза върху грапавата му кора и усетих, че е топло. По- топло от света наоколо.

Споменът ме накара да прегърна близкото дърво. И усещането отново беше същото. Показах на Борис как се прегръща дърво и той задържа любопитно буза, за да чуе как се движи водата от корените към клоните, как тупти сърцето му и колко топъл и жив е света навън. Стига да го прегърнеш.

Висулките на леденото ни безразличие

2010-03-11T11:41:00.002+02:00

Тези ледени висулки са дълги около метър. Точно под тях има тясна пъртина, между стената на къщата и паркираните автомобили на улицата. Всъщност пъртината е единственото място, по което може да се стигне до кафенето - игрална зала, в което учениците прекарват голямото междучасие и часовете, от които са избягали. А къщата се намира точно срещу училището.

Не знам кой живее в тази къща. Знам само, че трябва или да си махне сам тези висулки, или, ако не е в състояние, да се обади в Общината, за да дойдат да ги отстранят. Не, че има начин по тясната уличка, блокирана от снега и автомобилите, да мине камион със стълба.

Нямаше да ги видим, ако една възрастна жена не ни ги беше показала, точно преди да минем под тях. Каза, че една от тях се откъснала и ударила някаква възрастна жена по рамото. Късмет. Виждал съм как много по- малка удря човек по главата и какви са резултатите от това. Всъщност безразлично ми е дали такава висулка може да удари възрастен човек или дете. И в двата случая е страшно. Страшно е, че тази къща е една от многото около това училище, в квартала и в града, от която висят безразлично огромни ледени висулки. Страшно е, че само ги заобикаляме, ако ги видим, преди да са паднали върху нас.

Лаврак с босилек

2010-03-09T17:20:00.004+02:00

Дълго време почти не готвех риба у дома - заради миризмата, която оставаше поне ден след това, въпреки абсорбатора и климатика, който иначе съвсем успешно разгражда миризми всякакви. Затова рибата, която и тримата безумно много обичаме, си оставаше предимно в лятното ни меню и предимно приготвена на скара върху въглени, когато излизаме някъде извън града.

Преди няколко дни, обаче, бавачката на Борис ми откри една тайна, която е на път завинаги да промени зимната ни кухня. Според нея (а на мен изобщо не ми се вярваше в началото) семки от босилек или изсушени листа, поставени върху рибата по време на печене, убиват всяка така характерна рибена миризма. Струваше ми се напълно невероятно, но въпреки това реших да опитам. И се оказа, че босилекът, който тъща ми гледа в градината си и суши през лятото (а предполатам и всеки друг), наистина е вълшебен. Двата лаврака, приготвени на фурна, не оставиха след себе си никаква миризма. А ето и как ги приготвих:

Изчистената риба се поръсва с малко сол, черен пипер и джинджифил. В нея и под нея се поставят парченца чисто масло. Рибата се полива със сок от един лимон. И върху нея се натрошава босилек. Покрива се с резенчета лимон и домат на шайби, а около нея в тавата се нареждат моркови. На тава като тази и е достатъчна една кафена чаша доматен сок и още една, отново кафена, сухо бяло вино. Пече се в умерена фурна (около 180 градуса) не повече от 45 минути. И се яде веднага, като морковите, доматите и лимона са чудесна гарнитура.

Според бавачката на Борис босилекът убива миризмата и на скумрия на фурна, но аз не бих разчитал съвсем на това. Няколко дни по- късно опитахме номера с босилека с черноморски кефал, но някаква лека миризма на печена риба се промъкна иззад вратата на фурната. А може магията да е в лаврака, знам ли.

Ден на бащата или размяна на местата

2010-02-19T14:15:00.006+02:00

Днес (петък) точно по обяд в градинката в квартала преброих децата и родителите им. Срещу 23 майки с деца на възраст от година до към три бяха излезли 3-ма татковци. Ако приемем, че основното занимание на всички в градинката е прекарване на по- голямата част от деня (в сравнение с другия родител) с детето, съотношението между майки и бащи надхвърля 1/10.

Едва ли би могла да се намери някъде точна статистика за съотношението между мъжете и жените, които стоят у дома и се грижат за детето. Разбира се и това случайно преброяване, което направих, няма как да се приеме за представително, за да изведем някаква тенденция. В случая няма значение кой точно от двамата ходи по осем часа на ден на работа и кой прекарва времето си с детето. Но пък това ми се струва леко несправедливо.

Тогава ми хрумна една идея.

Представете си, че вие ходите на работа. Сигурно понякога ви се иска да се занимавате с по- смислени неща, колкото и да обичате това, което правите. Като например, вместо да влизате в корпоративна битка (произволен пример), да сте с детето си някъде навън; особено в слънчев ден след дълга зима.

Сега си представете, че можете, поне за един ден, да се смените с партньора си. Той или тя да отидат вместо вас на работа, а вие да останете с детето. Да, чувам веднага за двойките, при които това не би било възможно. Да речем, той е хирург, а тя - учителка по пиано, преди да се посвети на детето си. Или пък тя слага газови устройства на автомобили и има собствен сервиз, докато той преди това е бил копирайтър. Да не би пък хирургът само да оперира, или пък механикът само да ремонтира - и двамата, със сигурност, се сблъскват с куп административна работа, която все не им остава време да свършат. Или пък... горните два примера са съвсем измислени, защото много по- често хората, живещи заедно, имат общи интереси и от там - сходни професии или занимания.

Вчера, във връзка с един предстоящ изпит, четох "Как се пише дипломна работа" на Умберто Еко. За тези, които не са я срещали, там той описва чудесен експеримент - поставя се на мястото на беден студент, който работи и живее в малко (до 1000 души) населено място. И се опитва, в рамките на възможностите, с които разполага, да напише "достойна" дипломна работа. При този експеримент Еко си отделя по девет часа седмично, колкото би могъл да си отдели един работещ младеж, за търсене на информация по темата в библиотеката на най- близкия град. Като игнорира личното си познанство с библиотекаря, който би му спестил много време, а от там и средства - т.е. студентът няма как да се ползва от услугите на точно този библиотекар - и отхвърля една случайно попаднала му книга (за която знае предварително, но би била неизвестна на момчето) Еко влиза "обективно" в ролята на студента.

Може би от тази история ми е хрумнала идеята за размяната на местата. Помислих си кое от нещата, които обикновено върша, би могла да свърши Диана и кое не (примерът, в случая е обратен, защото аз съм работил това, с което тя сега се занимава). Ето всъщност какво върша в няколкото часа дневно, когато Борис е с бавачката:

- обсъждам по телефона и пиша след това сценарии

- чета и конспектирам в библиотеката неща, свързани с докторската ми работа

- пиша оферти

- говоря по телефона с непознати хора, които се опитвам да превърна в мои клиенти

- ходя понякога на работни срещи, катедрен съвет или в офиса си

- водя упражнения

Със сигурност Диана не би могла да свърши само едно от нещата, но нали за това има още четири работни дни. Би могла, например, срещу огромната ми благодарност, да извади библиография за тукстовете, където се срещат заедно думите ефективност и инвестиции :) Така че това предложение, прехвърлено върху мен и семейството ми, започва да ми се струва все по- разумно. А и още нещо - от подобна еднодневна размяна на местата освен родителите, поне според мен, биха спечелили и организацииите/фирмите, за които те работят. Защото идването на нов човек има огромно предимство - външна, странична гледна точка върху процесите в организацията. Коята понякога е крайно необходима. Да не говорим за ползите, свързани с това човек временно да може да излезе от контекста си и да влезе в друга роля.

Чудя се защо, след като бащите имат законово основание да ползват "майчински" отпуск, възможността за подобна размяна на местата да не може да предвиди в нормативен акт.

Нищо ново под снега

2010-02-12T15:11:00.002+02:00

Това е снимка на Девическата гимназия (сега Регионален исторически музей) във Варна, малко преди снегът да започне да се топи. Стори ми се удивително красива сградата в този час на деня. Както се вижда от снимката, снегът не е почистен; липсва дори обичайната тясна ивица, разрината, за да могат да минават пешеходците. Както се казва в такъв случай - нищо ново за времето, когато във Варна вали сняг.

