Сянката, която чака

Помня само старата смокиня
Сянката и всяко лято
Става все по-тъмна
Плодовете - по-големи натежават
И отнякъде полъхва
Мирис на солена риба
(Нанизи, оставени да съхнат
На въжета, вместо ризи)

И тогава се обръщам
Стъпките ми прашни как изчезват
Виждам
Там, където сянката започва
И солта по кожата е също
Като влязла във окото ми прашинка

Нещо все ме кара да се връщам
Летния следобед да нагледам
Този точно двор със старата смокиня
Сянката, която все ме чака

Само с гларусите

Само с гларусите си делим
Пътеката между морето и брега
Тази септемврийска сутрин

Техните трипръсти букви
Върху пясъка разказват

Повече какво да кажа нямам

Търново

Лабиринт
от каменни стълбища и стрехи
е замъкът на детството.

Тук,
където и да спреш да си починеш
като камъчета се търкалят
спомени и приказки.

После улиците се пресичат
във прегръдка.
Град, от който никога не тръгваш.