Няколко дни по- късно снегът се превърна в кални реки и откри обичайната мръсотия. Тротоарите са заринати с боклук, плочките на много места са полуразрушени (особено тези, поставени в последните десетина години, когато материалите в тях станаха основно пясък) и не ми се мисли как ще се бутат детски колички, когато водата се изпари. За улиците да не говорим - там зейнаха кратери. Или както се казва и в този случай - нищо ново за времето, когато във Варна снегът след истински студ се стопи.

Ах, как ми се иска поне веднъж, след поне едно подобно "природно бедствие", да видя нещо ново.

Здравето на здравната реформа

2010-02-08T10:46:00.003+02:00

От доста време си мисля за дебата около затварянето на болниците като част от промените в начина на организация на здравеопазването. И мислите ми все се връщат назад, по времето, когато правих един репортаж за Капитал, когато "здравната реформа" все още започваше. Отдавна не съм ходил в малките населени места и не знам дали там нещо се е променило през последните години или не. Искам да вярвам, че промяната е настъпила, но в същото време не ми се вярва нещо наистина да се е променило. Ама наистина, поне по отношението на равния достъп до здравеопазване. Копирам репортажа тук, защото сайта на Капитал иска регистрация за търсене в архива, която понякога е доста досадна. А темата за равния достъп (в това число и до еднакво качество) ми се струва все още супер важна.

Старците нямат зъби

„Който и да бе направил писалището, той беше виждал писалища, но не беше разбрал писалищността.“
Тери Пратчет, „Музика за душата“

Може би преди сто години мъж като този е вървял по пътя между двете села. Облечен в тъмносин вълнен костюм, наметнал дълго черно палто и свил пръсти около кожената дръжка на лекарска чанта с протрити ръбове. Сигурно и тогава двата километра между Кондофрей и Чуковец са се извървявали бавно покрай кривите стебла на дърветата. А от двете им страни над разкъсаната земя пак са прелитали ястреби, стиснали в хищните си очи следите на мишките.
Сега мъжът, спрял преди първите къщи на село Чуковец, Радомирско, казва, че ще приема пациентите си в стаята на кмета, после ще мине през кафенето и в два и половина ще бъде отново в здравния център на Кондофрей. Извинява се, че има много работа, докато шари неспокойно с очи по облите хълмове отсреща. После приглажда назад бялата си коса, спуска надолу пръсти, колкото да се увери, че възелът на вратовръзката му си е на мястото, и тръгва по пътя към къщите.
Няколко часа по-късно млад мъж, облечен в шаячни войнишки дрехи, спира да цепи дърва в двора, за да се приближи към оградата. Обяснява, че къщата на доктора е на главната улица. Преди да се върне към брадвата, казва, че лесно се познавала по

Изтърбушените прозорци

на първия етаж и по купчината сгурия отпред. „Иначе, допълва мъжът през рамо, докторът май днес не приема тук. Казват, че си бил хванал квартира някъде в друго село.“
Пред къщата вече са се събрали старици. За да се скрият от вятъра, те стоят на завет, наредени на стълбите като лястовици. Държат с напуканите си пръсти перилата и косите лъчи на зимното слънце, като от време на време отпускат по някоя дума. За доктора, за къщата, за миналото и за себе си. Една от тях разказва как в селото преди години (дълго търси точния им брой, но след това се губи в спомените си) освен лекар имало медицинска сестра, акушерка, зъболекар и шофьор на линейката. „Сега, чедо, само лекар остана, ама ей на, от колко време чакаме! При него са на проверка от ХЕИ-то, по-важни са те от нас“, плъзга последните си думи по парапета надолу.
Встрани от тях, опрял длани върху задния капак на зеления си москвич, стои Иван. Дошъл тук направо от село Жедна, за да „докарам бабата, че като доила кравата, се хлъзна и падна. Абе остави се. Миналия път като стана тъй, я заведох в Радомир. Оттам ни пратиха в Перник, защото нямали рентген. Но от Перник ни върнаха обратно пак в Радомир. Ей така. Ама сега я водя първо тук, защото знаеш как е -

Всичко е шарко-парко

ако нямаш направление от личния лекар. Тук не сме като в София. Там един престъпник нещо да кихне, веднага го пращат във Военна болница, а тук недай си боже, някой пенсиониран миньор да му стане нещо. Ако няма кой с кола да го закара до града, ей така ще си замине. Зъболекар ли? Че защо ни е тук зъболекар - старците си нямат зъби, нали?“ Мъжът продължава да чопли с пръсти ранените лица на селата наоколо (познавал всички останали хора, защото, преди да се пенсионира, бил полицай). Накрая спира думите си, след като е ударил чертата, че „тука измислици няма, всичко си е реално“.
През липсващите прозорци на първия етаж на здравния център се промъкват следи от миналото на стаите. Върху ръждясалата пружина на легло с метални табли е стоварила тежестта си носилка с все още здрав брезент. Под нея са се скрили брошури с избелели червени кръстове и огънати корици на книги. Някъде в суматохата се чете, че „…миньорите са в челните редици…“, а от сумрака в дъното на стаята изплува бял метален шкаф, пълен с прашни стъкленици.
Когато краят на проверката от ХЕИ отваря вратите на лекарския кабинет, стариците тръгват несигурно нагоре по стълбите. Във вестибюла (ако изобщо може да се нарече така) един срещу друг стоят дървена пейка и шкаф с трудно определима възраст. Шкафът някак понася дългите редици празни газени бутилки и няколкото буркана, оставени за разнообразие сред тях. „Ми тук е по-студено, отколко навън“ - нарежда пред себе си възрастната жена, току-що излязла от кабинета на лекаря.
Всъщност слънцето успява да премине през прозорците и през мрежестите пердета със странен цвят, за да стигне разтворените врати на аптечката. Д-р Каменов (така се представя мъжът с бялата коса и червената вратовръзка) стои прав зад метално бюро, отрупано с документи и засъхнал восък. В началото е трудно да се разбере какво точно не е наред на стаята. Погледът се опитва да пропусне натрупаната по сивия балатум кал, да прескочи купищата мъртви мухи под прозорците, но когато се блъска в ръждясалите шпатули (студените метални пластини с които проверяват дали ти е зачервено гърлото), сложени в пластмасова чашка над картоните на пациентите, стаята се сглобява отново. Сгърчена и мръсна като кушетката за прегледи между прозореца и бюрото.
„Ето тук приемам, в тази мизерия, продължава мъжът, докато пали цигара и издухва с облекчение сивия дим към напукания таван. Някои ми се възхищават, а други казват, че съм ненормален да работя в такива условия. Но е по-добре от

Стаята на мъртвия кмет

в Чуковец. В Жедна, докато беше топло, преглеждах в салона на читалището, до библиотеката. А един мъж го видях на улицата, че има паркинсон, и му дадох направление.“ Заедно с дима д-р Марин Каменов продължава да издухва от дробовете си собствената си история. Дошъл в Кондофрей на осми юли миналата година („защото е близо до София, а семейството ми живее там“). Още тогава токът в къщата бил спрян, а по време на големите студове тръбите замръзнали и останал без вода. Влязъл в кореспонденция с кметството в Радомир, откъдето му обещали да уредят въпроса с тока, но „още нищо не се е случило. Изкарах зимата на дърва, но и те свършиха. Светя си със свещи и си правя кафе на едно газениче. Живея в съседната стая, а веднъж в седмицата ходя до София да се изкъпя. Не исках да ме снимате, за да не се види, че преглеждам без престилка. Не че нямам - имам, но е много студено с нея, затова. Мога да хвана една кофа вода и един парцал и да почистя всичко тук за половин час. Бил съм в казармата и съм правил сапунки, но сега не съм чистач, а лекар. Имам достойнство“.
Практиката на д-р Каменов се състои от сто шестдесет и седем души от четири села. Казва, че прави за тях каквото може, но после уточнява, че прави каквото му е по силите. Описва ходенето по домовете им нощем, това, че носи лекарства, когато отива в града, след което отваря лекарската си чанта. От нея вади няколко картончета, изписани с цветни моливи. Разстила ги пред себе си като колода карти и обяснява, че на тях си е записал какво се прави в кризисни ситуации. Казва, че около болния винаги има паника и „човек може да забрави нещо. А ето, аз съм си записал всичко - при сърдечна недостатъчност, при криза какво да предприема… но проблемът е другаде. Сега здравеопазването е организирано като антиздравеопазване. То позволява злоупотреби със здравето на гражданите. И не говоря така от омраза - на десетгодишна възраст съм дал клетва да служа на хората. В града лекарят има практика от по хиляда и нагоре души. Ами той познава ли си пациентите? Един лекар трябва да е наясно за наследствените болести в семейството, за режима на живот на всеки един. Ето, въпреки че познавам всичките си пациенти, на мен от касата ми режат по шестстотин лева, защото нямам кардиограф. А като нямам ток, къде да го включа този кардиограф“, завършва докторът и потъва дълбоко в излинялото си палто.
Долу, под прозореца на това, което в Кондофрей наричат кабинета на доктора, двама възрастни мъже удрят с тояжките си по разпиления чакъл. И си говорят как „всичко тук върви на зле“. След кратко мълчание и няколко търкулнати камъчета единият продължава: „Върви на зле, ама все пак върви нали?“ „Върви, ама назад“, продължава беззъбата кавга другият.

ПС - Това е репортажът, с който не спечелих "Паница". Участвах с два, вторият беше за "дървената мафия" в Разлог и го написах според изискванията на редакторите за това, как трябва да се пише вестникаски текст. В конкурса се състезаваха и двата ми текста, но след като журито избра "Пожари и апаши" реших, че щом критериите ми за писане на текст се разминават с тези на останалите, по добре да си намеря друго занимание. Та така (не, че това има някаква връзка с темата за достъпа до здравеопазване, просто реших да го споделя).

Страшни приказки (за правилата)

2010-01-28T14:04:00.000+02:00

Разказвате ли страши приказки на децата си? Страшни от гледна точка на представите ни кое ги плаши или от това, което наистина ги кара да се страхуват?

Преди няколко дни Борис влезе в една такава серия от пакости и бели, че ми беше изключително трудно да си стоя спокойно на границата между вежливостта и добротата. Най- вероятно така е компенсирал дългото ми отсъствие или пък е заявявал нуждата си от вниманието ми. Или и двете заедно. Но когато го приспивах за следобедния му сън, разказах следната приказка:

"Един малък човек бил мнооого непослушен. Ядосвал майка си и баща си; те го молели да не върши чак толкова бели наведнъж, но той продължавал. Счупил всичките си играчки, разпилял ги из цялата къща, извадил всички вилици и ножове и си построил гора върху паркета... (следва един много дълъг списък, несъществен от гледна точка на сюжета). Накрая ударил братовчедка си, при това без да му е направила нищо и два пъти един след друг. Колкото и да го молили родителите му, той не спирал да върши бели. И не се вслушвал в моблите им. Накрая таткто на малкия човек му предложил избор - да продължи да върши бели и да си играе сам или да направят заедно магистрала. Малкият човек се съгласил, след което веднага съборил всички книги от библиотеката на земята. И баща му, много разочарован, си тръгнал, за да го остави да си помисли дали така е по- добре.

Малкият човек останал сам. В началото се забавлявал, но след това огладнял и нямало кой да му приготви да яде. Нито кой да го гушне, преди да заспи. Или пък да го изкъпе преди това. Изведнъж на вратата се почукало. Малкият човек отворил и видял една баба с остър и дълъг нос и големи очи. Тя му казала, че е бабата на непослушните деца. И го взела, сложила го в една торба и тръгнала да го води в къщата си.

Малкият човек плакал, а сълзите му минавали през торбата, превлъщали се в бисери и оставали върху снега. Когато бащата и майката на малкия човек започнали да го търсят, тръгнали по следата от бисерите и го открили. Малкият човек чул как го викат, ритнал силно торбата, тя се развързала и той изскочил навън. Таткото и майката се скарали на бабата на непослушните деца, защото взела дете, което не е нейно. Освен това малкият човек не бил непослушен, а просто много обичал да прави пакости, въпреки че това натъжавало майка му и татко му. И го прегънали мнооого силно..."

Тази история Борис изслуша с голямо внимание, след което се обърна и веднага заспа. А когато се събуди искаше "Бабата тати доде, гуееми очи". И така няколко пъти. Според майка му обаче, такива истории не бива да се разказват. Защото били страшни и плашели децата.

Този спор ме накара да се замисля за страшните приказки - защото има доста зловещи, нали? Ловецът трябва да убие детето, да му извади сърцето и черния дроб като доказателство, че е свършил работа, но накрая убива сърничка и я разфасова; вълкът е изкормен, натъпкан с камъни и удавен в кладенеца и т.н. Всъщност каква е ролята на страшните неща и защо те трябва да се разказват на децата? Или поне защо всяка култура разказва на децата си подобни приказки и каква е функцията на страха, респективно на зловещия персонаж.

Преди няколко дни, заради работата върху един сценарий, прочетох отново "Морфология на приказката" на Проп. В общи линии всички вълшебни приказки, според него, са изградени от еднакви, комбинирани в една и съща последователност елементи. Раглеждането на страшните приказки от този ъгъл ни позволява да видим каква е функцията на страха в приказката. Казано накратко, тя се състои в научаване на следното:

1. Съществуват страшни неща, 2. Човек може да победи страха си, 3. Срещаш страшното, когато нарушиш забрана, 4. Единствено нарушаването на забраната (правилата) може да те изведе на нов път, където да срешнеш непознатото, 5. Можеш да избереш да не бъдеш като другите, стига да понесеш последсвията от това, 6. Ако искаш да си като всички, трябва да не нарушаваш забраната.

Струва ми се, че по този начин, чрез страха и пътищата за преодоляването му, обществата са създавали онези хора, които са имали смелостта да тръгнат по свой собствен път и да придвижат обществото нанякъде. И ако страшните приказки правят точно това, защо да не продължим да ги разказваме на децата си? Защото според мен тези приказки са супер полезни и изграждащи.

ПС - Борис говори за "бабата с очите" с любопитство и желание да я срещне отново. Докато спорихме с Диана, се сетих за историята на Сидхарта и дворецът, в който го затворили, за да не вижда грозното на света. В романа на Хесе, Сидхарта казва, че човек не може да спести нищо на детето си и да го предпази от грешките, които ще допусне (от съдбата му).

Дълга командировка или Опитомяването на Лисицата

2010-01-26T14:13:00.000+02:00

Реших да си припомня срещата между Малкия принц и Лисицата, защото хартиеното издание на книгата е в библиотеката на родителите ми. И ето какво излезе на първо място, когато написах "Малкият принц". Странно ми е малко, че историята за тази среща е най- търсения момент от цялата книга в мрежата. Макар и да не съм убеден, коя от историите на Малкия принц бих посочил като най- търсена - за пияницата е прекалено депресарска, за царя - реалистична, а за боабабите и овцата - приказна. Сигурно хората търсят най- много историята за лисицата, защото откриват в нея най- голяма полезност. Или пък е най- близка до ситуации от живота им; не знам. Ето, че и аз се сетих за тази среща веднага след първата си по- дълга раздяла с Борис, след като е преминал шест месечна възраст.

През първия ден си говорихме с него през скайп - той се разстрои, аз също. Викаше ме постоянно, а аз нямах разумен, ама наистина разумен отговор какво толкова ми е по- важно от него, че съм заминал. На следващия ден видеовръзката не беше толкова драматична, а след като се прибрах в края на седмицата, майка ми каза, че последните дни изобщо не е питал за мен. Е, освен от време на време.

Всъщност не знам какво съм очаквал след първата си продължителна раздяла. Спомням си (вече по- късно) че дългите раздели между мен и родителите ми, когато ме оставяха за по месец на село, бяха доста драматични. Като и доста, и драматични, е съвсем меко казано. Сега виждам, че Борис реагира, макар и много по - меко, по същия начин на разделите си с мен и с майка си. По всяка вероятност съм се надявал собствения ми опит да ме подведе и той да реагира по съвсем различен начин, все едно нищо не се е случило. Надеждите ми, разбира се, бяха напълно безпочвени.

Още на първата вечер Борис ме изпрати да се връщам с автобуса за София и да не се връщам никога. Като на последното "никога ли?" отговори с "да". След като премина първото ми стряскане, анализирах случилото се от деня, поведението му и видях, че то се е променило, макар и съвсем леко, от обичайните му реакции спрямо мен. И тогава се сетих за историята с Лисицата.

Имам една теория за връзките. Когато една връзка приключи, на "времето" му е необходимо точно толкова, за да те излекува, колкото е продължила и самата връзка. Или ако си бил с някого, да речем, две години, и след това се разделите, точно две години ще са ти необходими (плюс, минус няколко дни), за да се излекуваш напълно от липсата му. Независимо причината за раздялата в кого е. Мисля си, че и при раздялата с детето е същото. Просто ти трябват няколко дни на бавни стъпки към него, за да скъсиш отново растоянието и да му помогнеш да преодолее страха си, че ще го изоставиш отново. Колкото и леко и тихо да стъпваш.

Къде отива любовта

2010-01-21T09:32:00.000+02:00

Спомних си една история, през която пътувах преди много време - тази за Бърни Кълвача. Завихри се някъде един въпрос от началото на книгата- за това как можем да задържим любовта. И като се разрових в мрежата, за да си открия фразата, попаднах на линк към книгата. Ако случайно сте я пропуснали, струва си :)

Въпросът, който тогава не ми даваше мира, беше къде, или по точно защо любовта си отива. И тогава измислих следната история: "Всеки човек носи наръч дърва. Някой са сухи, други мокри, а третите почти се разпадат на прах. Но пък са чудесни, защото с тях по- лесно се пали огън на открито. Когато срещне своята половинка, двамата стъкват огън от дървата, които носят. Ако хвърлят всички клони в огъня, той лумва висок и буен, топли и изгаря кожата, на моменти дори е трудно да стоиш близо. И изгаря бързо. Когато жаравата стане на пепел и двамата започнат да зъзнат от студ, тръгват към гората за нов наръч дърва. Но тръгват в различни посоки. И не се срещат никога. Ако пък запалят малък огън и пестеливо използват дърветата, остават заедно много дълго. Дори понякога, струваше ми се, животът им става по- кратък от времето, което огънят може да им даде заедно".

Често си спомням тази история. Вчера, в един офис със супер нагнетена атмосфера, срещнах стара приятелка. Разговорът с нея ме насочи към приказката за огъня и я разказах. Този път финалът ми се стори отворен. И добавих следното: "Докато огънят гори, двамата имат достатъчно време, за да съберат камъни и да се оградят със стена от останалия свят. Ако използват дървата пестеливо, огънят ще им даде достатъчно време да завършат стената; да направят пълен кръг, който вече не могат да напуснат. Когато огънят изгори, жаравата изтлее и пепелта се смеси със сълзите на спомените, превръщайки се в боя, с която двамата могат да изрисуват затвора си отвътре, ще им остане топлината от телата им, с която да преживеят студа. Защото няма да могат да отидат отново в гората за нов наръч".

"Е какъв е изводът?" - попита ме старата ми приятелка. "Че имаш избор" - отвърнах и. "Дали да хвърляш целия наръч наведнъж и след това да тичаш отново до гората, докато не можеш повече да събираш дърва или просто да стигнеш до нея. И да останеш сама със студа накрая. Или да използваш това, което имаш пестеливо."

"Е много тъжно и песимистично е това" - каза ми - "Не искам да е така". Хм, и аз не искам.

КниЖАРница като сладкарница

2010-01-16T15:39:00.000+02:00

Иначе книжарницата се казва Жар - птица, но ЖАР от заглавието е изписано точно така и върху табелата над мястото. Намерихме я случайно и всъщност влязохме в нея заради малката масичка с трите столчета, които се виждаха от тротоара, през витрината. Вътре беше тихо и спокойно, защото, освен книЖАРката, нямаше никакви деца.

Пълно е с детски рисунки и купища книги, повечето достъпни за детския ръст. Разказа ни, че всяка събота, от 11 сутринта, се събират деца и се четат, разказват и играят приказки. Като в истинска книжаница.

Тази събота я пропуснахме, но ми се струва, че мястото е истинско. Появило се е на левия тротоар преди подлеза Шипка някъде през юни. И вече си има постоянна публика (и в съботите). За нещастие пропуснахме тази, но ще отидем с Борис някоя от следващите и ще разкажем как е.

Хубаво.

Спомени за къщи

2010-01-15T16:24:00.000+02:00

Помните ли тази къща? Преди шест, седем години се намираше на една пряка на "Аврам Гачев", сега "Цар Симеон". Точно срещу най- наклонената част по пътя от шадраваните към Гарата. Вече я няма, а на нейно място се появи безлична кооперация, решена в стъкло и бетон. Безлична, в сравнение със съборената къща, а не със строежите от последните години.

Снимах я случайно с телефона си, без да предположа, че някой някога ще я събори. Но се радвам, че поне остана снимката. И спомените ми за нея и няколко безметежни лета.

А тази къща помните ли я? Все още стои в началото на "Цар Асен" на ъгъла срещу Девическата гимназия. Но, както се вижда, вече е без покрив. От табелите става ясно, че няколко физически лица ще инвестират в строежа на нещо на нейно място. Доколкото разбрах, строежът (събарянето) е спрян(о), но какво от това? Нещо подобно се случи с Картофената къща, но днес, година по- късно, въпреки уверенията, че ще бъде издигната тухла по тухла, все още я няма. Напук на уверенията на Общината, на Института за паметниците на културата и който още се сетите.

За щастие са започнали да събарят покрива бавно, а не като с Картофената къща - за една събота и неделя. От тук нататък следват тромави процедури, които едва ли ще доведат до въстановяването на събореното.

А лицето на стара Варна (да, онова същото, напоено с морска сол и вятър, и безвремието на топлите летни вечери) бавно изчезва като женски силует в здрача, след който не следва утрин.

Вечер прозорците светят самотни

2010-01-12T15:59:00.000+02:00

Сигурно има хиляди вечери, които съм прекарвал у дома с родителите си. И десетки, в които съм бил оставян сам, да слушам стария ВЕФ в детската ни стая, докато не заспя. Но така и не заспивах. Сега, когато се върна назад, виждам, че помня всички самотни мои вечери и много малко конкретни, които съм прекарал с родителите си. Което е нормално, всъщност, защото човек помни изключителното, различното, а не обикновеното (без непременно да прави оценки от вида добро - лошо, приятно - неприятно).

Преди няколко дни с Диана излязохме с приятели и оставихме Борис сам с баба му и дядо му. Неща, които за двете му години и половина сигурно са се случвали не повече от пет пъти. Докато пиехме червено вино и се заливахме от смях с компанията ни, с Диана забелязахме, че и двамата се чувстваме някак гузно. Все едно сме изоставили детето си и вместо да прекарваме времето си с него, сме някъде другаде. Не знам при нея откъде точно идваше това чувство за вина, но при мен определено се пораждаше някъде дълбоко в спомените ми. За онези тъмни вечери с музика от ВЕФа, в които очаквах майка ми и баща ми да се приберат от гости. И в които така и не заспивах, колкото и след полунощ да се приберяха те.

Чудя се, дали ако прекарваме повече вечери извън къщи, само двамата, чувството за вина ще се задълбочи или ще изчезне.

Дай лапа! Бра-во! А сега танцувай!

2009-12-19T14:33:00.000+02:00

Редките срещи с роднините пораждат странни асоциации. Преди няколко дни бяхме на гости с Борис при роднини, които обикновено виждаме доста рядко. Направи ми впечатление начинът, по който се отнасяха с него през цялото време. Сигурно има някакъв приет от всички код за общуване с малки деца (в момента той е на две години и три месеца и само от няколко седмици съставя изречия от полу- и кодирани собствени думи), който се предава от поколение на поколение. Въпреки това за мен беше съвсем неочакван начина, по който го заляха с въпроси: "Ти на колко си годинки", "Как се казваш", "Колко голям ще пораснеш", "Как се казва баба" и все в тази посока. Той отговаряше чинно където успяваше, някъде показваше с пръсти, докато накрая загуби интерес, защото въпросите, един след друг, в леко разбъркан ред, започнаха да се повтарят.

С него винаги сме разговаряли като с голям човек и заради това подобен "бебешки" код на общуване ме подразни. В един момент дори ми заприлича на онази среща между стопанина и неговото куче с приятел, в която приятелят започва да чеше кучето зад ушите и да иска да му подаде лапа. И така отново. Понеже цялата тази леко инфантилна история по някакъв начин ми се стори неуместна, вежливо обясних, че е достатъчно голям, за да може да разбира това, което му казват; както и, че могат да говорят с него за неща, които ги интересуват или които предполагат, че интересуват него. По някаква причина обаче разговорът продължи във вече зададената в началото посока.

Със сигурност подобно отношение започва от най- ранното фалцетно говорене и гукане при първата среща с бебето (колкото и да твърдят, че бебетата се нуждаят точно от това, никога, като баща, не съм разчитал подобна нужда у Борис). А всъщност, поне според мен, е подценяване от самото начало. Все едно ако срещнеш човек с отрязан крак в парка, с когото искаш да повървиш малко, да започнеш да подскачаш на един крак до него, вместо да забавиш ход. Или пък, отивайки на среща с негър, да боядисаш откритите части на тялото си със сажди.

Мисля си, че подобно отношение към децата стои в основата на отношението на хората към малцинствата и като цяло към различните. Защото, вместо да хвърля мостове, то ги изгаря.

Дървета по Коледа

2009-12-17T13:49:00.000+02:00

Определено обичам мириса на бор в стаите по Коледа. И някак разликите между отсеченото дърво и изкуствените елхички няма смисъл да бъдат коментирани, независимо дали ъгълът, под който ги виждаш, е "спаси дърво за Коледа" или "вредното въздействие върху околната среда при производството на изкуствени елхички". Всъщност от няколко години не купуваме борче или елхичка по Коледа, а вместо това украсяваме изкуствено дърво на терасата (за да има повече от 20 минути живот). Покрай разразилите се спорове кое е по- нещадящо, се сетих за две коледни истори.

Първата, преди повече от десетина години, започва в селото на майка ми. Бяхме отишли с някоко приятели там, за да прекараме заедно Нова година. По онова време (1990-та) в България все още само католиците празнуваха Коледа. Но пък за сметка на това имаше режим на тока и за огромно мое щастие на 31ви декември го пуснаха 10 минути преди полунощ, колкото да чуем приветствието на министър- председателя и след това го спряха отново; така прекарахме цялата вечер на светлината от църковните свещи, които баба правеше сама. Малко преди да падне мрака, тръгнахме със секира на рамо към горичката над хълма срещу къщата. Беше натрупал мек сняг и тук там по улиците имаше партини. Някакви самотни стъпки излизаха от протките, кривуличеха до отсрещните дувари и се връщаха обратно; сякаш е опитваха да надникнат към къщите отсреща. Тъкмо бяхме стигнали до края на улицата, където започваше баира, и един старец ни попита: "Къде с това секирче сте тръгнали". "За елхичка", казахме му в гръб. Но думите "А садили ли сте дърво на баира, че да сечете" ни спряха. И се върнахме само с едно секирче край печката.

Втората е малко по- късна. По онова време живеех сам с Елза (разкошен полу ризеншнауцер) в извънградска къща над Златни пясъци. Обикновено по Коледа си препрочитам Димитър Маринов и тогава изчетох отново описанието за дървото на Бъдни вечер. Въпреки че не бях засаждал бор в боровата гора пред къщата, отново нарамих брадва и влязох в гората. Искало ми се е някак да се върна около стотина години назад, мисля си. Пак имаше сняг, а над него светеше зеленика с остри листа и червени плодове. След като обикалях дълго сред дърветата, видях, че няма как да открия бор, по- нисък от три - четири човешки ръста. На връщане си спомних за два клона, които ми бодяха очите в началото на пътеката всеки път, щом излизахме с Елза на разходка. И ги отсяках. Истината е, че приличаха повече на палма (след като ги закрепих с пирони за кръстачката и с тел един към друг) отколкото на коледно дърво, но цялата къща замириса на борова смола. Гледах ги и се смеех на глас, без да знам дали на нелепия им вид или на нелепата си самота на Бъдни вечер. Но пък огънят шумеше зад гърба ми, докато месех содената питка, с аромат на борова смола.

Запомнил съм тези две Коледи (има ли Коледа множествено число или е единствена?) заради дърветата. И дори и да знам, че борчетата и елхичките, които избуяват по пазарите, са садени точно за да бъдат отсечени, предпочитам изкуственото дърво пред тях. След като не съм засадил дърво, струва ми се, че нямам право да го отсичам.

Има - няма или за фокуса

2009-11-06T13:29:00.001+02:00

От известно време насам си мисля за нещата, върху които обикновено се фокусираме. Всъщност голяма част от собствената ни култура е изградена върху сравняването по линията има - няма; т.е. обикновено се фокусираш върху това, което нямаш, то се превръща в някакъв твой стремеж, който, ако си достатъчно гъвкъв, превръщаш в стратегия за действие и така до следващия ти стремеж. На практика върху тази елементарна мотивация се крепи цялото общество. Няма нормална държава - какво да направим (освен да се оплакваме и вайкаме в убийствено монотонен ритъм), за да стане нормална. Няма нормални детски градини, където да оставяме децата си - какво да направим, за да станат такива или да открием такива. Няма нормална градска среда - какво да направим, за да не паркират идиотите по тротоарите и да се движим спокойно по тях. Няма нормални деткски площадки - какво да направим, за да принудим Общината да изгради такива. И така нататък. Свикваме да мислим по тази линия на разделения и я пренасяме върху собствения си живот - взираме се в това, което нямаме и чертаем стратегии как да запълним липсите.

Всъщност това е чудесна матрица на поведение - или поне е за предпочитане пред вечното вайкане и мрънкане. До момента, в който оставим на заден план нещата, които имаме. И спрем да си даваме сметка, че ни се изплъзват, че забравяме да им обръщаме внимание; което означава, че сме ги загубили.

От два дни насам чета някакъв трилър, в който авторът говори за прехода от обществото на ловци - събирачи към земеделско общество. Тезите му там, в известен смисъл, са спорни, но в общи линии идеята, която вкарва е, че на ловците - събирачи са им били необходими средно по три часа на ден, за да осигурят прехраната си. Докато земеделците са вършели това през целия ден, при това с огромни мъки. И в резултат на това (освен, че са загубили свободата си - респективно времето, което са отделяли за създаване на неща с не- практическо значение, като предмети на изкуството, да речем) телата им са станали по- малко силни и по- неспособни да понасят изпитанията не само на климатичните промени.

Със сигурност фокусът върху това, което нямаш, задвижва всички икономически (и психологически) механизми и в известен смисъл предизвиква движение напред. В същото време, обаче, "успешните ни придобивания" се плащат с част от свободата, която по условие би следвало да имаме.

Жени в командировка

2009-10-12T14:41:00.001+03:00

Преди първата си командировка Диана се опита да намери някакво инфо за това как се постъпва в такива случаи, особено ако майката продължава да кърми. Оказа се, че единственият полезен съвет, който откри, беше свързан с това да говори на Борис за предстоящото и в общи линии да му разкаже предварително какво и как ще се случи. Това беше разговор насаме между тях двамата (не, че нарочно бях изключен от него; просто се случи да работя в другата стая - според мен би било добре в такива случаи и двамата родители да говорят с детето, особено, ако се случва за първи път и няма практика, на която да се позове единият от тях). Разказа ми, че в частта за тръгването Борис се натъжил супер, но когато стигнали до връщането и, настроението му се подобрило и дори се радвал, предусещайки някакви приятни бъдещи неща.

Всъщност поводът за този пост не е свързан с някакви практически съвети как да компенсираме липсата на Мама в няколкото дни, когато я няма - например методът на заместването действа безотказно. Достатъчно е да замениш познатите ритуали с нещо ново и сходно, траещо също толкова време. Като да речем кърменето с някаква забавно изядена кофичка кисело мляко; приказката за лека нощ с домашен театър и куп други приключения, които превръщат моментите преди лягане в радост. Каквото и да направиш обаче, поведението на детето се променя така, както се променят движенията на човек, след като загуби едната си ръка или крак. Да, примерът е малко зловещ, но отсъствието на един от родителите не може да не предизвика нарушаване на равновесието и някакво ново равновесие, макар и крехко и неустойчиво. Дори и когато се получи весел купон за двама, липсата продължава да се усеща, след като смехът заглъхне и сънят слепи миглите.

Навремето, когато хората в семейството почти не са се разделяли, сигурно е било по- лесно. Но пък така поне можеш да разбереш какво точно е някой от двамата да липсва. Защото, когато останеш сам, разбираш как точно би изглеждал животът ти без другия. Което никак не е за пренебрегване.

някога

2009-10-09T00:04:00.000+03:00

Над Варна някога

Кръжаха чайки

нощем

Сега, когато

В морето няма риба

Изчезнали са по стърнищата

Да търсят семена

От жътвата останали

Във двора ни

- щурец -

и чакам

Да ме целунеш

Мъничко преди да се събудя

Честит рожден ден!

2009-09-03T15:50:00.001+03:00

Рожденните дни винаги са ми действали малко странно и противоречиво. Очакването, подаръците, хората, радостта, разочарованието, страхът, че този така специален ден може да се окаже не истински специален...

Всъщност тези мисли са заради рожденния ден на Борис, втори поред. В началото бях против да го празнуваме с много деца, тъй като възможните места, където това може да се случи във Варна, са изключително малко. А всъщност всичко, което е необходимо за истински хубав детски рожден ден, е малък двор със зелена трева и дървета (и разбира се, ограда, за да не се налага непрекъснато да тичаш след детето си в опит да го предпазиш от колите на улицата и прегръдките на кофите за боклук), както и хубаво време. За щастие имаме такава градина, макар и извън града. И докато децата тичаха, ровеха в пясъка, люлееха и си крадяха играчките, с останалите майки и бащи си поговорихме за детските рожденни дни и Варна.

В общи линии повечето мнения се въртяха около липсата на нещо подходящо. Странно, но всички разговори в тази посока, на които съм присъствал, завършват с обобщението, че след като няма, чудно как още никой от нас не е направил място за детски рожденни дни. Сигурно в случая става въпрос за някаква интуиция (едва ли някой от познатите ни е правил точни разчети колко ще струва издръжката на едно такова място и какви цени са възможни), защото все още няма такова място. Или поне никой от нас не го е направил или открил. Но като гледах как децата се забавляваха с простички неща като клони, тревички и един кашон останали стари играчки, забравих за мястото, заслепен от магията на детството. Защото магията и радостта са най- важни. Всичко останало е просто... място, където това се случва.

Честит рожен ден :)

Диви плажове

2009-08-31T15:31:00.000+03:00

Това е морето до х. Ветеран. Чудесно място за деца, дори и при вълни, които тук не се виждат много добре, но точно в този ден си бяха доста силни. Не знам защо, но Борис не се страхува от морето, когато е гладко като тепсия - влиза спокойно във водата, независимо дали е с пояс или без. Но когато се появят дори малки вълнички, предпочита да стои на брега и да хвърля камъчета и миди във водата. Или някоя от пластмасовите фигурки за пясък.

На този плаж, обаче, камъните правят нещо като естествен вълнолом и непосредствено преди брега се оформят малки басеинчета със спокойна вода, дори при силно вълнение. Пясъкът е сравнително чист, като изключим фасовете. А хора до към 11 почти няма - може би заради леката отдалеченост от масовия плаж по- на север, до който можеш да паркираш. Виж, гората между пътя и плажа е доста замърсена от дивокъмпиращите, но така или иначе си носиш детето на ръце, заедно с цялото плажно оборудване, заради големия наклон.

За съжаление това се случва с повечето диви плажове през август - мръсотията, отпадъците и следите, които къмпиращите оставят след себе си, стават все повече и повече. Говорихме си с Диана преди време по този повод и думите ни се стълпиха около следната схема - откриваш място, водиш приятел, след време той води друг, а другият води следващата година трети. Така на мястото се събират хора, които не познаваш и които, за съжаление, не живеят и не спазват твоите правила. Като да речем да събират всичко със себе си и да го изхвърлят другаде.

А на теб защо ти се виждат зъбите?

2009-08-25T13:40:00.000+03:00

Преди няколко дни с Борис се люлеехме на люлки зад едни блокове. Обикновено Тома и сестра му са винаги там. Играят под прозореца на баба си, а тя ги гледа от балкона и ги навиква доста често. Тома се люлее (той е на около пет години), а сестра му (на есен тръгва в първи клас) обикаля наоколо, причинявайки на баба си говорене на висок глас.

Както се люлеехме, Тома ме попита изведнъж: "А на теб защо постоянно ти се виждат зъбите?". "Ами как така постоянно ми се виждат" - питам го аз. "Ей така" - показва ми Тома и на лицето му цъфва огромна усмивка. Очевидно съм се усмихвал, докато люлея Борис. По- често, отколкото Тома е свикнал да вижда на лицата на възрастните, струва ми се.

Ден по- късно, с Борис правехме обичайния кръг около фонтана зад Казиното, в Морската. Докато се разминавахме с баща и син, голям колкото Тома, бащата говореше поучително: "Ами като не ти харесва нещо, ставаш и си тръгваш, за да нямаш проблеми, ясно ли ти е! Отиваш на друго място, разбра ли?" А момчето усърдно кимаше.

Разказвам тези две случайно попаднали ми реплики заради важността на всеки детайл от поведението ни, когато общуваме с децата. Стана ми малко страшничко пет годишно дете да не открива лесно думата за усмивка. Също толкова страшно, колкото задаването на модел на поведение в най- ранна вързраст щом нещо не ти харесва, да бягаш, а не да се опитваш да го промениш. Сигурен съм, че всяка дума, която казваме, всеки съвет, който даваме са от огромно значение в какво ще се превърнат децата ни.

Спомням си една Нова година, бях някъде на възрастта на Тома, се бяхме събрали няколко семейства. Звучеше музика, възрастните танцуваха леко и аз, някак си възпламенен, започнах да танцувам около тях. Един от възрастните, забелязал танца ми, започна да ме сочи с пръст; не задължително с подигравка, но нещо в тона му и в начина, по който гледаше ту към мен, ту към останалите, ме нарани. Спрях да танцувам и така до седемнайстата си година, когато прочетох Алексис Зорбас. Сега доста често ми се случва да изразявам чувствата си с танц, но това не е толкова важно. По- важно ми е Тома да открива лесно думата усмивка и момчето на неговата възраст да се научи да променя това, което не му харесва, а не просто да се оттегля на безопасно разстояние. Защото един ден Борис ще живее в заедно с Тома и момчето на възрастта на Тома в един и същ свят.

Варненски фестивали в минало време

2009-08-06T10:12:00.000+03:00

Спомням си една лятна отпуска, когато се върнахме във Варна (тогава с Диана живеехме в София и морето много ни липсваше). Озовахме се случайно на площада, някъде в ранния следобяд и попаднахме в центъра на дефилето на Фолклорния фестивал. На площада, точно пред Валентина, беше пълно с хора в народни носии, които пееха, танцуваха, вървяха и пак танцуваха; в ръцете си носеха музикални инструменти, цветя, балони... изобщо феерия някаква. Всички бяха супер усмихнати и създаваха едно такова особено настроение, от което кожата ти леко настръхва - сякаш си попаднал на място, където всичко е възможно да се случи. Вървяхме с ансамблите по целия център, спирайки заедно с тях пред разтварящите се тълпи от хора, колкото да направят поредната сцена на улицата, където групата отново пееше и танцуваше.

Малко по- късно вечерта случайно минахме покрай Девическата гимназия (Археологическия музей). Там започваше джаз фестивала, билетчето струваше 5 лева и след няколко минути стояхме върху същите онези пластмасови столове във вътрешния двор. Направих бърза справка в сайта на фестивала и видях, че това се случва през 2002 ра; вечерта, когато свиреше квартета на Сергей Манукян. Вечерта беше вълшебна, градът заспиваше бавно, а на нас дори не ни липсваше вечерният хлад, който се спуска от Витоша. Естествено, видяхме всички фестивални вечери, дори отидохме и на Фолклорния фестивал в Летния. А когато се върнахме в София, дълго си говорихме с приятели за фестивалния дух на Варна и дори ги съветвахме да планират отпуските си с фестивалния календар на града.

Малко по- късно (при следващите ни отпуски) видяхме, че Общината е направила почти всички концерти от календара на Варненско лято безплатни, което може и да е знак за социалната и политика, но от друга страна пък концертите се напълниха с всякакви хора, някой от които упорито се опитваха да се държат така, все едно стоят пред блока си, за да пият бира и играят белот със съседите си. Всъщност човек трябва да плаща за това, което слуша/гледа/чете/яде, за да се отнася с поне малко уважение и отговорност към него.

За съжаление тази година видяхме само една от трите вечери на Международния джаз фестивал. Проектите на Дойкин и Бодуров меко казано ни отегчиха. Усещането беше като по време на годишен галаконцерт на възпитаниците на музикално училище (е, хайде да не е средно, но със сигурност затънтено и не съвсем престижно такова). Разбира се, не всички могат да свирят като Гарбарек & Co, но нали говорим за стар, международен и джаз фестивал, все пак. Още повече, че Фестивалът помни вечери, в които ти е идвало да крещиш от удоволствие и да танцуваш или да се отнесеш дълбоко в себе си, благодарение на музиката.

Малко по- късно свако ми, който е един от организаторите на Фолклорния фестивал, ми каза, че и там нивото било потресаващо, в сравнение с минали години. Цитира някакъв разговор в общината, в който от администрацията обяснили орязването на бюджета за фестивалите с това, че всъщност Варна не е никакъв фестивален град и затова по време на криза не трябва да се наливат пари в нещо, от което всъщност градът няма нужда.

Жалко е, когато нашето някога става по- хубаво от нашето сега. Да не говорим за бъдещето, защото палмите са по- важни, нали.

Шест малки стъпки към щастието

2009-07-17T14:53:00.001+03:00

Василена ме тагна в края на горещниците с тази чудесна класация. Еленко, от своя страна е блогнал чудна класиця за неговите шест не- важни неща, които го правят щастлив. Двете са напълно различни, а общото между тях е щастието, което някакви неща са в състояние да причинят.

Естествено, щастието може да изригне неочаквано под всеки паднал есенен лист, а може и да си живее кротко и уютно зад ъгъла на печката, без да подозираш, че отдавна се е настанило там. Понякога си мисля, колко трудно е да си признаеш, че си щастлив (хич и не искам да влизам в онези същите пластове на народопсихологията, а и няма).

Чудих се къде да търся собственото си щастие (примерно в искреното възхищение, което изпитвам при добре изработените неща, като часовника, който Диана ми подари за рожденния ден; но от друга страна това са все пак вещи, които всеки ден можеш да загубиш, а и животът ти без тях няма да изглежда кой знае колко различен) и реших да го погледна през нещата, които ама наистина ми го причиняват.

1. Събуждането и заспиването на Борис - от близо две години е в нашия живот и няма смисъл да говоря за всички неща, с които ни прави щастливи. Тези му две състояния, обаче, са доста по- различни, поне за мен. Излизането му от състояние на сън, начинът, по който протяга ръце към Диана, по който намества тялото си към нейното, когато го прехвърля при нас, спокойствието, когато тя го кърми и след като е приключил първата му усмивка - ме правят толкова щастлив, колкото начина, по който в съня си ме прегръща с ръце, докато го местя от голямото легло в креватчето му. Някакво такова, истинско.

2. Радостта, от която очите на Диана светят отвътре - случва се рядко, но пък е удивително красиво. Независимо дали и подарявам облак, залез, айпод или нов телефон. Изглежда като преместване някъде другаде, в друг свят, появил се изневиделица.

3. Морето - обикновено винаги, но личния ми контакт с него е рано сутрин. Когато все още слънцето не е станало нечовешко и водата погълне кожата ми. Харесвам тишината на около три метра под повърхността, докато липсата на въздух почва да гори дробовете ми; или да се движа бавно зад ято дребна заргана, след което ятото рязко да смени посоката и да премине блестящо през мен.

4. Мъглата - не толкова в града, колкото някъде в гората. Дърветата се появяват неочаквано, цветовете са наситени и мокри и звуците изведнъж се превръщат в много важен ориентир. Струва ми се, че светът става магичен и ей сега отнякъде ще излезе северен елен, не знам защо.

5. Музиката - но не толкова общо, разбира се. Обичам да слушам Верди, докато готвя и някой от оперите на Моцарт, докато карам сам кола извън града. Слушам музика силно (сигурно оглушавам бавно), но щастието ми пулсира през нея. Сигурно е неприятно а околните, още повече, когато налагаш собствения си вкус, затова за мен слушането на музиката "е занимание самотно".

6. И пак музиката - но този път говоря за онези състояния, в които намирам подходящите акорди, разлагам ги и ги подреждам един след друг, докато се появи мелодична линия, която мога да следвам - състоянието прилича много на вървене по горска пътека сред мъгла, на гмуркане през ято заргана, на радостта в очите на Диана и на доверието в спящите ръце на Борис.

Пясъчен мост

2009-07-16T09:35:00.000+03:00

Сигурно ти се е случвало да се опиташ да стигнеш до морето с количка. Обикновено я вдигаш на ръце и вървиш през пясъка, без да виждаш къде точно стъпваш.

Със сигурност в морето около Варна местата, на които паркираш до брега, се броят на пръсти и затова са пренаселени.

Този мост през пясъка е на Карантината и тръгва от капанче с поетичното име "Ветрилото". Всъщност рибата там не струва (цацата беше супер солена а сафридът странно как нямаше вкус), бутилираната бира си е еднаква навсякъде, но всичко това звучи някак незначително на фона на усилието на собствениците (предполагам) да изградят тази пътека почти до вълните. Аз поне не съм виждал другаде такава и супер им се изкефих. Хубаво е, че някой някъде мисли за достъпна среда извън улиците, сградите и тротоарите. На фона на това усилие мога да преглътна дори оглушителната гръцка музика, от която много лесно можеш да избягаш по дървената пътека и да си слушаш само вълните.

PS Вчера слязохме на Южния плаж (по принцип обичаме диви места без спасители и флагове, васермелоне и еврибаринамагари) и се оказа, че такива мостове има на всички градски плажове. Което означава, че са дело на концесионера, а не на въпросното капанче, застанало непосредствено до пясъчния мост. Както и да е, хубаво е, че все пак някой е помислил за онези, които се движат на колела.

Кризата ражда бащи

2009-07-08T10:01:00.000+03:00

Преди няколко дни ми се случи да вървя доста дълго по един тротоар, преодолявайки с количката всички възможни и невъзможни неравности по пътя (с почти ядни мисли в главата каква полза от палмите покрай булеварда, когато е невъзможно да вървиш без да се спъваш или да спираш нелогично рязко заради блокираните от изчезналата плочка предни колела на количката). И както обикновено до ушите ми долитаха и отлитаха различни разговори.

Един от разговорите, обаче, доста упорито се настани някъде зад мен. И прикова вниманието ми с репликата "бе от днес съм безработен". "О" - продължаваше другият глас, "който иска да отиде в Каварна на концерт, ще намери начин. Аз казах на шефа - сори, но излизам в отпуск". "А на мен - продължи първият - шефът ми каза, че вече няма работа и от утре няма смисъл да идвам". Двамата мъже (а те бяха точно такива) си говориха още дълго, всеки взрян в собствената си Каварна. И двамата бяха с дълги коси, гривни с шипове и всички задължителни аксесоари, ако си решил да демонстрираш, че слушаш тежък рок, но това в случая няма значение. Собственикът на първия глас буташе количка с дете на възраст около година и половина. Преди да тръгнем в различни посоки от разговора им разбрах няколко неща - че, след като така и така е без работа, ще прекарва повече време със сина си; че, за щастие, жена му продължава да работи в някакъв магазин и, че е леко стресиран от повечето време, което ще прекарва сам с детето си. Но, както се изрази той самият, "ше видим к'во ше стане".

Малко по- късно започнах да броя колко бащи, бутащи колички, ще срешна при един стандартен маршрут от Експресбанк до входа на Морската в работно време. Не бяха малко всъщност, което ме кара да се усмихвам. Може би не се дължи на вездесъщата криза, но пък някак не ми се вярва, че бащите масово напускат работа, за да бъдат повече време със децата си (или за да се грижат за тях, или да разберат какви точно са сега, или кой да е друг достатъчно основателен мотив). Но си мисля, че същата тази криза дава един изключително рядък шанс.

Вероятността и двамата родители да останат без работа е кошмарна, затова няма да говоря за тези случаи. Във всички останали обаче, това е по-скоро положително, защото:

- кара те да използваш рационално месечните приходи - т.е. спираш да купуваш неща, без които така или иначе можеш

- показва ти, че не си женен за работата си и някак можеш да съществуваш и без нея

- няма особено значение дали си мъж или жена, всъщност

- семейството ти остава единственото сигурно нещо, на което можеш да се опреш

- разбираш, че нищо не е по- важно от детето ти (не, че не си го повтаряш постоянно и при десет часов работен ден; но съвсем друго е да изживяваш непекъснато тази мисъл)

- помага ти да си преподреши приоритетите

- разбираш, че не си Господаря на света (това последното не е задължително нито да си го мислиш, нито да си го признаваш)

- имаш повече време да мислиш и правиш наистина важните неща за теб

А ако приемем, че всъщност от осемте часа дневно работиш реално не повече от три, така допълнително имаш по пет часа дневно, които можеш да прекараш с детето си. А все пак детето ти спи през деня, така че имаш на разположение почти същото време за работа. Или поне почти същото, защото в този случай не определяш сам графика си.

Мисля си всичко това, защото виждам всеки ден все повече родители, които могат наистина да спечелят от кризата. Стига да погледнат от такъв един ъгъл на случващото си. А печалбата си струва, наистина.

Спукан балон за първи юни

2009-05-26T10:23:00.000+03:00

В блога си Василена говори за детството и спомените, за отказа от синдрома Никога да не порЕстна, макар да не го нарича по този начин. Не съм убеден дали всеки има своята розова мъгла, с която облича миналото. Макар и простия механизъм на спомените да прави точно това - осветява добротата и топлината, с която сме се сблъсквали и придава на миналите събития вид на селска пролетна градина след дъжд. Докато злото, през което сме минали или което е минало през нас изтиква някъде надолу в мазето, под стълбите и го превръща в забравеното дебнещо чудовище, за което не искаме да си спомним, ама никога.

Не знам сега какви са деткските градини, макар повечето родители да твърдят колко са полезни за децата, за социализацията им в някакъв бъдещ период. Знам само, че в съзнанието ми детската градина почти винаги е равна на насилие. Снощи си говорихме с един приятел, холандец, за детските градини там. Ще ми се да мога да видя такава детска градина, в която, ако изобщо някога заведа Борис, да мога да участвам в правенето и. Нали все пак смисълът не е да зарежеш там детето си от осем до пет и някой друг да насажда в главата му понятия за добро и зло, за позволено и непозволено. Сигурен съм, че и тя, като всяко нещо, през което минаваме, е просто поредното изпитание. Въпросът е дали да подходим към нея като към плуването.

Може това да е част от градските легенди, все пак мен никой не ме е учил да плувам. Първият подход е хвърлянето в дълбока вода - влизаш с детето си с лодка или дюшек в морето и го хвърляш във водата. Нямам представа дали се забавляваш с отчаяните му опити да се задържи на повърхността, контролирайки все пак опасността. Да, може да се научи да плува с цената на огромен стрес. А вторият начин е бавното учене с много търпение. Отнема повече време, може да не доведе до резултат, но със сигурност е по- щадящ всички.

Във връзка с това се сещам да една стара история, разказана от Конфуций, ако се не лъжа. Един ден, привлечен от огромен тътен, той тръгнал в посока на нечовешкия звук. Когато звукът станал нетърпим, забелязал, че наоколо, освен скали и пясък, нямало нищо друго - нито растения, нито животни. Просто тътенът не позволявал на нищо да вирее в близост до източника му. Конфуций продължил и стигнал в епицентъра на звука, издаван от огромен водопад. Изведнъж от разбиващата се и трещяща вода излязъл човек. Вървял съвсем спокойно и очевидно непокътнат от смазващата вода. Как постигаш това, попитал го Конфуций? С уважение към водопада, отвърнал човекът (сигуно са си говорили със знаци, при тоя тътен, макар легендата да мълчи).

Мисля си за тази история, защото изпитанията пред нас са точно това. Въпростът, обаче е да влезем сами, доброволно в тях. Често съм си мислел, че ако един магьосник се появи ей така и ме попита къде искам да се върна - в детската градина или в казармата (а моята беше в секретно бойно поделение по време на възродителния процес, близо до границата) бих избрал второто. Едва ли заради боя, който съм изял в детската градина, заради усещането, че ме изоставят, заради насилието да спя в определен час. А просто защото още не съм бил готов за това да заменя свободата с несвобода, за разлика от казармата.

В Сидхарта Хесе говори за това, че никой родител не може да спести нищо на детето си. И ако то е решило да влезе във водопада на Конфуций, така или иначе ще влезе. Но, от друга страна, струва ми се, най- малкото, което можем да направим, е да изберем по- обиколен път към този водопад.

когато сенките на кривите дървета

2009-04-02T23:33:00.000+03:00

в мъглата

полепнал е дим

от купчина есенни листи

клепало звъни

и часовникът бие

в мъглата

мъгла или дим

е пролетта навярно

2009-04-01T14:43:00.000+03:00

когато вън

се смее вятърът и ти

протягаш пръсти да го пипнеш

и вместо него пръстите докосват

прелитащ цвят от сливово дърво

е пролетта навярно тази, без която

не би усетил аромат на дъжд

дори, когато завали

Защо когато прекарваш повече време с детето си през деня хората си мислят, че те издържа жена ти

2009-03-17T11:43:00.000+02:00

Струваше ми се безумно трудно да приема, че животът може да се промени драстично след раждането на детето. Всъщност по същия начин свикнах с безвъзвратното на промяната, когато преди девет години спрях цигарите, този път окончателно; след три опита, но това е друга история...

За щастие, през последните две години животът ми се промени така, че разполагам с времето си, мога да работя когато си искам и да не работя когато искам, без да страдам от някакви очевидни липси на неща. Това ми даде възможност да прекарвам повече време със сина си, особено след като мама се върна на работа.

Често се случва да видя стари свои познати или в Морската градина, или някъде по улиците на Варна, бутайки количките с техните бебета. И тъй като използвам всяка безумна поява на слънцето, винаги излизаме с Борис навън. Което означава повече срещи.

Един ден някой ми каза - "Абе вярно ли е, че жена ти те издържа?". В началото се засмях искрено, но после започнах да си мисля за стереотипите, които съпътстват животът ти като родител.

Защо непременно трябва се прави (в съзнанието всъщност, откъдето започва всичко) избор между това, да прекарваш повече време с детето си и това да работиш, за да издържаш семейството? Винаги съществуват гъвкави варианти, а всичко останало, струва ми се, е извинение. Да се върнеш на работа и да прехвърлиш грижите върху бавачката, за да не се побъркаш от това, че светът трябва да бъде открит наново, а твоят вече си е отишъл. Или да оставаш по- късно в офиса, за да свършиш нещо супер неотложно, без което светът ще се свърши, вместо да се прибереш удома и да поемеш щафетата?

Вярно, съгласен съм, че е доста трудно да се откажеш от сигурността на работата от осем до пет, пет дни в седмицата и твърдата заплата плюс бонусите на всяко пето число. А понякога си е и непосилна задача. Но пък със сигурност собственият ти живот се определя от изборите, които сам правиш, така че за какво всъщност става въпрос?

Промяната, всяка промяна, освен свобода, ти носи стрес и болка. Въпрос на решение е кое да жертваш и кое не. Ако избереш да бъдеш родител, нормално е да се стремиш с всички сили да го постигнеш. Все пак, ако решиш да си професионален музикант, не можеш да минеш без поне шест часа свирене дневно, нали. Същото е и с това, да си родител. Време, което даваш и което се радваш, че си отделил, а не жертвал за детето си.

Струва ми се, че след като веднъж си направил избор да станеш родител, този избор е някак окончателно прекрасен. И може, ама наистина, да те измъкне от стереотипите, които те засипват, задушават, определят живота ти и да те направи свободен.